Р Е Ш Е Н И Е № 60 гр. София, 27.05.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар НЕВЕНА ПЕЛОВА и с участието на прокурор КИРИЛ ИВАНОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 106/2016 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по касационна жалба на подсъдимия Т. Ф. А. чрез защитника му адв. М. Д. срещу присъда № 41 на Русенския окръжен съд (РОС) от 12.11.2015 г., постановена по ВНЧХД № 443/2015 г. по описа на същия съд. С касационната жалба на подсъдимия са релевирани твърдения за необоснованост и незаконосъобразност на присъдата, явна несправедливост на наложеното му наказание и неоснователност на уважения граждански иск. Към ВКС е отправено искане да отмени атакуваната присъда и да оправдае подсъдимия по повдигнатото му обвинение, като отхвърли предявения срещу него граждански иск. В допълнение към касационната жалба са развити съображения за несъставомерност на инкриминираното по отношение на подсъдимия деяние от обективна и субективна страна. Твърди се, че електронното писмо не съдържало позорни обстоятелства за тъжителя. Граничните полицаи, какъвто бил тъжителят Д. А., съгласно чл. 102 от ЗМВР нямали право да събират такси от преминаващите границата пътници и следователно не могли да „спестят” това на никой преминаващ. От друга страна, по делото нямало никакви доказателства за авторството на деянието, поради което било неясно как въззивният съд достигнал до извода, че подсъдимият бил в дома си на 25.04.2014 г. в 15:50 ч. и изпратил процесния имейл. Наложеното му наказание било значително завишено и не кореспондирало на тежестта на инкриминираното деяние, нито пък било съобразено със степента на обществена опасност на дееца и имотното му състояние. По делото не били събрани доказателства, че гражданският ищец е претърпял неимуществени вреди, които следвало да бъдат репарирани. В съдебно заседание на ВКС подсъдимият Т. Ф. А. и защитникът му адв. Д., както и частният тъжител Д. Х. А. и повереникът му адв. Г. Г., редовно призовани, не се явяват. Представителят на ВКП дава заключение, че атакуваната въззивна присъда следва да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 38 от 26.02.2015 г. по НЧХД № 1164/2014 г. Русенският районен съд (РРС) е признал подсъдимия Т. Ф. А. за невинен в това, че на 25.04.2014 г. в [населено място], област Р., е разгласил позорно обстоятелство по електронен път досежно длъжностното лице тъжителя Д. Х. А., граничен полицай, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото от тъжителя обвинение по чл.148, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2, пр. 2 и т. 3 от НК. С присъдата РРС е отхвърлил предявения от частния тъжител Д. Х. А. срещу подсъдимия Т. Ф. А. граждански иск в размер на 2 000 лева ведно със законната лихва, представляващи обезщетение за претърпени от деянието неимуществени вреди. В тежест на частния тъжител А. са били възложени направените по делото разноски в размер на 300 лева, както и разноските на подсъдимия А. в размер на 312 лева. По въззивна жалба на адв. Г. Г., повереник на частния тъжител Д. А., срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНЧХД № 443/2015 г. по описа на РОС, като с присъда № 41 от 12.11.2015 г. въззивният съд е отменил изцяло присъдата на РРС, признал е подсъдимия Т. Ф. А. за виновен в това, че на 25.04.2014 г. в [населено място], област Русе, разгласил по електронен път позорно обстоятелство за длъжностното лице Д. Х. А., граничен полицай, поради което и на основание чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2, пр. 2 и т. 3 и чл. 54 от НК го е осъдил на пет хиляди лева глоба и обществено порицание, което да се изпълни чрез довеждане на присъдата до знанието на обществеността на [община] чрез общинските средства за масова информация. С присъдата си РОС е осъдил подсъдимия А. да заплати на частния тъжител А. сумата в размер на 300 лева, представляваща обезщетение за претърпени от деянието неимуществени вреди, като е отхвърлил предявения граждански иск до пълния му размер от 2 000 лева. Съдът е осъдил подсъдимия А. да заплати 50 лева държавна такса върху уважения размер на гражданския иск, както и сумата от 923 лева на частния тъжител Д. А., представляваща направените разноски по делото. Касационната жалба на подсъдимия А. е допустима – подадена е на 24.11.2015 г. от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3 вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 1 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 2 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимия А. е основателна. В мотивите на постановената от РОС нова присъда са приети за установени следните фактически констатации: Подсъдимият Т. Ф. А. живеел заедно със съпругата и детето си в [населено място], област Р.. Там живеел и частният тъжител Д. Х. А., който работел като полицай на ГКПП „Д.”. На 25.04.2014 г. в 15:50 часа от адрес [[електронна поща]] било изпратено електронно писмо на електронната поща на Главна дирекция „Гранична полиция” към МВР с адрес D.. Имейлът бил със съдържание: „сигнал…на 26.04. от [населено място] в 05ч ще потегли автобус с 51 пътника за Румъния,гр.полицай Д. А. служител на Г. Д. живущ [населено място] ще им осигури преминаване като ги лиши от такси и проверка! Това ще е вторият автобус от миналата година,като първият премина в ущръб на данакъплатеца в държавната хазна,моля вземете мерки …кмета на Б. е негова кръстница като те по между си правят „услуги”…P. G. L.”. Сигналът бил заведен в ГДГП с вх. № 40137/25.04.2014 г. По посочените в него данни била извършена проверка, при която се установило, че бил неоснователен (справка рег. № 10775/29.04.2014 г. на началника на Г. – Русе комисар П. П. и справка рег. № 10745/29.04.2014 г. от комисар Д. Ч. за директора на РДГП Русе). От 19:00 ч. на 25.04.2014 г. до 07:00 ч. на 25.04.2014 г. частният тъжител Д. А. не бил дежурен на ГКПП „Д.” – [населено място], а бил на смяна на територията на гара Разпределителна в [населено място]. На 26.04.2014 г. от [населено място] до [населено място], Република Румъния, пътувал автобус марка „М.” с рег. [рег.номер на МПС] , който преминал митническа проверка в 06:05 ч., като била заплатена такса от 49 лева. Електронното съобщение било изпратено от електронен адрес ..., регистриран в домейна abv.bg със собственик фирма „ [фирма]. На датата и часа, когато било изпратено електронното съобщение от електронна поща имало изградена активна сесия, която стартирала от реален IP адрес ........... на потребителя „...”. Това потребителско име било предоставено на подсъдимия Т. Ф. А. съгласно сключен договор за встъпване в дълг, по силата на който [фирма] го приела като солидарен длъжник за уреждане на задълженията по договор за доставка на интернет № 48511/09.10.2009 г., сключен между [фирма] и потребителя М. Ф. А.. IP адресът бил предоставен на подсъдимия А. и мястото, където функционирало устройството, било именно неговият домашен адрес – [населено място], област Р., [улица]. Съпругата на подсъдимия Т. И. А. работела по трудов договор във фирма [фирма] и на 25.04.2014 г. била на работа от 08:00 до 17:00 часа, а детето им било малолетно – на четири години, с оглед на които обстоятелства съдът приел, че електронното съобщение до ГДГП било изпратено от подсъдимия Т. А.. В рамките на така изложените факти въззивният съд заключил, че от обективна и субективна страна поведението на подсъдимия се субсумира под състава на престъплението по чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2, пр. 2 и т. 3 вр. чл. 147, ал. 1 от НК, за което го е осъдил. На първо място, ВКС следва изрично да подчертае, че значителна част от възраженията на касатора не могат да получат отговор в рамките на настоящото производство. При определянето на допустимите граници на произнасянето на касационната инстанция трябва да се отчете, че оплакванията на жалбоподателя по пункт І от касационната жалба и допълнението към нея са насочени преимуществено срещу обосноваността на фактическите констатации на РОС във връзка с авторството на инкриминираното деяние. Оспорена е правилността на осъществения от въззивния съдебен състав анализ на доказателствените материали, обосновали изводите, че подсъдимият е бил в дома си към момента на изпращане на имейла, че електронният адрес на фирмата му бил /електронна поща/, че именно той го е регистрал, че на инкриминираната дата и час друго лице не е имало достъп до ползвания от подсъдимия компютър на установения IP адрес, в какъвто смисъл са изложени доводи на л. 2 от допълнението към касационната жалба. По своето съдържание тези аргументи недвусмислено обективират недоволството на жалбоподателя от осъждането му, несъгласието му с дадената от въззивния съд оценка на събраните по делото доказателствени материали и съответно одобрението му на осъществения от първоинстанционния съд доказателствен анализ, въз основа на който е била приета недоказаност на авторството. От ВКС на практика се очаква в резултат на собствена преценка на доказателствата да отхвърли приетото от РОС ново фактическо положение относно авторството и да признае обосноваността на установените от първоинстанционния съд факти, какъвто резултат изначално не може да бъде постигнат. Касационният контрол се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на предходните съдебни инстанции по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Фактическата необоснованост не е изведена като самостоятелно касационно основание за проверка на въззивния съдебен акт. ВКС е имал възможност многократно и последователно да изтъква в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело, и да приема нови фактически положения. Вътрешното убеждение на инстанциите по фактите относно достоверността на доказателствените материали може да бъде поставено под съмнение при касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Тъй като такива твърдения в жалбата липсват, ВКС няма как по собствено усмотрение да оспори правилността на вътрешното убеждение на РОС. Касационната инстанция констатира обаче, че въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, като е приел осъщественото от подсъдимия поведение за съставомерно. Независимо, че точните основания за несъставомерност не са изрично уточнени от защитника на жалбоподателя, настоящата инстанция дължи произнасяне по общо релевираното в жалбата възражение за обективна и субективна несъставомерност на инкриминираното деяние, тъй като то се субсумира под касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Изключения от правилото, че касационната проверка не може да надхвърля рамките на доводите в жалбата, са процесуално допустими в интерес на правосъдието, когато се касае до невъзведени особено съществени нарушения, които накърняват фундаментални човешки права. Такова базисно нарушение без съмнение е осъждането на подсъдимия за несъставомерно деяние. В атакувания съдебен акт е прието, че съставът на престъплението е осъществен от обективна страна чрез залегналите в изпратеното електронно писмо изрази, че на 26.04.2014 г. граничният полицай Д. А. ще осигури безпрепятствено преминаване – без „такси и проверка” – на заминаващ в 05:00 ч. от [населено място] за Република Румъния автобус с 51 пътници през ГКПП „Д.” – [населено място] и че това е вторият автобус от миналата година, като първият преминал, ощетявайки данъкоплатеца и държавната хазна. РОС е окачествил тези фрази като неистинни твърдения, защото при извършената проверка се установило, че изпратеният от подсъдимия сигнал е неоснователен. Те били позорящи по съдържание, тъй като сочели на действия, с които частният тъжител нарушавал служебните си задължения, и целели да го злепоставят пред неговите колеги и ръководители. Инкриминираната форма на изпълнителното деяние на клеветата в разглеждания случай се изразява в разгласяване на неистински позорни обстоятелства за частния тъжител А.. Съдебната практика и доктрината напълно еднозначно и устойчиво поддържат разбирането, че предмет на престъплението клевета са твърдения с конкретно съдържание, които носят информация за точно определено обстоятелство или явление. (Р № 80 от 09.03.1998 г. по н. д. № 766/1997 г., ІІ н. о.; Р № 17 от 17.02.2011 г. по н. д. № 641/2010 г., І н. о.; Р № 182 от 10.04. 2012 г. по н. д. № 382/2012 г., ІІІ н. о.; Р № 104 от 07.03. 2013 г. по н. д. № 178/2013 г.; Р № 272 от 28.08.2015 г. по н. д. № 596/2015 г., ІІІ н. о. и др.). За да е осъществен престъпният състав по чл. 147, ал. 1, пр. 1 от НК съответните инкриминирани изрази трябва да съставляват твърдения. Позорните обстоятелства са твърдения за съществуването на конкретни факти и обстоятелства, свързани с личността на пострадалия, които накърняват доброто му име (репутация) в обществото. Те могат да се отнасят до поведението му, укоримо от гледна точка на общоприетите морални норми, до конкретни служебни и обществени постъпки или такива от личния му живот, до отрицателни качества на личността му, които го характеризират негативно. Във всички случаи обаче се касае до прояви от миналия или настоящия живот на пострадалия – до конкретни факти, осъществени или случващи се в действителността. Фактите са обективни дадености, съществуващи извън и независимо от съзнанието на познаващия субект. Те са конкретни, реално настъпили определени по време и място събития, състояния, предмети на външния мир и на човешкия душевен живот. Съставомерността на деянието по чл. 147, ал. 1 от НК се определя към момента на осъществяването му, а именно в разглеждания случай – към 25.04.2014 г. в 15:50 часа, когато е бил изпратен сигналът на електронния адрес на ГДГП. Особеност на настоящия казус, неотчетена от решаващия съд, е обстоятелството, че в изпратения на 25.04.2014 г. имейл се обсъжда бъдещо събитие, което не е настъпило към момента на извършване на деянието, а се очаква да се осъществи занапред. Това положение е изяснено недвусмислено от използваното от автора на имейла бъдеще глаголно време, изразяващо действие, което предстои да се случи в някакъв момент след изпращането на електронното писмо – „на 26.04. от [населено място] в 05:00 часа ще потегли автобус…”, „… граничният полицай Д. А. … ще осигури преминаването му …” Подсъдимият А. незаконосъобразно е осъден за съобщаването на информация за евентуално предстоящо, бъдещо събитие, което не се е случило до момента на формулиране и разгласяване на съответните инкриминирани изрази. Към този момент истинността, респ. неистинността на изявленията му, обективно не би могла да бъде установена, защото е невъзможно да се дефинира съответствието с обективната действителност на твърдението относно проява, която все още не е настъпила във времето. Така съдът е обявил за категорично неистинно предположението на подсъдимия за предстоящото поведение на пострадалия, чието предвиждане би могло да се сбъдне или да не се сбъдне в зависимост от някакви условия и причини, стоящи извън волята на подсъдимия. Информацията за бъдещо събитие по естеството си е прогноза за възможността то да настъпи или да не настъпи, а не реален факт. Като част от обективната действителност фактът е явление, което е станало, случило се е в миналото или съществува понастоящем. Само неговата истинност подлежи на доказване. Прогностичното съдържание на инкриминираните по отношение на подсъдимия фрази от изпратеното електронно писмо изключва характера им на твърдения за конкретни факти от действителността, в какъвто смисъл е употребено понятието „обстоятелства” по смисъла на чл. 147, ал. 1 от НК. Макар и да не съществува необходимост от изрично обсъждане с оглед отсъствието на обективен елемент от състава на престъплението, за пълнота следва да се коментира и субективната страна на осъщественото деяние. Клеветата е умишлено престъпление. При инкриминираната проявна форма на клеветата – разгласяване на позорни обстоятелства – деецът следва да съзнава, че довежда до знанието на трети лица неистински позорни обстоятелства за частния тъжител; да е наясно, че изнесените от него факти за конкретната проява на пострадалия не отговорят на действителността. Относно субективната страна на деянието на л. 6 от мотивите си въззивният съд е преповторил съдържанието на разпоредбата на чл. 11, ал. 2 от НК, като лаконично и декларативно е приел, че подсъдимият е действал при пряк умисъл, тъй като е съзнавал обществената опасност на деянието, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал тяхното настъпване. Субективното отношение на дееца към деянието и неговите последици също следва да се преценява към момента на извършване на деянието. Възприетата от РОС конструкция относното представното съдържание на дееца към момента на извършване на деянието е изградена върху недопустимите предположения, че на 25.04.2014 г. подсъдимият тенденциозно е разпространил неверни данни за пострадалия с цел да го компрометира и да накърни добрата му репутация в обществото и в служебната сфера, като вече е знаел със сигурност, че бъдещото (на 26.04.2014 г.) поведение на частния тъжител ще се реализира и ще бъде правомерно. Прогностичният характер на инкриминираните на подсъдимия фрази от имейла изключва и неговия умисъл за клевета. За да бъде осъществен състава на клеветата, в представното съдържание на извършителя следва да е отразено обстоятелството, че изнесената информация за проявата на пострадалия е невярна и е от естество да накърни неговата репутация, добро име и положителна обществена оценка, като извършителят иска (или допуска) настъпването именно на тези последици. Това е може да се случи само, когато предметът на клеветата се отнася до твърдение за реализиран в миналия или настоящия живот на пострадалия конкретен факт. Само тогава може да се обсъжда съответствието на този факт с действителността, а оттам – да се дефинира знанието на дееца за неговата истинност или неистинност и да се изведат обосновани изводи за субективното му отношение. Именно защото в разглеждания случай по отношение на подсъдимия са инкриминирани не заявени от него реални факти за поведението на пострадалия, а прогнозата му за евентуални бъдещи събития, няма как да се изключи по несъмнен начин субективна увереност на извършителя, че добросъвестно предупреждава компетентните органи за възможността да бъде осъществена неправомерна проява с намерение да я осуети и предотврати. Второто инкриминирано изречение от изпратения до ГДГП имейл – че от миналата година преминал и друг автобус, ощетявайки данъкоплатеца и държавната хазна – не е било предмет на самостоятелно обсъждане от страна на въззивния съд, като е било преценено като клеветническо в контекста на първата фраза. Макар в частната тъжба да е възпроизведен цялостния текст на електронното писмо, при внимателния й прочит се установява, че по отношение на това изречение отсъстват каквито и да е твърдения за конкретни основания – факти, обстоятелства, съображения, доводи, въз основа на които да се приеме, че представлява клеветническо изявление. Действителното съдържание на цитираната фраза не позволява интерпретацията й като достатъчно конкретизирано твърдение за определено обстоятелство, индивидуализирано по време, място и особености. Твърденията следва да притежават „конкретизирано съдържание по смисъл да носи информация за конкретно обстоятелство, факт, време, място, процес, а не да са изложени абстрактно и да се сочат лицата и другите инкриминирани данни общо, без да се разбира точно и определено за кое лице се отнасят тези обстоятелства” (Р № 87-71-ІІ н. о.). Неопределените обстоятелства не представляват конкретни твърдения и истинността им е непроверима. Второто изречение от имейла („Това ще е вторият автобус от миналата година,като първият премина в ущръб на данакъплатеца в държавната хазна”) не може да бъде носител и средство на клеветата, тъй като не уточнява кога, по какъв начин е преминал „първият” автобус, как и с какво са били ощетени данъкоплатецът и хазната, нито съдържа данни за лицето, което го е пропуснало. Обсъждайки едновременно двете изречения от писмото (л. 5 от мотивите на въззивната присъда), съдът явно е счел въз основа на логическа връзка между тях, че щом според автора на имейла на 26.04.2014 г. частният тъжителят е щял да „осигури преминаване” „без такси и проверка” на втория автобус, то и „първият” е бил пропуснат именно от него „в ущърб на данъкоплатеца и държавната хазна”, т. е. „без такси и проверка”. При определянето на обективната съставомерност на клеветническите изявления такъв подход е недопустим. С него съдът на практика незаконосъобразно е допуснал изпълване на съдържанието на обективен признак на престъплението вместо с конкретното несъставомерно изявление на автора, със собственото си тълкуване и съждения относно съдържанието на инкриминираното електронно писмо. С оглед изложените дотук съображения ВКС намери, че атакуваният съдебен акт е постановен при наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. РОС незаконосъобразно е упражнил правомощията си по чл. 336, ал. 1, т. 2, вр. чл. 334, т. 2 от НПК, като е отменил първоинстанционната оправдателна присъда на РРС и е постановил нова, с която е осъдил подсъдимия Т. Ф. А. по повдигнатото му с частната тъжба обвинение. Като последици от осъждането на подсъдимия за несъставомерно деяние незаконосъобразно с оглед липсата на елементите на деликта по чл. 45 от ЗЗД е уважен частично предявеният от гражданския ищец Д. А. против подсъдимия граждански иск за сумата от 300 лева, а направените по делото разноски са възложени в тежест на подсъдимия. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2, пр. 2, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ изцяло въззивна присъда № 41 от 12.11.2015 г., постановена по ВНЧХД № 443/2015 г. по описа на Русенския окръжен съд, и ОПРАВДАВА подсъдимия Т. Ф. А. по обвинението за престъпление по чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2, пр. 2 и т. 3 вр. чл. 147, ал. 1 от НК – за това, че на 25.04.2014 г. в [населено място], област Русе, разгласил по електронен път позорни обстоятелства за длъжностното лице Д. Х. А., граничен полицай. ОТХВЪРЛЯ изцяло като неоснователен предявения на основание чл. 45 от ЗЗД от гражданския ищец Д. Х. А. против подсъдимия Т. Ф. А. граждански иск за сумата в размер на 2 000 лева ведно със законната лихва, считано от 25.04.2014 г. На основание чл. 190, ал. 1 от НПК ОСЪЖДА частния тъжител Д. Х. А. да заплати направените по делото разноски за възнаграждение на вещо лице в размер на 300 лева, а в полза на подсъдимия Т. Ф. А. – направените от него разноски за възнаграждение на защитник в размер на 300 лева. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.