Р Е Ш Е Н И Е № 218 София, 14 юни 2023г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети май две хиляди двадесет и трета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА БОНКА ЯНКОВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 304/2023г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на адв. Е. П., защитник на подс.С. Г. А. срещу въззивно решение № 47 от 07.02.2023г., постановено по внохд № 878/22г. по описа на Апелативен съд – София, НО, първи състав. В жалбата се релевират касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 3 от НПК. Прави се искане в условията на алтернативност – за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия или за изменение на въззивното решение, като се приложи разпоредбата на чл. 58а, ал. 4, вр. чл.55, ал. 1, т. 1 от от НК и се намали наказанието до 6 месеца лишаване от свобода, като същото бъде отложено с изпитателен срок от три години. По отношение наказанието лишаване от право да управлява МПС са прави искане за отмяната му или за намаляването му до срок от 6 месеца. Заявеното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК се аргументира с това, че поведението на подсъдимия спрямо пострадалия не съставлява нарушение на чл. 40, ал. 2 от ЗДвП, а се явява случайно деяние. Другото твърдение за нарушение на материалния закон е, че съдът не е определил наказание при условията на чл. 58а, ал. 4 от НК, а именно с приложение на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, предвид наличието на изключително смекчаващо вината обстоятелство – съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, който е нарушил правилото на чл. 114 от ЗДвП, както и на многобройни смекчаващи вината обстоятелства. По отношение на релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, касаторът счита, че наложеното наказание е явно несправедливо и завишено, тъй като съдът не е съобразил наличните смекчаващи отговорността обстоятелства и не е отчел че оправдаването на подсъдимия за всички инкриминирани нарушения на ЗДвП, с изключение на едно, води до намаляване на обществената опасност на деянието. Възразява се, че е даден превес на генералната над индивидуалната превенция. Определянето на наказание лишаването от свобода за срок от 6 месеца, чието изпълнение да е отложено с изпитателен срок от три години, според защитата съответства на целите на личната и генералната превенции. Искането за отмяна на наказанието лишване от право се аргументира с обстоятелството, че подсъдимият осигурява прехраната на семейството си с управление на МПС. В съдебното заседание пред касационната инстанция, защитникът на подсъдимия – адв. П., твърди, че в обвинителния акт липсват описани фактически действия на подсъдимия, които да се субсумират като нарушение на чл. 40, ал. 2 от ЗДвП. Алтернативно, ако се счете, че прокурорът е посочил такива, следва да се приеме, че нарушение на тази норма на специалния закон липсва, тъй като при наличие на технически средства – страничните огледала на товарния атвомобил, липсва задължение за подсъдимия да осигури друго лице, което да наблюдава обстановката. Също така защитникът твърди, че е нарушен материалният закон, тъй като се касае за случайно деяние, като единствената причина за настъпване на престъпния резултат е конкретното виновно поведение на пешеходеца. В условията на алтернативност релевира оплакване за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила на чл. 13, 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. На последно място, счита наказанието за явно несправедливо, тъй като изключителното допринасяне на пострадалия за вредоносния резултат самостоятелно обуславя приложението на чл. 55 от НК, на основание чл. 58а, ал. 4 от НК, а още повече, ако се добавят и останалите смекчаващи отговорността обстоятелства с оглед личността на подсъдимия. Изразява становище, че наказанието е изключително тежко най-вече предвид срока на наказанието лишаване от права, тъй като едно такова наказание би оставило без препитание семейството на подс. А.. Моли да се приеме, че в случая се касае за случайно деяние, алтернативно, че е нарушен материалния или процесуалния закон, или че наказанието е явно несправедливо, като на основание чл. 55 от НК се намали под минимума както основното, така и кумулативното наказание по чл. 343г от НК. Подсъдимият поддържа изложеното от защитника и твърди, че е изпълнил задълженията си като водач. Частните обвинители П. В. Г. и С. С. Г., както и техният повереник – адв. В. О., редовно призовани, не се явяват пред касационната инстанция. Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на касационната жалба и несъгласие с аргументите на защитника, изложени в съдебно заседание. Счита, че апелативният съд е извършил цялостна проверка, контатирал е нарушенията, оправдал е подсъдимия за нарушението по чл. 40, ал. 1 от ЗДвП, но нарушението по ал. 2 на същата разпоредба е налице и в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. Намира наложеното наказание за справедливо, съобразено с установените смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и съответно на целите, визирани в чл. 36 от НК. Пледира за оставяне в сила на въззивното решение. Подсъдимият С. А. в последна дума моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 99 от 05.07.2022г. по нохд № 2065/22 Софийски градски съд е признал подсъдимия С. Г. А. за виновен в това, че на 05.10.2022г. около 13:30 ч. в [населено място], [улица], № /номер/, в закритите складове на борса „име“ при управление на моторно превозно средство – товарен автомобил марка /марка/, модел /модел/, с рег. [рег.номер на МПС] , при извършване на маневра „движение назад“, с посока на движение назад към склад № 46, нарушил правила за движение - чл. 40, ал. 1 от ЗДвП и чл. 40, ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на С. Й. Г., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал.1, пр. 3, вр. чл. 58а, ал. 1 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от една година и четири месеца. На основание чл. 66, ал. 1 от НК отложил изпълнението на така наложеното наказание за срок от три години. На основание чл. 343г, вр. чл. 343 , ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал.1, пр. 3 от НК на подсъдимия е наложено и кумулативно наказание „ лишаване от право да управлява МПС“ за срок от една година и четири месеца. Съдът се произнесъл и по разноските. С въззивно решение № 47 от 07.02.2023г., постановено по в.н.о.х.д. № 878/22г., Апелативен съд – София е изменил първоинстанционната присъда, като я е отменил в частта относно приложението на чл. 40, ал. 1 от ЗДвП, признал е подсъдимия С. Г. А. за невиновен и го е оправдал по обвинението да е извършил такова нарушение. В останалата част присъдата е била потвърдена. Касационната жалба е допустима, но неоснователна. На първо място следва да бъдат очертани пределите на касационна проверка. С подадената от адв. Е. П., защитник на подсъдимия, касационна жалба са заявени основанията за проверка по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК. Касационното основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК - оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, е наведено за първи път в съдебното заседание пред касационната инстанция, след като вече е изтекъл срокът за обжалване на въззивния акт, поради което не подлежи на разглеждане. Единствено в срока за обжалване, страните могат да релевират нови касационни основания, а след неговото изтичане само да допълнят вече заяви такива по реда на чл.351, ал.4 от НПК. Твърденията в касационната жалба за допуснато нарушение на материалния закон от контролираната инстанция са в две насоки – едната, че извършеното е несъставомерно от обективна страна, тъй като подсъдимият не е нарушил правилото на чл. 40, ал. 2 от ЗДвП, а втората касае несъставомерност от субективна страна – че деянието не е извършено виновно, тъй като е налице едно от изключващите вината обстоятелства, а именно институтът на случайното деяние, уреден в чл. 15 от НК. По нарушението на чл. 40, ал. 2 от ЗДвП: Настоящята инстанция се солидаризира с изводите на предходните две, че подсъдимият С. А. е допуснал нарушение на чл. 40, ал. 2 от ЗДвП. Цитираната разпоредба гласи, че по време на движението си назад водачът е длъжен непрекъснато да наблюдава пътя зад превозното средство, а когато това е невъзможно, той е длъжен да осигури лице, което да му сигнализира за опасности. В конкретния случай е установено, че подсъдимият, използвайки наличните технически възможности и предвид конструкцията на автомобила, не е разполагал с възможността непрекъснато да наблюдава пътя зад превозното средство, извършвайки маневрата движение назад, поради което за него е възникнало задължението да осигури лице, което да направи това вместо него и да му сигнализира за опасности. Въпреки невъзможността си да наблюдава зоната зад товарния автомобил, подсъдимият е продължил извършването на маневрата, с което е нарушил разпоредбата на чл. 40, ал. 2 от ЗДвП. По твърдението за наличие на случайно деяние: Неоснователно е поддържаното становище, че настъпилото ПТП е резултат на случайно деяние, поради което липсва виновно поведение на подсъдимия и той следва да бъде оправдан на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. Първото условие, според разпоредбата на чл.15 от НК за невиновно поведение е задължението водачът при управление на МПС да се съобрази с определени предписания на правилата за движение, за да не произтича за него задължение да предвижда настъпването на възможни общественоопасни последици. Следващо условие за приложението на чл.15 от НК е да са налице обстоятелства, при които водачът да е бил поставен в положение на невъзможност да предвиди и предотврати общественоопасните последици. В принципен аспект, водачите на МПС са длъжни да наблюдават постоянно и всеобхватно пътната обстановка, като при обективна възможност за своевременно възприемане на участник в движението и непредприемането на нормативно предписаните мерки, носят отговорност за последвалите съставомерни последици, независимо от приноса на пострадалия. С оглед на събраните по делото доказателства и установената фактическа обстановка е несъмнено, че подсъдимият е нарушил правилото за движение по чл.40, ал. 2 от ЗДвП, както бе обсъдено по-горе. По несъмнен начин е установено, следното: подсъдимият е управлявал товарен автомобил в закритите складове на борса „име“; решил да направи маневра „движение на заден ход“ с посока назад към склад № 46; предприел маневрата; по време на движението си назад не осигурил лице, което да му сигнализира за опасности, когато е било невъзможно непрекъснато да наблюдава пътя; по същото време и на това място се намирал пострадалият пешеходец С. Г. - работник на борсата; пешеходецът навлязъл в зоната зад автомобила, който в този момент се движел назад със скорост от 3 км/ч.; със „задната зона“ автомобилът ударил и притиснал Г. към рампата на склада и на същия била нанесена травма, която довела до неговата смърт; веднага след инцидента подсъдимият слязъл, видял пострадалия, след което преместил автомобила напред. При тези данни се налага извод, че подсъдимият е могъл обективно да предвиди опасността от появата на пешеходец, предвид обстоятелството, че е управлявал МПС на територията на закрити складове, където неминуемо се движат работници от тези складове, други шофьори и т.н., средата е динамична и следва да се подхожда с особено внимание. Обстоятелството, че подсъдимият е бил в невъзможност да възприеме намиращия се зад товарния път, предвид конструкцията на управляваното от него превозно средство и с оглед техническите му възможности, е налагало допълнително внимание от страна на водача и преценка за възможност от поява на пешеходци в невидимата за него зона. Вярно е, че поведението на пострадалия С. Г. също е било неправомерно, в нарушение на задълженията на пешеходците, регламентирани в чл.113 и чл.114 от ЗДвП, и с това свое поведение пострадалият е допринесъл за настъпването на пътнотранспортното произшествие, но съпричиняването, не е основание за отпадане на наказателната отговорност на подсъдимия, тъй като в причинна връзка с реализирания престъпен резултат е нарушението на чл. 40, ал. 2 от ЗДвП, извършено от него. Както въззивният съд правилно е отбелязал в мотивите си, предотвратяването на произшествието е могло да стане при необходимото поведение и от двамата участници в движението. Правилен е и изводът, че подсъдимият е можел да предотврати настъпилото ПТП, ако беше изпълнил задължението си да осигури друго лице, което да го напътства и да му сигнализира при наличието на опасност. Той е следвало да стори това, независимо дали е изисквало от него допълнителни усилия да открие такова лице, което да му окаже съдействие при извършване на маневрата. Предвид мястото, където е настъпило произшествието, не може да се приеме, че намирането на такова лице е било невъзможно. От изложеното е видно, че подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да предотврати ПТП, поради което не може да претендира, че не е бил длъжен и не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Възможността да се ползва от нормата на чл.15 от НК и да бъде оправдан би съществувала само в случай, че той е управлявал автомобила правомерно. Оплакването на касатора за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание се аргументира с тезата за наличие на предпоставките на чл. 55 от НК, предвид многобройните смекчаващи обстоятелства, като се акцентира на съпричиняването от страна пострадалия Г. и неговото решаващо значение за настъпването на ПТП, което следва да се третира като изключително смекчаващо вината обстоятелство. Индивидуализацията на наказанието е основен принцип при налагането му, по силата на който съдът е длъжен да го съобрази с индивидуалните особености на конкретния случай. Обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид са тези, които определят конкретната тежест на извършеното престъпление и характеризират личността на дееца. Те обуславят по-голяма или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и необходимостта от повече или по-малко интензивно въздействие върху извършителя с оглед постигане целите на генералната и специална превенции. Първоинстанционното производство е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК. При тази диференцирана процедура наказанията подлежат на определяне по правилата, визирани в разпоредбата на чл.373, ал.2 от НПК, която препраща към нормата на чл.58а от НК. В настоящия случай решаващите инстанции са индивидуализирали наказанието лишаване от свобода при предпоставките на чл.58а, ал.1, вр. чл.54 от НК. Въззивният съд подробно и с необходимата аналитичност е обсъдил всички данни по делото, имащи значение за определяне на наказанието. Отчел е следните смекчаващи вината обстоятелства – чистото съдебно минало на подсъдимия, трудовата му ангажираност, семейното му положение и двете му малолетни деца, за които полага грижи, както и изразеното съжаление за извършеното. Също така е ценил и съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия Г. като смекчаващо отговорността обстоятелство, но правилно е приел, че същото няма характеристиките на изключително такова. Вярно са оценени и данните, че подсъдимия е собственик на търговско дружество, което не придава допълнителна тежест на трудовата му ангажираност, ценена като смекчаващо обстоятелство. Оценката на наложените на подсъдимия наказания за множество допуснати нарушения на ЗДвП като отегчаващо вината обстоятелство също не търпи критика, тъй като те очертават подсъдимия като недисциплиниран водач на МПС с пренебрежително отношение към спазването на правилата за движение по пътищата. В тази връзка, изцяло несъстоятелен е доводът на защитата за липса на наложени санкции по ЗДвП, предвид данните от приложената по досъдебното производство справка „Картон на водача“. По отношение на отегчаващите обстоятелства е необходимо да се посочи, че правилно въззивната инстанция/за разлика от първостепенния съд/ не е ценила предходното осъждане, за което подсъдимият е реабилитиран, като лоши характеристични данни, тъй като реабилитацията заличава осъждането и отменя за в бъдеще последиците, които законите свързват със самото осъждане, освен ако в някое отношение със закон или указ е установено противното. Във връзка с определянето на наказанието е необходимо да бъде посочено принципното разбиране на настоящия състав за това, че при индивидуализацията на наказанието няма място за механичен формален подход при съпоставката между смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, тъй като не става въпрос за математически величини, а за различни фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към конкретната степен на обществена опасност на деянието и дееца. В контекста на това разбиране и при вярно отчетени от Апелативен съд – София смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, наказанията лишаване от свобода за срок от една година и четири месеца, след редуцирането по чл.58а, ал.1 от НК, лишаването от правоуправление за една година и четири месеца и изпитателния срок от три години, са законосъобразни, справедливи и съответни на целите по чл.36 от НК. Аргументите на защитата в подкрепа на искането за приложението на чл. 55 от НК са с акцент поведението на пострадалия като изключително смекчаващо вината обстоятелство и с наличието на многобройни смекчаващи вината обстоятелства. Основателно е твърдението, че в настоящият казус признатите от подсъдимия факти, инкриминирани с обвинителния акт, дават основание да се приеме, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия Г., който с поведението си като пешеходец е нарушил правилата за движение и това нарушение се намира в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП. Значението на съпричиняването е отчетено и от двете решаващи инстанции, като този състав намира, че при оценката му решаващите съдилища не са допуснали надценяване или подценяване значението на това обстоятелство. Контролираният съд е отхвърлил искането на защитата за приложението на чл.55 от НК, като този състав изцяло се солидаризира с това, тъй като в случая не са налице нито многобройни смекчаващи вината обстоятелства, нито едно изключително такова. Неоснователно е твърдението на защитата, че оправдаването на подсъдимия за всички инкриминирани нарушения на ЗДвП освен едно, води до намаляване на обществената опасност на деянието. На първо място, следва да се има предвид, че по отношение на подсъдимия с обвинителния акт са инкриминирани само две нарушения на ЗДвП по чл. 40, ал. 1 и по чл. 40, ал. 2 от ЗДвП, тоест той е оправдан само за едно от тях (а не всички, освен едно) – това на чл. 40, ал. 1 от ЗДвП, като и двете касаят дължимото от водача поведение при движение назад – преди и съответно след започване на самата маневра. Съставът на апелативния съд правилно е преценил, че в случая в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат е единствено нарушението на чл. 40, ал. 2 от ЗДвП. Оправдаването му за нарушението по ал. 1 на същата разпоредба няма съществено значение за индивидуализацията на наказанието и не обуславя извод за намалена степен на обществената опасност на деянието. Неоснователно е и твърдението, че при определяне на наказанието е даден превес на генералната превенция над специалната, напротив, същото е определено при баланс на двете, като наказанието е индивидуализирано в законовия минимум, при превес на смекчаващите вината обстоятелства и неговото изпълнение е отложено за най-краткия възможен изпитателен срок. Допълнителното смекчаване на наказателната отговорност би довело до подценяване на значението на генералната превенция и до явна несправедливост на наложеното наказание. Що се отнася до претенцията за отмяна на наложеното наказание лишаване от право на управление на МПС, същата е неосъществима, доколкото е правилна преценката на инстанциите по фактите, че наказанието на подсъдимия следва да бъде определено при условията на чл. 54 от НК, а не при тези на чл. 55 от НК. Кумулативното наказание в случая не може да бъде и намалено, тъй като размерът на същото може да бъде единствено по-голям или равен на този на наложеното наказание лишаване от свобода (арг. чл. 49, ал. 2 от НК и Постановление № 1/1983 по нд № 8/1982г. на Пленума на ВС), но не и по-малък от него. Това е така, независимо дали подсъдимият изкарва прехраната си посредством управление на МПС и това е основното препитание на неговото семейство. С оглед на горното, касационната инстанция не намира, че определените на подсъдимия наказания от две години лишаване от свобода/ редуцираното му на една година и четири месеца е в резултат на приложението на чл.58а, ал.1 от НК, което не подлежи на преценка от страна на съдилищата, а е императивно установено/ и лишаването от право да управлява МПС за срок от една година и четири месеца, разкриват признаците на явна несправедливост по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 от НПК. Определеният изпитателен срок по чл.66 от НК е в размер на законовия миниум и принципно не подлежи на намаляване. Предвид изложеното, атакуваното въззивно решение на АС – София следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, ВКС, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 47 от 07.02.2023г., постановено по внохд № 878/22г. по описа на Апелативен съд – София, НО, първи състав. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: