Ключови фрази
Иск за плащане на цена * договор за търговска продажба * давностен срок * преклузивен срок * неизпълнение на договорни отношения * възражение за прихващане

Р Е Ш Е Н И Е

№ 30
София, 11.08.2014 година

В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в съдебно заседание на 18.03. 2014 година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ

при участието на секретаря Л.Златкова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1017 /2012 година,
за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЕТ А. Т. А., упражняващ търговска дейност под фирма Л.-12-А. Т.”, [населено място] против въззивното решение на Великотърновския апелативен съд № 173 от 26.06.2012 год., по в.т.д.№ 112/2012 год., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Великотърновския окръжен съд № 220 от 21.12.2011 год., по гр.д.№ 648/ 2011 год. за уважаване на предявените от „К. Л.-У. Х.” Г., Германия срещу касатора, в качеството му на ответник, обективно съединени искове по чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.327, ал.1 ТЗ и чл.288 ТЗ за сумата 20 244 евро, представляваща неплатен остатък от цената по договор за продажба на триосно полуремарке от 07. 03.2008 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.06.2011 год. до окончателното и изплащане и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 6 666.00 евро, обезщетение за забава на дължимата покупна цена по договори от 17.04. 2007 год. и от 07.03.2008 год. за периода от настъпване падежа на всяка платка до датата на предявяване на иска, както и в частта за възложените в негова тежест деловодните разноски на насрещната страна от 2 255.26 лев
С касационната жалба е въведено оплакване за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му.
Ответникът по касационната жалба не заявява становище по основателността и.
С определение № 745 от 13. 11. 2013 год., по горепосоченото дело е допуснато касационно обжалване на осн. чл.280,ал.1, т.1 и т.2 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на материалното и процесуално право, първиятсвързан с характера на срока по чл.197 ЗЗД и възможността въззивният съд да откаже разглеждането на заявено в срок от насрещната страна правопогасяващо възражение за прихващане, поради служебно позоваване на изтекъл срок по чл.197 ЗЗД, а вторият – за характера и процесуалната допустимост на възражението за прихващане.
Прието е, че поставения от жалбоподателя материалноправен въпрос, обусловил допускане на касационното обжалване се разрешава противоречиво в практиката на съдилищата, предвид възприетото различно спрямо изразеното в обжалвания съдебен акт разрешение в ТР на ОСГТК на ВКС № 33/73 год. , по гр.д.№ 3/73 год. и в решение № 64/ 02. 02. 2006 год., по т.д.№ 610/2005 год. на ТК, а даденото от въззивната инстанция разрешение на процесуалноправния въпрос е в несъответствие със задължителната практика, формирана по реда на чл.290 и сл. ГПК и материализирана в решения на ВКС: № 215 от 13.12.2011 год., по т.д.№ 895/2010 год. на ІІ т.о.; № 149 от 30.10.2009 год., по т.д.№ 79/2009 год. на ІІ т.о. и № 36 от 02.04.2009 год., по т.д.№ 783/2008 год..
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид заявените касационни основания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира:
За да постанови обжалваното решение по предявения иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.327, ал.1 ТЗ въззивният съд е приел, че страните са валидно обвързани от сключените помежду им договори за търговска продажба - от 14.07.2007 год. и от 07.03.2008 год. на триосни полуремаркета, по които ответникът, като купувач, не е изпълнил точно задължението си за престиране уговорената цена на продавача. Позовавайки се на събраните по делото доказателства, които подробно е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност заедно с неоспореното от страните заключение на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза решаващият състав на Великотърновският апелативен съд е счел, че исковата претенция за заплащане остатъка от цената по договора от 07. 03. 2008 год. е основателен до размера на претендираната от ищеца сума, като поради безспорно установената забава в плащането на дължимата престация е уважил, според размера на главните задължения и акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за периода от датата на настъпване падежа на всяко едно от тях до датата на исковата молба.
По съображения за недопустимост, аргументирани с липса на извършена от ответника достатъчна конкретизация в рекламационното производство на твърдяните недостатъци, неконкретизиране по стойност всеки от тях и най- вече поради изтичане на срока по чл.197 ЗЗД, който е определил като преклузивен и водещ до погасяване самото субективно право на страната, въззивният съд е оставил без разглеждане своевременно въведеното от ответника процесуално възражение за прихващане на вземането на кредитора за остатъка от покупната цена със стойността на недостатъците на продадената вещ.
І. 1.По поставения материалноправен въпрос:
Разграничаването на давностния от преклузивния срок, когато вида на същия не е изрично указан, се извършва въз основа на тълкуване, основано на признаците, които ги разграничават, основаният от които е, че за преклузивните срокове, за разлика от давностните, няма установени общи правила. Същевременно давностните срокове могат да бъдат установявани само в нормативен акт, а преклузивните, когато са за субективни права могат дори да се уговарят между страните в сключени помежду им сделки, както и да бъдат установени в индивидуален административен акт и да се определят от съда / чл.87, ал.1ЗЗД/. Различен е и началният момент от който започва тяхното течене - на погасителната давност, определим единствено от законодателя, той се свързва с пораждане на правото на иск, като общото правило е в чл.114 ЗЗД, а за преклузивния – с момента на възникване на самото субективно право. За разлика от давностните срокове, преклузивните не подлежат на спиране и прекъсване, а правното им действие, което настъпва eo ipso е по отношение на всички. При преклузивните срокове, които се прилагат служебно от съда, отказът от изтекъл преклузивен срок е недопустим, а изпълнението след изтичането му е лишено от правно основание и подлежи на връщане. Обратно е при давностните срокове - не се прилагат служебно от съда, допустим е отказ от изтекла погасителна давност/чл.113 ЗЗД/ и не водят до прекратяване на самото субективно право, поради което изпълненото след изтичането им не е недължимо платено.
Предвид посочените разграничителни критерии, несъмнено е, че установеният в чл.197 ЗЗД срок е давностен, а не преклузивен и това разрешение е преобладаващо в съдебната практика, като в правната доктрина по отношение характера на същия спор не съществува.
С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав на основание чл.291, ал.1 ГПК възприема за правилна съдебната практика, обективирана в ТР № 33/ 01.11.1973 год., по гр.д.№ 3/73 год. на ОСГК на ВС и в решение № 64 от 02.02.2006 год., на ВКС, по т.д.№ 610/2005 год., според която срокът по чл.197 ЗЗД е давностен, а не преклузивен и купувачът може да упражни правото да иска намаление на цената на закупената вещ, поради недостатъци, открити след продажбата и чрез възражение, като искането за намаление на цената чрез възражение подлежи на погасителна давност по чл.197 ЗЗД и не може да се уважава след установените срокове, само ако продавачът се е позовал на същата.
І.2.По поставения процесуалноправен въпрос:
Не съществува спор в правната теория и съдебна практика, че със съдебно заявеното възражение за прихващане, като способ за защита на ответника срещу първоначално предявения иск, вземането на последния се установява със сила на пресъдено нещо –арг. от чл.298, ал.4 ГПК, аналогичен на чл.221, ал.2 ГПК/ отм./. Следователно щом силата на пресъдено нещо на съдебното решение се разпростира и по отношение на разрешеното с него възражение за прихващане, то заявеното със същото вземане, получавайки качеството на пресъдено нещо става ликвидно занапред. Ето защо спорният характер на вземането, предмет на възражението за прихващане, не е основание да се приеме същото за недопустимо и да се отрече разглеждането му в процеса по предявения първоначален иск, дори когато се налага уточняване на размера му чрез изслушване на специализирана съдебна експертиза, като в този смисъл е и цитираната по –горе служебно известна на настоящия съдебен състав задължителната практика на ВКС.
С оглед изложеното обжалваното въззивно решение в частта, с която е отказано да бъде разгледано, поради недопустимостта му, въведеното от ответника защитно възражение за прихващане на вземането на кредитора за остатъка от покупната цена със стойността на недостатъците на продадената вещ, по съображения, че установеният в чл.197 ЗЗД срок е преклузивен и с изтичането му, факт служебно констатиран от съда, се погасява самото субективно право на купувача да ангажира отговорността на продавача за така констатираните недостатъци в процесната закупена вещ, чрез намаляване на цената и е неправилно и следва да бъде отменено.
Необоснован и процесуално незаконосъобразен е и изводът на въззивния съд, че упражненото чрез възражение за прихващане право на купувача да иска намаление на цената на закупената вещ е недопустимо, предвид недостатъчната му конкретизация относно вземането срещу което е насочено. Освен, че от правната характеристика на съдебно заявеното възражение за прихващане, изяснена по- горе, ясно следва, че като средство на защита на ответника срещу предявения иск, същото цели отхвърляне на претендираното от ищеца вземане, то изрично в р.ІІІ от отговора на исковата молба е конкретизирано, че упражненото чрез възражение за прихващане право да се иска отбив от цената на закупената вещ е срещу продавача до размера на изрично посочена от страната-купувач сума.

Отделен остава въпросът дали така заявеното възражение за прихващане е основателно или не, но той не е свързан с допустимостта на същото и доколкото в случая липсва произнасяне на въззивния съд по същество на същото, то не следва да бъде обсъждан. С оглед изложените съображения и необходимостта от произнасяне на въззивния съд по основателността на въведеното от ответника допустимо съдебно възражение за прихващане, делото, след отмяна на обжалваното въззивно решение, следва, на осн. чл.293, ал.3 ГПК, да бъде върнато на същия съд за ново разглеждане.
При новото разглеждане на делото, по силата на чл.294, ал.2 ГПК, в правомощията на въззивната инстанция е да се произнесе и по отговорността за деловодните разноски на страните за касационното производство.
Водим от горното и на осн. чл.293, ал.3, във вр. с ал.1 и сл. ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС

Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивното решение на Великотърновския апелативен съд № 173 от 26.06.2012 год., по в.т.д.№ 112/2012 год., по описа на с.с.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: