РЕШЕНИЕ № 76 София, 15.02.2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на тринадесети февруари две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при секретаря ЦВЕТАНКА НАЙДЕНОВА и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ гр.дело №390/2011 година. Производството е по чл.290 ГПК. С определение №1498/28.11.2011 г. по настоящото дело е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК касационно обжалване на въззивно решение №323/15.12.2010 г. по гр.д.№488/2010 г. по описа на Старозагорския окръжен съд, втори граждански състав, по подадена от ищеца Г. В. В. от [населено място], приподписана от адв. Р. С. и Т. К., касационна жалба, вх.№937/21.01.2011 г., по материалноправния въпрос “Допустимо ли е страните по трудов договор да уговорят в него възнаграждение основаващо се на клаузи от Н. от 2003 г. и при наличието на подписан договор между работодателя и НЗОК ?”, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С въззивното решение Старозагорският окръжен съд е приел, че обстоятелството, че ищеца се намира в трудовоправни отношения с ответника, касае възнаграждението му за болничната помощ, докато по настоящото дело се търси договорено в Н. за 2003 г.договорно заплащане за извънболнична помощ, осъществявана паралелно с тази по трудовото правоотношение. Прието е, че се касае до договорено възнаграждение за извънболнична медицинска помощ, докато основното трудово правоотношение е за болнична помощ в качеството на ищеца като лаборант, за което той получава трудово възнаграждение в размер на минималната работна заплата за страната за съответния период. Поради това съдът е стигнал до извод, че спорът следва да се разгледа на договорно основание за извънболнична медицинска помощ, съгласно Н. за 2003 г. Изводите на съда са обосновани с липсата на доказателства ищецът да е посочен от ответника като пряк изпълнител на С., каквото е изискването на чл.100, ал.1, т.6 Н. за 2003 г., за да получава процент от брутния размер на приходите, реализирани по договор с НЗОК, и потребителски такси, както и че по делото е представен единствено договор от 2008 г., сключен между ответника и НЗОК, в който в приложение №1 към него е посочен като лекар – пряк изпълнител по извънболничната специализирана помощ лекар. Освен това е прието, че ищецът няма качеството на пряк изпълнител по посочената помощ, тъй като не е лекар, каквото е изискването на чл.100, ал.1, т.6 от Н. за 2003 г. По точното приложение на закона с оглед поставения въпрос. Отговорът на поставения в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос е отрицателен по следните съображения: Разпоредбата на чл.107,ал.1, т.6 от Националния рамков договор между Националната здравноосигурителна каса и Българския лекарски съюз и Съюза на стоматолозите в България за 2003 г., предвижда заплащане на не по-малко от 30% от брутния размер на личния принос на лекаря – пряк изпълнител на С., от приходите, реализирани по договор с НЗОК, и потребителски такси. Тълкуването на посочената правна норма досежно субекта на заплащане категорично предвижда, че право на заплащане по нея имат само лекарите, които са преки изпълнители на С., при наличието на договор с НЗОК и от потребителските такси. Всякакви други лица, извън посочените нямат право да получават възнаграждение от такъв характер по силата на Н.. По основателността на касационната жалба. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилни изводи на окръжния съд досежно това, че трудовото правоотношение между страните по спора се отнасят само до болничната помощ, а претендираното възнаграждение е за извънболнична помощ и е извън трудовия договор. Застъпва се становище, че претенцията се основава на т.4.4. от индивидуалния трудов договор на ищеца, която уговорка има силата на закон, и която не противоречи на Н. от 2003 г., от 2004 г. и от 2006 г. Моли се за отмяна на обжалваното решение и уважаване на иска. Ответникът по касация – “”С. м л. [фирма] – С.З., чрез процесуалния си представител – адв. Г., е депозирал писмени отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид отговора на ответника по касация и на основание чл.290 ГПК, намира за установено следното: Решението на Старозагорския окръжен съд е правилно. С оглед на поставения въпрос касационният жалбоподател няма право да получава възнаграждение по силата на чл.107,ал.1, т.6 от Националния рамков договор между Националната здравноосигурителна каса и Българския лекарски съюз и Съюза на стоматолозите в България за 2003 г. Няма пречка обаче страните по трудовия договор, страни и в настоящото производство, да уговорят допълнително възнаграждение въз основа на работа по извънболнична помощ, каквото се явява това по т.4.4. от представения от ищеца трудов договор от 01.4.2004 г., но без същото да се основава на Н.. В процесния случай обаче работодателят не дължи на работника възнаграждение за процесния период /месец юни 2006 г. – месец юни 2009 г./, тъй като за този период не е налице договорено такова заплащане. Клаузата на т.4.4. от договор №4 от 01.4.2004 г., сключен при условията на чл.70, ал.1 КТ, е имала действие до 01.10.2004 г., когато между страните е сключен трудов договор №8 за неопределено време. В последния не е предвидена клауза със съдържание, аналогично на това по т.4.4. от трудов договор №4/01.4.2004 г., поради което за работодателя не съществува задължение да изпълни нещо, което не е договорено. Поради това касационната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а въззивното решение – в сила. Водим от изложените съображения и на основание 293, ал.1, хипотеза първа и чл.280, ал.2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №323/15.12.2010 г. по гр.д.№488/2010 г. по описа на Старозагорския окръжен съд, втори граждански състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: