Ключови фрази


Р Е Ш Е Н И Е
№ 60143
София, 24.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и първи октомври две хиляди двадесет и първа година, в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева по гр. д. № 1217 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:


Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Н. Г. срещу решение № 12470 от 09.12.2020 г. по в. гр. д. № 5686/2019 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри състав.
Жалбоподателят оспорва фактическите и правни изводи на въззивния съд, с които са отхвърлени предявените от него евентуални искове по чл.59, ал.3, пр.2 и чл.61 ЗС.
Ответницата в производството М. Б.-Г., представлявана от особен представител по чл.47, ал.6 ГПК, не взема становище по жалбата.
С определение № 190 от 07.05.2021 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК по следните въпроси:
1. За необходимостта при предявен по реда на чл.59, ал.3 ЗС иск, в случаите, в които се твърди, че ползвателят упражнява правото си на ползване върху имота чрез трети лица, ползвателят да докаже факта на предоставяне на фактическата власт на тези трети лица, включително на членове на семейството си;
2. Прилага ли се чл.116, б.“б“ ЗЗД в хипотеза, при която собственикът на недвижим имот, обременен с вещно право на ползване, е предявил срещу ползвателя иск по чл.59, ал.3, предл.2 ЗС за установяване погасяването на правото на ползване поради неупражняването му в 5-годишен срок и може ли в тази хипотеза съдът да зачете на основание чл.235, ал.3 ГПК продължаващото по време на процеса неупражняване на правото на ползване;
3. При запазено безвъзмездно право на ползване освободен ли е ползвателят от задължението по чл.57 ЗС да заплаща разноските, свързани с ползването на имота;
4. Може ли исковата молба да бъде счетена за предупреждение по чл.61 ЗС и неотстраняването на визираните нарушения по време на делото да се вземат предвид при постановяване на решението.
По поставените въпроси настоящият състав приема следното:
Искът по чл.59, ал.3, предл.2 ЗС цели да установи погасяването на правото на ползване поради неупражняването му в продължение на 5 години. Ищец е собственикът, а ответникът ползвател може да възрази, че е упражнявал правото си чрез трети лица, включително и чрез собственика. В този случай обаче ползвателят носи тежестта да докаже, че е допуснал в имота лицето, чрез което упражнява правото си на ползване. Допускането изисква активни действия, т.е. изразена воля от страна на ползвателя, който желае да упражнява правото си чрез трето лице. Не е налице допускане, когато собственикът или третото лице самоволно установят фактическа власт върху имота или са допуснати от другия ползвател, а ползвателят, чието право се упражнява, не възрази. В този случай не може да се приеме, че правото на ползване се упражнява чрез другиго, защото не може да се предполага изразяването на воля за това от ползвателя, който е бездействал. Когато правото на ползване принадлежи на две и повече лица заедно и поотделно, всеки от тях може да допусне в имота трети лица, но само до размера на правата, които може да противопостави на другите ползватели – в този смисъл решение № 347 от 02.12.2011 г. по гр. д. № 30/2011 г. на ВКС, II-ро г.о. В тази хипотеза другите ползватели, ако не ползват лично вещта, не могат да се бранят пред собственика с твърдението, че упражняват правото си на ползване чрез допуснатите трети лица, ако самите те не са изразили воля, че също ги допускат в имота.
Съдебната практика приема, че срокът по чл.59, ал.3, предл.2 ЗС за погасяване на правото на ползване, е давностен – в този смисъл решение № 19 от 10.02.2000 г. по гр. д. № 1082/99 г. на ВКС, IV-то г.о. Оттук се извежда и съответната приложимост на чл.116 ЗЗД, вр. чл.84 ЗС за прекъсване на давността. Прилагането на чл.84 ЗС обаче е съответно, при отчитане особеностите на срока по чл.59, ал.3, предл.2 ЗС. И докато направеното от собственика признание на правото на ползвателя прекъсва погасителната давност по чл.59, ал.3, предл.2 ЗС на основание чл.116, б. „а“ ЗЗД – хипотеза, разгледана в цитираното решение на ВКС, то прилагането на другата разпоредба - чл.116, б.“б“ ЗЗД, трябва да бъде съответно – не може собственикът, предявявайки иск по чл.59, ал.3, предл.2 ЗС, да прекъсне с това свое действие погасителната давност, на която се позовава. Разпоредбата следва да се разбира в смисъл, че носителят на вещното право на ползване прекъсва погасителната давност по чл.59, ал.3, предл.2 ЗС, когато предяви иск за защита на своето право срещу голия собственик. В обратната хипотеза, когато искът е предявен от собственика срещу ползвателя, разпоредбата на чл.116, б. „б“ ЗЗД не намира приложение, съответно – съдът по реда на чл.235, ал.3 ГПК взема предвид и бездействието на ползвателя в хода на висящия процес.
По третия въпрос е налице практика на ВКС, според която при запазено безвъзмездно право на ползване ползвателят не е освободен от задължението по чл.57 ЗС да заплаща разноските, свързани с ползването на имота - решение № 462 от 15.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 692/2008 г., I г. о. Това решение разглежда хипотеза, при която вещното право на ползване е било учредено като безвъзмездно, като съдът приема, че задълженията по чл.57 ЗС са на ползвателя. В решение № 70/25.06.2014 г. по гр. д. № 31/2014 г. на ВКС, II-ро г.о. също се акцентира върху това, че законодателят е установил в чл.57 ЗС комплекс от задължения в тежест на ползвателя, гарантиращи запазването на собствеността, покриване на разходите по поддръжката ѝ в състояние годно за ползване. Приема се също, че задълженията на ползувателя по чл. 57 ЗС да заплаща разноските, свързани с ползването на имотите, вкл. дължимите данъци и такси, да ги застрахова и да заплаща премиите за застраховката са законовоустановени и съществени и неизпълнението им е основание за прекратяване на ползването по реда на чл. 61 ЗС - решение № 915 от 28.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 951/2008 г., III г. о., решение № 430 от 4.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1088/2008 г., I г. о. и др. В последните три решения не се прави разграничение дали правото на ползване е учредено като възмездно или безвъзмездно, т.е. на практика се приема, че във всички случаи задълженията по чл.57 ЗС са на ползвателя. Тази практика се споделя от настоящия състав. Вещното право на ползване е безвъзмездно, когато ползвателят не заплаща на собственика парична престация при учредяването му. Във всички случаи обаче при безвъзмездно право на ползване разноските по чл.57 ЗС са за ползвателя.
По четвъртия въпрос е налице практика на ВКС, според която с исковата молба по чл. 61 ЗС може да се иска съдът да прекрати всяко право на ползване, независимо от това дали в нея е посочен подходящ срок за изпълнение, не е посочен никакъв срок или посоченият е недостатъчен. Ограниченото вещно право върху чуждата вещ съдът е длъжен да прекрати, ако ползвателят не изпълни задължението си в хода на производството по делото до изтичане на подходящия с оглед на обстоятелствата по делото срок. За да настъпи този ефект на исковата молба, препис от нея следва да бъде връчен на ответника при способ, различен от фингираните в чл. 47, ал. 6 или в чл. 48, ал. 2 ГПК. Само тогава исковата молба поражда подобна материалноправна последица. А. е от общото правило за момента, в който едностранните волеизявления с адресат пораждат действие (чл. 14, ал. 1 ЗЗД). Чл. 235, ал. 3 ГПК задължава съдът да вземе пред вид изпълнението на законовите облигационни задължения на ползвателя, направено след предявяването на иска по чл. 61 ЗС, включително да прецени дали то удовлетворява интереса на кредитора (на собственика на вещта). В този смисъл е решение № 65 от 28.06.2016 г. по гр.д.№ 5115/2015 г. на ВКС, І г.о., което е от значение и по евентуалния иск по чл.61 ЗС, предявен по настоящото дело, в случай че се достигне до разглеждането му.
По съществото на касационната жалба:
С обжалваното решение състав на Софийски апелативен съд е потвърдил решение № 6647 от 26.09.2019 г. по гр. д. № 8938/2017 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от М. Н. Г. срещу М. М. Б.-Г. искове: по чл.59, ал.3, предл. 2 ЗС, евентуално съединен с иск чл.61 ЗС.
Въззивният съд е приел за установено следното:
Предмет на делото е иск по чл.59, ал.3, пр.2 ЗС, предявен от М. Н. Г. против М. Б.-Г. за установяване, че е погасено по давност правото на ползване от ответницата, запазено с нотариален акт за дарение на недвижим имот № ..., т..., нот. д. № .../2003 г. на нотариус И. Р., рег. № ... по регистъра на НК, върху апартамент № 1, находящ се на партерния етаж на сградата на [улица], както и върху магазин за промишлени стоки и кафе, разположен на партерния и сутеренния етаж на същата сграда, заедно с прилежащите избено и таванско помещение, както и със съответните идеални части от общите части на сградата и от мястото, евентуално съединен с иск с правно основание чл. 61 от ЗС за прекратяване на правото на ползване на ответницата поради нарушаване на съществени задължения за ползвателя, произтичащи от чл. 57, ал.1 ЗС – да заплаща разноските, свързани с ползването, както и данъците и таксите за имотите, да поддържа същите и да ги застрахова.
Процесните имоти са били дарени през 2003 г. на ищеца М. Г. от неговите родители – Н. Г. и М. Б.-Г., като дарителите са си запазили пожизнено и безвъзмездно, заедно и поотделно, правото на ползване върху имотите. С договор от 11.04.2016 г. ищецът М. Г. е отдал под наем процесния магазин на трето лице за срок от три години, като от показанията на разпитания свидетел Д. Г. – дядо на ищеца, е установено, че магазинът продължава да се отдава под наем и понастоящем. Наемите получавал ищецът, а разходите по поддържане и ремонт на имотите били поети от неговия баща Н. Г.. Родителите на ищеца се развели и майка му – ответницата М. Г., живеела в Испания, а към магазина не проявявала интерес повече от десет години.
При така събраните доказателства въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл. 59, ал. 3, предл. 2 от ЗС за неоснователен. Посочил е, че едно от основанията, на които ограниченото вещно право на ползване се погасява, наред със смъртта на ползвателя и погиването на вещта, е неупражняване на правото на ползване в продължение на повече от пет години. Изложил е съображения, че ползвателят може да упражнява своето право и чрез друго лице, на което да отстъпи ползването: възмездно, под формата на наем, или безвъзмездно – по заем за послужване; той може да допусне едно трето лице, включително и голия собственик, да обитава имота или само временно да пребивава в него, да съхранява свои вещи и пр.; възможно е ползвателят да търпи и други форми на фактическо и правно използване на имота, когато по този начин той ще бъде съхранен, поддържан или опазен. От доказания по делото факт, че ищецът е бил допуснат от своите дарители, които са си запазили правото на ползване, да упражнява фактическата власт върху двата имота, както и да събира гражданските плодове от единия от тях, не следва, че той е установил собствено владение, което е произвело като правен ефект придобиване обратно на пълната собственост. Правото на ползване в хипотезата на чл. 59, ал. 3 от ЗС се погасява не поради придобиването му по давност от собственика, а поради неупражняването му от ползвателя, каквито данни по делото липсват. Прието е, че извършваните от ищеца търпими действия в имотите, за които дарителите са си запазили правото на ползване, не сочат на изгубването на това право от когото и да е от тях - нито за срок от пет години, нито за друг, по-дълъг или по-кратък период от време. Правото на ползване може да бъде ограничено само от другия ползвател, и то само доколкото последният изяви желание да го упражнява лично или чрез другиго. За правилен е счетен изводът на първоинстанционния съд, че дори срокът по чл. 59, ал. 3 от ЗС да е започнал да тече, то същият обективно не е могъл да изтече до предявяването на иска. В производството е безспорно, че ищецът е навършил пълнолетие на 16.08.2014 г., а от събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Д. Г. е установено, че ответницата М. Г. и съпругът ѝ Н. Г. са прекратили брачната си връзка малко след навършването на пълнолетие на ищеца. Не са налични други доказателства, които да опровергаят това обстоятелство, нито пък да установят, че ответницата не е ползвала имота до този момент. От приложената справка на л.18 по делото е установено, че ответницата и към момента е с постоянен адрес [населено място], [улица], ет.1, ап.1, който съвпада с адреса на имота, върху който е учредено правото на ползване. От справката е установено още, че едва от 23.12.2015 г. тя е променила настоящия си адрес, като този период от време съвпада с показанията на свидетеля Д. Г. досежно настъпилият развод между нея и съпруга ѝ. Съдът е приел, че в случая е приложима императивната норма на чл.115, б.“а“ ЗЗД, като за периода до навършване на пълнолетие на ищеца – 16.08.2014 г., срокът по чл.59, ал.3, пр.2 ЗС не е текъл. Прието е, че до навършване на непълнолетие от ищеца и двамата му родители са действали вместо него, а за времето до навършване на пълнолетието той е действал не самостоятелно, а само с тяхно съдействие и съгласие. Прието е, че няма доказателства ответницата да не е упражнявала фактически родителските права, да не е живяла съвместно с ищеца или да не е полагала грижи за охраняване на материалните му интереси, в какъвто случай чл. 115, б. „а“ ЗЗД не би бил приложим. От развода на двамата родители през 2014 г. и навършване на пълнолетие от страна на ищеца, до предявяването на иска през 2017 г., не са изтекли предвидените в закона пет години. С предявяването на исковата молба срокът на погасителната давност е прекъснат на основание чл. 116, б. „б“ от ЗЗД и поради това промеждутъкът от време не може да бъде зачетен от съда по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК. Основанията за спиране и прекъсване на давностните срокове са установени с правни норми, които имат императивен характер, уредени са изчерпателно в закона, не подлежат на разширително тълкуване и съдът е длъжен да ги съобрази, ако са налице посочените в тях предпоставки, независимо от волята на страните. При така изложените съображения въззивният съд е приел иска по чл.59, ал.3, пр.2 ЗС за неоснователен. По евентуалния иск по чл. 61 ЗС е прието следното: за да се прекрати доброволно учреденото вещно право на ползване, законодателят изисква установяването на действия или бездействия от страна на ползвателя, с които се застрашава физическата цялост на вещта, предмет на правото на ползване, или с които той нарушава свои съществени задължения, произтичащи от закона (чл.57 и чл.58 ЗС). Разпоредбата урежда санкционна последица за неизпълнението им, като основание за разваляне на договора за учредяване на ограниченото вещно право, след като конкретното противоправно поведение от страна на ползвателя не е било преустановено от него, въпреки че е бил предупреден, каквото предупреждение в настоящия случай липсва. Изричната уговорка в договора за дарение, че в полза и на ответницата се учредява безвъзмездно право на ползване, автоматично изключва задълженията по чл.57 ЗС. Според въззивния съд „безвъзмездно“ означава именно да ползва имота, без да плаща разноските, свързани с ползването, вкл. данъците и таксите, както и застрахователните премии (т.е. да застрахова имота). При така изложените съображения искът е намерен за неоснователен.
Решението е неправилно.
По делото е установено, че през 2014 г. родителите на ищеца са се развели, като неговата майка – ответницата М. Г., се е установила да живее на остров М. в Испания. Установено е, че ищецът е допуснат в магазина и апартамента от своя баща Н. Г., който е дал и парите за ремонта на магазина – в този смисъл показанията на свидетеля Д. Г., дядо на ищеца. При тези данни следва да се приеме, че само един от носителите на вещното право на ползване, който притежава 1/2 ид. част от него, е допуснал ищеца в процесните имоти. Липсват доказателства другият носител на правото на ползване – ответницата М. Б.-Г., да е изразила воля синът ѝ да ползва имотите, т.е. тя да упражнява чрез него правото си на ползване. Напротив, от показанията на двамата свидетели се установява, че тя още от 2010 г. не се е интересувала от имотите и не ги е посещавала, съответно – не е упражнявала лично правото си на ползване. С оглед отговора на първия въпрос по чл.280, ал.1 ГПК следва да се приеме, че в случая не е налице упражняване на правото на ползване на ответницата чрез голия собственик М. Г., тъй като няма данни тя да го е допускала в своята част от имотите, а допускането от страна на втория ползвател Н. Г. произвежда правно действие само по отношение на неговата 1/2 ид. част.
На следващо място – предявяването на иск от собственика срещу ползвателя за установяване, че вещното право на ползване е погасено, не прекъсва на основание чл.116, б.“б“ ЗЗД давността по чл.59, ал.3 ЗС по съображенията, изложени при отговора на въпрос № 2. Продължаващото в хода на процеса неупражняване на това право от страна на ответника-ползвател също следва да бъде зачетено от съда.
В настоящия случай вещното право на ползване върху имотите не се упражнява от ответницата поне от 2014 г., но дори да се приеме като меродавна датата 23.12.2015 г., когато тя е променила настоящия си адрес и той вече не е на адреса на процесния апартамент, то към сегашния момент петгодишният срок по чл.59, ал.3 ГПК вече е изтекъл и правото на ползване е погасено по давност.
По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено както в частта по главния иск с правно основание чл.59, ал.3 ЗС, така и по евентуалния иск по чл.61 ЗС. Налице са предпоставките за уважаване на главния иск, при което съдът не дължи произнасяне по евентуалния.
При този изход на делото на ищеца следва бъдат присъдени сторените разноски за всички инстанции: 5810,37 лв. за първата инстанция, 534,33 лв. за въззивната инстанция и 564,33 за касационния съд или общо 6909,03 лв.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 12470 от 09.12.2020 г. по в. гр. д. № 5686/2019 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри състав, и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА за установено по иск на М. Н. Г. със съдебен адрес [населено място], [улица], ет.4, адв.О. Д., срещу М. М. Б.-Г. с постоянен адрес [населено място], [улица], ет.1, ап.1 и 2, че вещното право на ползване, което М. М. Б.-Г. си е запазила с нотариален акт № ..., т...., рег....., нот.д. № .../2003 г. на нотариус И. Р., № .... по регистъра на Нотариалната камара, върху следните имоти: апартамент № 1, на партерния етаж на сградата, състоящ се от стая, кухня, вестибюл, антре и тоалетна, със застроена площ от 52 кв. м., при съседи: стълбище, двор, Т. Б. и Е. Х. З., заедно с принадлежащото му избено помещение без посочен номер по документ за собственост, с площ от 5 кв. м., при съседи: коридор, Е. П.З., Т. Б. и Х. П.З.; избено помещение без посочен номер по документ за собственост, с площ от 10 кв. м., при съседи: северозапад – стълбище и Д. К., североизток – двор, югоизток – пералня, югозапад – коридор, отгоре Х. П. З. и таванско помещение без посочен номер по документ за собственост, с площ от 7 кв. м., при съседи: двор, Д. С. М. и двор, заедно с припадащите му се 50/2000 от общите идеални части на сградата и толкова идеални части от урегулирания поземлен имот, в който е построена сградата, съставляващ парцел ...... от кв..... по плана на [населено място], местността „Ц.“,целият с площ от 425 кв. м. по документ за собственост, а по скица – 407,12 кв. м., при съседи на имота по документ за собственост: [улица], Б. Н., ЕС „Т. К.“, „С.“, Г. И. и Т. Б., а по скица при съседи: [улица], парцел ..., парцел ..., парцел ...-за О., парцел .......... и парцел ........, както и магазин за промишлени стоки и кафе, разположен на партерния и сутеренния етажи на сградата откъм [улица], с обща площ от 61 кв. м., при съседи: на партерния етаж – стълбище; Х. З., Т. Б. и [улица], а на сутеренния етаж – коридор, М. К. А., П. Б. и [улица], заедно с припадащите му се 90/2000 ид. части от общите части на сградата и толкова идеални части от урегулирания поземлен имот, в който е построена сградата, е погасено поради неупражняването му в 5-годишния срок по чл.59, ал.3, предл.2 ЗС.
ОСЪЖДА М. М. Б.-Г. с постоянен адрес [населено място], [улица], ет.1, ап.1 и 2 да заплати на М. Н. Г. със съдебен адрес [населено място], [улица], ет.4, адв.О. Д., сумата от 6909,03 лв. разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: