5 Р Е Ш Е Н И Е № 226 гр. София, 11 януари 2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ВАЛЯ РУШАНОВА при секретаря……..….Мира Недева……и в присъствието на прокурора……….……Ивайло СИМОВ……..…..…изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 863 по описа за 2016 г. Производството е образувано по касационна жалба на адв. Г. С., защитник на подсъдимия Г. Х. Т., срещу въззивно решение № 142 от 01.07.2016 г., постановено по внохд № 207/16г. на Варненския апелативен съд. С посоченото решение е изменена присъда на Окръжен съд Варна, постановена по нохд № 787/15г., като подсъдимият Т. е оправдан досежно нарушенията на чл.5, ал.1 и чл. 116 от ЗДвП и потвърдена в останалата част, с която е признат за виновен за извършено престъпление по чл.343а, ал.1, б „б” във вр. с чл.343, ал.1, б. „в“ от НК. В жалбата се сочат всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като се настоява при условията на алтернативност за отмяна на атакуваното съдебно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, оправдаване на подсъдимия Т. или намаляване на наказанието с приложение на разпоредбата на чл. 55 от НК. В съдебно заседание пред касационния съд подсъдимият не се явява, редовно призован. Жалбата се поддържа от защитника му адв. С. със същите аргументи. В допълнение се изтъква, че пострадалият бил в опасната зона на лекия автомобил, което следва да се прецени като случайно деяние. Алтернативно се предлага това обстоятелство да се прецени като допълнително смекчаващо отговорността, което наред с младата възраст на дееца и поведението на пешеходеца доведе до намаляване размера на наложеното наказание. В писмено становище, прието на основание чл. 351, ал. 3 от НПК, повереникът на частните обвинители Л. З. М. и А. В. Н. – адв. С. Ч. изразява становище за неоснователност на жалбата и моли същата да бъде оставена без уважение. Излага аргументи, че не е допуснато процесуално нарушение при изменение на обвинението, тъй като с това са изпълнени указанията, дадени с отменителното решение на ВКС. Пострадалият не е попадал в опасната зона на подсъдимия и последният е имал време и възможност да намали скоростта си и при необходимост да спре, но не е съобразил действията си с предписаните правила. Представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна, поради което моли да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: При първото разглеждане на делото от Върховния касационен съд, II-ро НО, с решение № 242 от 11.06.2015 г., постановено по нд № 625/2015 г., са отменени първоинстанционната присъда № 74/12.08.2014 г. по нохд № 602/14 г. на Окръжен съд Варна и въззивното решение № 173/08.12.2014 г. по внохд № 277/14 г. на Варненския апелативен съд, с което първоинстанционната присъда е потвърдена. При новото разглеждане на делото, с присъда № 18/03.02.2016 г., постановена по нохд № 787/2015г. по описа на Окръжен съд Варна, подсъдимият Г. Х. Т. бил признат за виновен в това, че на 08.11.2012 год., на главен път I - 9 посока гр. Варна - к.к. „3латни пясъци“, в района на спирка „Моста“, при управляване на моторно превозно средство - лек автомобил „М.“ C. с ДК [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, чл. 116 от ЗДвП и чл.196 от ППЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на В. А. М., като след деянието направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б. „б”, вр. чл. 343, ал.1, б.„в” от НК и чл.54 НК му било наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години, което на основание чл. 66, ал. 1 от НК било отложено с изпитателен срок от четири години, като бил оправдан по първоначално предявеното му обвинение да е нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. На основание чл. 343 г подсъдимият бил лишен от право да управлява моторно превозно средство за срок от три години. На Г. Х. Т. са възложени направените по делото разноски. Присъдата била обжалвана от защитника на подсъдимия Т. пред Варненския апелативен съд. С решение № 142/01.07.2016 г., постановено по внохд № 207/2016 г., въззивният съд изменил присъдата, като оправдал подсъдимия за допуснато нарушение на правилата за движение по чл. 5, ал. 1, т. 1 и чл. 116 от ЗДвП и я потвърдил в останалата част. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347 ал.1 от НПК, намери подадената жалба за неоснователна. Доводите за допуснати при второто първоинстанционно разглеждане на делото съществени нарушения на процесуалните правила във връзка с допуснатото изменение на обвинението, са идентични с релевираните пред въззивния съд. Те са били обсъдени в мотивите на решението (л. 4). Изложените в тази насока съображения във въззивното решение се споделят от касационната инстанция в частта им, в която са изложени съображения, че наказателно правното положение на подсъдимия не е влошено и относно крайния извод за липса на допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. В мотивите на отменителното касационно решение е констатирано, че в обстоятелствената част на обвинението по обвинителния акт обстойно са изложени фактологичните признаци на нарушението, допуснато от подсъдимия Т. на задълженията му, произтичащи от наличието на пътни знаци А 18 и Д 17, които изискват от водачите на МПС специално поведение, регламентирано в чл.196 от ППЗДвП. В диспозитива на обвинителния акт това нарушение е било посочено, че реализира хипотезата на чл.20, ал.2 от ЗДвП. В отменителното решение на касационния съд са дадени указания по приложението на закона за отстраняване на процесуалното нарушение, свързано с едновременното прилагане на обща и специална норма, предвид предписанията на ТР № 28 от 28.11.1984г., но не и указания за изменение на обвинението, както е приел първоинстанционният съд. От принципна гледна точка релевираното от защитника възражение, че изменение на обвинението при второто разглеждане на делото в окръжния съд е било недопустимо, е основателно. Това е така, тъй като от една страна процесуалната възможност за приложение на чл.287 от НПК е преклудирана след приключване на съдебното следствие при първото първоинстанционно разглеждане на делото, а от друга – не са налице и предпоставките за изменение на обвинението, тъй като няма промяна в обстоятелствената част на обвинението и основания за прилагане на закон за по - тежко наказуемо престъпление. Вярно е също, че при изменение на обвинението от прокурора и с приемането му от съда, бланкетната норма на чл.343 от НК е попълнена с допълнително нарушение на правилата за движение, което е недопустимо. Така допуснатото процесуално нарушение в конкретния случай не може да се приеме за съществено. В случая изменение на обвинението не е било необходимо, тъй като обстоятелствената част на обвинението не се е променила, а в компетентността на съда е определянето на правилната правна квалификация на нарушението на правилата за движение, съответна на описаните фактически обстоятелства. (в този смисъл и т. 7 от ТР № 2/2016 г. по ТД № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС, прието след постановяване на коментираната първоинстанционна присъда и атакуваното въззивно решение). Следва да се отбележи също, че с първоинстанционния съдебен акт и с потвърждаващото го въззивно решение допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за движение, описано в обстоятелствената част на обвинението е квалифицирано като такова по чл.196 от ППЗДвП, а Т. е оправдан за нарушение на правилото на чл.20, ал.2 от ЗДвП, т.е. последният е бил осъден за едно нарушение на правилата за движение, спрямо което е приложена специалната, а не общата норма. С прилагането по отношение на подсъдимия на закон за същото наказуемо престъпление, без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, не е влошено и наказателно правното му положение. Това налага извод, че инстанционните съдилища не са допуснали процесуално нарушение, което да обуславя отмяна на постановените съдебни актове и връщане на делото за ново разглеждане. Предвид изложеното не е налице касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Оплакването в жалбата за нарушение на материалния закон се основава на твърдението, че липсва нарушение на чл. 196 от ППЗДвП, тъй като ударът е настъпил след пешеходната пътека. В предходното отменително решение на касационната инстанция е изтъкнато, че наличието на пътни знаци А 18 и Д 17 са изисквали от водача специално поведение, регламентирано в чл.196 от ППЗДвП, включително намаляване скоростта на движение до такава, позволяваща спиране на превозното средство при възникнала опасност на пътя и избягване на ПТП. Тази разпоредба, отнасяща се до преминаването през пешеходна пътека, изключва общото правило за избор на скоростта по чл.20, ал.2 от ЗДвП, валидно за всяка пътна обстановка. Дадените от касационния съд указания са били спазени от инстанционните съдилища с признаването на подсъдимия за виновен в нарушаването на специалното правило за движение. Настоящият съдебен състав не би могъл да изрази различно становище по приложението на правото, поради което намира за неоснователно оплакването за нарушение на закона. Неоснователен е и доводът за явна несправедливост на наказанието. Наложените на подсъдимия наказания лишаване от свобода с отложено изпълнение по реда на чл.66, ал.1 от НК и лишаване от правоуправление съответстват на данните и обстоятелствата, очертаващи спецификата на деянието и личността на подсъдимия, както и на целите по чл. 36 от НК. Посочените в жалбата като смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства са били взети предвид при определяне на размера на наказанието, като съдът е отчел и наличието на отегчаващо обстоятелство – санкционирането на Т. по административен ред за нарушения по чл.179 от , ал.2 от ЗДвП – движение с несъобразена скорост. Липсват обстоятелства, които да не са били взети предвид при определяне на размера на наказанието и които да доведат до допълнителното му смекчаване. Не може да бъде възприет аргументът в жалбата, че оправдаването на подсъдимия по две от инкриминираните му нарушения на правилата за движение би следвало автоматично да доведе до намаляване на наложеното му наказание. Преценката на обществената опасност на деянието се определя не само от броя допуснати нарушения на правилата за движение, а и от тяхната тежест и значение за настъпването на произшествието. Не е налице съпричиняване на произшествието от страна на пострадалия, тъй като от фактическа страна инстанционните съдилища са приели, че произшествието е настъпило извън опасната зона за спиране на автомобила. Искането за прилагането на чл.55 от НК не е подкрепено с конкретни аргументи, на които касационният съд да даде отговор. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 142 от 01.07.2016 г., постановено по внохд № 207/2016 г. по описа на Варненския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: