Р Е Ш Е Н И Е № 312 Гр.София, 26 юни 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи юни, две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора ПЕТЯ МАРИНОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 1032/13 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.422,ал.1,т.5 НПК. С присъда №2/04.01.13 г.,постановена от РС-Пловдив ПРС/ по Н.О.Х.Д. 8105/ 12 г., подсъдимият К. М. Р. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.152,ал.3,т.5 вр.ал.1,т.2 вр.чл. 26, ал.1 вр.чл.29,ал.1,б.А НК и вр.чл.58 А,ал.1 вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от петнадесет години с намаляване на същото с една трета и налагане на финално наказание от десет години лишаване от свобода. Постановено е това наказание да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип, като е зачетено наложено задържане под стража. Тази присъда е потвърдена с решение № 104/10.04.13 г.,постановено от ОС-Пловдив /ПОС/ по В.Н.О.Х.Д.172/13 г. В предвидения в НПК шестмесечен срок от влизане на присъдата в сила, на 24.04.13 г.е постъпило искане на осъдения за възобновяване на наказателното производство с оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание. Моли се за изменение на присъдата с намаляване на определеното наказание. В съдебно заседание пред ВКС Р. и назначеният му служебен защитник поддържат искането с отразените в него доводи. Прокурорът намира същото за неоснователно. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид сезиращия я документ и изложените в него аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си в настоящата процедура, намира за установено следното: Единственото съображение да се иска възобновяване на наказателното производство е свързано с оплакване за нарушение на чл.348,ал.5 вр.ал.1,т.3 НПК- явна несправедливост на наложеното в светлината на определянето му вследствие на проведено съкратено съдебно следствие по реда на чл.371,т.2 и сл.НПК наказание. Спори се,че първостепенният съд не е отчел направеното в хода на досъдебното производство самопризнание,тежкото семейно и социално положение и младата възраст на осъдения. От друга страна се навежда аргумент за незаконосъобразно приложение на нормата на чл.58 А НК при отмерване на наказанието, доколкото ПРС е разсъждавал на плоскостта на най-подходящо наказание в размер на десет години лишаване от свобода, което оттук насетне, според молителя, се нуждае от намаляване с една трета. Това отправено възражение, погледнато в съдържателен план, касае нарушение на материалния закон по смисъла на чл.348,ал.1,т.1 НПК, довело и до явна несправедливост на наложеното наказание. Въздигнатата с искането и поддържана в съдебно заседание аргументация е несъстоятелна. Всъщност, въззивната инстанция е споделила изложените от първостепенния съдебен състав мотиви в частта по наказанието и в този смисъл следва да бъде обсъждана мотивировката на ПРС, доколкото тя се атакува от Р.. На първо място по довода, изтълкуван като нарушение на материалния закон, трябва да се отбележи, че соченото в искането изречение,че “според преценката на съда именно това наказание в размер на десет години лишаване от свобода се явява съответно на степента на обществена опасност на деянието и дееца.....”не следва да бъде разглеждано еднопластово и като съществуващо само по себе си. Действително, съдът не е бил прецизен в изказа си, но той не може да бъде изведен по начин, че това е приетото дължимо за налагане наказание, преди премирането му с една трета. В частта от съдебния акт по обсъждане на наказанието, ПРС е взел подробно отношение защо е необходимо да се определи максималното, предвидено в материалноправната норма, за престъпването на която Р. е осъден, наказание от петнадесет години лишаване от свобода. Едва след това той е обяснил приложението на нормата на чл.58 А, ал.1 НК, довело до определяне на финално наказание от десет години лишаване от свобода. В този смисъл съдебната воля се явява различима. На второ място, вярно е, че самопризнанието, дадено от осъдения в хода на досъдебното производство, не е счетено от решаващите съдилища за смекчаващо обстоятелство. В тази насока не са изписани мотиви, но настоящата инстанция забелязва отношението на ПРС и ПОС към ролята единствено на утежняващи фактори, всеки от които е възприет за доминантен. Въззивният съд е обмислил обясненията на Р. на фона на показанията на пострадалото момиче и не се е доверил на съобщеното за доброволен сексуален контакт с него. От друга страна, доколкото може да се счете, че той признава сексуално посегателство, не неговото процесуално поведение стои в основата на разкриване на обективната истина по делото. Ето защо ВКС намира, че въпреки липсата на позоваване на самопризнанието, дадено в хода на досъдебното производство, от страна на инстанциите по фактите, тяхната теза да не го зачетат при индивидуализация на наказанието е безпределно ясна. На трето място, по отношение на тежкото семейно и социално състояние, изтъквано от молителя, ПРС е взел отношение в мотивите към своя съдебен акт, с които ПОС се е солидаризирал. Пред ВКС не се оспорва същността на приетото, поради което и той не намира основания да се произнесе. Що се касае до неотчитане на младата възраст на Р. като смекчаващо обстоятелство, който факт е верен и видим от съдебните актове, в тази насока следва да се посочат генералните размишления на съдилищата по фактите за недобрите характеристични данни на лицето и миналото му осъждане. Последното формира квалификацията на настоящото деяние като извършено при условията на опасен рецидив, но то некоректно е обмислено от ПРС като отегчаващо обстоятелство само поради факта на съществуването му /в противоречие с нормата на чл.56 НК/. Същевременно обаче е забелязано, че става дума за второ изнасилване, престъпление, за което Р. е бил осъждан и преди това и което първо осъждане законосъобразно не е включено в квалификацията по настоящото дело. Казаното установява последователно демонстриране на динамичен престъпен стереотип от молителя, с изява на една и съща престъпна деятелност против половата неприкосновеност. Това, наред с малкото време, което и изминавало между изтърпяване на съответното наказание лишаване от свобода и извършване на следващо изнасилване от Р., дава повод и върховната съдебна инстанция по наказателни дела да прецени, че само с дълготрайно изолиране от обществото, каквото предвижда материалният закон, може да се постигне негово поправяне и превъзпитание. Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за възобновяване на Н.О.Х.Д. 8105/12 г.по описа на РС-Пловдив, В.Н.О.Х.Д.172/13 г.по описа на ОС-Пловдив. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/