Р Е Ш Е Н И Е № 84 гр. София, 11.06.2018г. Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети април две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Галина Захарова ЧЛЕНОВЕ: Жанина Начева Петя Шишкова при секретар Кристина Павлова и в присъствието на прокурора от ВКП Калин Софиянски, като разгледа докладваното от съдията П. Шишкова КД № 304/18 год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по реда на чл. 346, т.1 от НПК по повод на постъпили касационна жалба от защитника на М. И. М. срещу решение № 583/28.12.2017г. по ВНОХД № 1242/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 119 от 04.05.2017г. по НОХД № 5490/2016г. на Софийски градски съд, НК, 16 с-в. С така постановените актове подсъдимият е признат за виновен в това, че на 22.08.2014г. на автомагистрала „Х.“, в близост до разклона за [населено място], при управление на МПС – л.а. марка „А.“, модел „...“ в нарушение на правилата за движение - чл.20, ал.2 от ЗДвП, по непредпазливост причинил смъртта на В. А. А., и на основание чл.343, ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от една година и лишаване от право да управлява МПС за срок от две години. Изпълнението на наказанието лишаване от свобода е отложено на основание чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от три години. Възложени са му направените по делото разноски. В касационната жалба се твърди, че са допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в постановяване на съдебния акт при неизяснена фактическа обстановка, тъй като не е изяснен моментът на възникване на опасността, игнориране на съществено писмено доказателство – справка от НИМХ, кредитиране на експертно заключение, в което е допусната грешка, както и недопустимо изменение на фактите по обвинението – мястото на удара. Навеждат се доводи и за нарушение на материалния закон – чл.21 и чл.55 от ЗДвП. Иска се оправдаване на подсъдимия. В съдебно заседание защитникът на М. поддържа изложените в жалбата доводи. Твърди, че не е извършен дължимият анализ и не е установено какви са били атмосферните условия, каква е била видимостта, къде е мястото на удара и какъв е механизмът на произшествието. Моли за оправдаване на подсъдимия. Повереникът на частните обвинители счита, че решението е правилно и законосъобразно и моли жалбата да бъде оставена без уважение. Представителят на прокуратурата предлага решението да бъде оставено в сила. Намира, че въззивният съд е направил обосновани изводи за атмосферните условия, че е допустимо да установи нови фактически положение. Счита, че допуснатата грешка в експертизата не се е отразила на правилността на решението. Подсъдимият не се явява в съдебно заседание и не взима становище по съществото на делото. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения следва да бъдат споделени. Налице е касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Съдът не е изследвал обективно, всестранно и пълно всички обстоятелства по делото, с което е допуснал нарушение на чл.14, ал.1 от НПК. Това процесуално нарушение е следствие на не достатъчно прецизно очертаване на фактите, включени в предмета на доказване. Не се спори, и е установено по несъмнен начин, че смъртта на пострадалата е пряка последица от настъпилото ПТП с участието на подсъдимия М.. Неизяснен е останал механизмът на произшествието. Не е установено каква е била конкретната пътна обстановка, за да се прецени дали подсъдимият се е съобразил с нея и какво е било поведението на другия участник в движението - пешеходката А.. Кръгът на подлежащите на установяване факти се определя от рамките на обвинението. Задължение на съда е да следи за годността на обвинителния акт да инициира съдебно производство, и когато той не отговаря на изискванията по чл.246, ал.2 от НПК, да го върне на прокурора. Именно в тази насока е първото оплакване в жалбата, което е неоснователно. Обвинението за нарушение на чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП изисква посочване на конкретните условия, с които водачът не е съобразил скоростта на движение на управляваното от него МПС. Действително, при първоначалното внасяне на делото в съда, това изискване не е било изпълнено, но след като съдията-докладчик е констатирал непълнотата и е прекратил съдебното производство, порокът е отстранен. Във второто изречение от обстоятелствената част на внесения нов обвинителен акт вече е било конкретизирано, че видимостта е намалена /терминът „ограничена“ е употребен неправилно/, поради тъмнината и мъглата. ВКС констатира съществен недостатък в аналитичния подход на въззивния съд. Наличието на пешеходка на автомагистралата правилно е определено като опасност за движението по смисъла на чл.20, ал.2 от ЗДвП. За да се установи нарушение на посочената норма, съдът е длъжен да установи кога е възникнала тази опасност и от кой момент водачът е имал обективна възможност да я възприеме. Независимо, че посочените обстоятелства са съществена част от предмета на доказване по делото, САС се е отказал да ги изследва, като на стр.10, абз.2 от мотивите на решението е заявил, че не може да бъде изяснено как пешеходката се е озовала на мястото на ПТП. За да приеме, че подсъдимият е нарушил правилата за движение е преценил, че е достатъчен фактът, че тя просто се е намирала там. Това разсъждение е погрешно. Нарушение би имало, само в случай, че ударът е бил предотвратим за правомерно движещия се водач, но той не е намалил или спрял. Твърде възможно е моментът, в който водачът е могъл да възприеме пешеходката да е различен в зависимост от това дали тя е стояла неподвижно на мястото, където е била ударена, дали се е движела по дължина на платното или го е пресичала, ако го е пресичала, в каква посока - от дясно на ляво или от ляво на дясно, и най-вече с каква скорост. Този въпрос подлежи на изясняване по експертен път. За да се установи, че М. не е реагирал според изискването на закона, когато е възникнала опасността, трябва да е ясно кога тя е станала видима за него. След като не са намерени други източници на информация за поведението на пострадалата непосредствено преди удара, за съда остава процесуалната възможност да възложи на вещите лица обсъждането на различните варианти на ситуацията. Ако установят, че независимо как е попаднала на мястото, в момента, в който А. е станала видима за М., той е могъл да спре при движение със съобразена скорост, то тогава единственият възможен логичен извод би бил, че не е реагирал адекватно и този факт би бил доказан надлежно с помощта на верига от косвени доказателства. В обратния случай, при наличие на вариант, при които ударът е предотвратим, и друг, при които е непредотвратим, а съдът избере произволно един от тях, то присъдата би почивала на предположения в нарушение на забраната по чл.303, ал.1 от НПК. Решението на съда, поради невъзможност да установи как пешеходката се е озовала на мястото, да приеме, че тя просто е стояла там неподвижно, е довело до липса на убедителни мотиви и по друг съществен въпрос – този за видимостта. Подсъдимият е твърдял, че видимостта е била добра, но обясненията му в тази част са отхвърлени като недостоверни, основно поради логическата им несъвместимост с факта, че би имал достатъчно време да спре, ако действително е могъл да види пешеходката. Напълно пренебрегната е възможността водачът да не я е възприел своевременно, не поради мъгла и тъмнина, а заради внезапното й изникване на пътя. Защитникът е изказал такива съображения, както и е пледирал за кредитиране справката от НИМХ по този въпрос, която изобщо не е обсъдена в решението. Липсата на отговор в съдебния акт на съществени и обосновани възражения на страните се приравнява на липса на мотиви и представлява съществено процесуално нарушение. Основателно е и оплакването за установено за пръв път от въззивната инстанция ново място на удара, различно от посоченото в обвинителния акт. На стр.10 от мотивите е записано, че пострадалата е „била ситуирана на защрихованата площ М 15“, и ако подсъдимият се движил в лентата си за движение, произшествието не би настъпило. Преди всичко следва да се отбележи, че ВКС е лишен от възможността да разбере какво всъщност е установил въззивният съд. Това е така, защото в същия съдебен акт на стр.4 е прието, че автомобилът се е движел в дясната лента, и че пострадалата също се е намирала там. Това противоречие само по себе си представлява съществено процесуално нарушение, ограничаващо правото на защита на подсъдимия, който няма как да научи въз основа на какви факти е признат за виновен. По поставения от жалбоподателя въпрос за процесуалната допустимост на мотивирането на осъдително решение с новоустановен факт и възражението на прокурора, че втората инстанция разполага с компетентност да възприема различни факти, следва да се съобрази ТР № 2/2016г. на ОСНК на ВКС. Същественото е, че в конкретния случай не става въпрос само за изместване на мястото на удара, а за позиционирането му върху площ, която е забранена за движение. Ако в хода на съдебното следствие се установи такъв факт, то приложимият материален закон би бил друг. В този случай служебно изменение на квалификацията на нарушението, запълващо бланкетната норма на чл. 343 от НК и определяне на правилната такава, е възможно само ако в обстоятелствената част на обвинението са описани фактическите обстоятелства по извършването му. Друг порок, който следва да бъде отстранен при новото разглеждане на делото, е допусната неяснота по въпроса какво е дължимото поведение на водача. Посочено е, че М. се е движел със 140 км/ч., както и че се е движел в края на дясната пътна лента. Твърди се, че произшествие не би настъпило, ако е карал с разрешената скорост или в средата на дясната лента или в лявата. Така формулираните упреци към подсъдимия внасят съмнение за констатирани нарушения на чл.15, ал.1 и чл.21, ал.1 от ЗДвП. Двете съдебни инстанции са възпроизвели посочените текстове от обвинителния акт /стр.3, абз.8 от мотивите към присъдата и стр.5, абз.9 от въззивното решение/, вместо да изразят категорично становище по въпроса каква е била разрешената скорост в конкретния пътен участък и в коя лента, или част от лента подсъдимият е следвало да се движи. Въпреки основателността на доводите на жалбоподателя, искането за оправдаване на подсъдимия не може да бъде уважено. За касационната инстанция съществува такава възможност, само когато фактическата обстановка по делото е изчерпателно изяснена, и от нея е видно, че деянието не е осъществено или не представлява престъпление. В настоящия случай съдът е нарушил именно задължението си за пълно, всестранно и обективно изясняване на обстоятелствата, относими към обвинението, поради което липсват установени по надлежния ред факти, към които би могъл да се приложи правилно материалният закон. Когато отменителното основание е отстранимо съществено процесуално нарушение, законът предписва връщане на делото за ново разглеждане. Въззивният съд следва да проведе допълнително съдебно следствие, в хода на което да положи необходимите процесуални усилия за запълване на доказателствения дефицит, след което да извърши коректен анализ на събраните и проверени доказателства и преценка за приложимост на предложената от прокуратурата правна квалификация. С оглед изложеното и на основание чл.354, ал.3, т.2 от НПК, ВКС, второ наказателно отделение Р Е Ш И : Отменя решение № 583/28.12.2017г., постановено по ВНОХД № 1242/2017г. по описа на Софийски апелативен съд. Връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.