7 Р Е Ш Е Н И Е № 639 София, 01 февруари 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на деветнадесети декември две хиляди и дванадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:ИВАН НЕДЕВ ЧЛЕНОВЕ:ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА РУЖЕНА КЕРАНОВА при секретар: Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Юлиана Петкова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 2202/2012 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия А. В. М. и по жалба на частните обвинители С. М. Н., С. С. Н. и С. С. Н. против въззивно решение № 168/28.10.2012 г., постановено по ВНОХД № 167/2012 г. от Апелативен съд – Бургас, с което е изменена частично осъдителната присъда на Окръжния съд – Сливен. Касационната жалба на подсъдимия М. се позовава на касационните основания по чл. 348, ал.1 от НПК, като се отправят алтернативни искания за оправдаването му, за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане или смекчаване на отговорността с приложението на чл. 66 от НК. С касационната жалба, подадена от името на частните обвинители, се оспорва справедливостта на наложеното наказание, като се счита, че същото е занижено по размер, съчетано с искане за осъждане на подсъдимия на наказание в по- висок размер. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност и на двете касационни жалби. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С първоинстанционната присъда № 24/21.05.2012 г., постановена по НОХД № 502/2011 г. от Окръжния съд - Сливен, подсъдимият М. е бил признат за виновен в това, че на 10.04.2011 г. при управление на МПС нарушил правилата за движение (чл. 21, ал.1 и чл. 5, ал.1 от ЗДП) и по непредпазливост причинил смъртта на С. С. Н. – престъпление по чл. 343, ал.1, б. „в” във вр. с чл. 342, ал.1 от НК. Наложените наказания са три години лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС за срок от шест години. С въззивния съдебен акт, постановен по жалби на същите страни, присъдата е изменена, като подсъдимият М. е признат за невинен и оправдан по обвинението по чл. 5, ал.1 от ЗДП и е намалено наказанието лишаване от свобода на две години. В останалата част присъдата е потвърдена. ІІ. Жалбата на подсъдимия е неоснователна. По доводите за допуснати нарушения на процесуалните правила. Твърди се в жалбата, че на защитните доводи, поддържани пред въззивната инстанция, е даден лаконичен отговор, изразил се само в посочването – „налице е причинна връзка между допуснатите от подсъдимия М. нарушения на правилата за движение и настъпилия обществено- опасен резултат”. Непосредствено след този извод, съдът изложил съображенията си за оправдаването на подсъдимия за нарушение по чл. 5, ал.1 от ЗДП, поради липса на причинна връзка с резултата. Така, според жалбоподателя, е реализирано и противоречие в мотивите, защото няма две, а едно нарушение на правилата за движение. Възраженията са неоснователни. Вярно е, че мотивите на решението можеха да бъдат и по-прецизни, но от съдържанието им ясно личи, че обсъжданата причинна връзка между допуснатото нарушение на правилата за движение от подсъдимия и настъпилия резултат се отнася само до чл. 21 от ЗДП. Оправдаването на подсъдимия за нарушение по чл. 5, ал.1 от ЗДП е поради съображението на въззивния съд за съотношението на двата текста - „специална” към „обща” норма. В този смисъл, непрецизността в мотивите, върху която се акцентира от жалбоподателя, не ги прави противоречиви, при това до степен, че волята на съда да е останала неясна за страните. Неоправдано е и възражението, че на защитните доводи не е даден аргументиран отговор от втората инстанция. Цитираното в жалбата единствено изречение, посочено по-горе, всъщност е крайният извод на съда, който преди това, основавайки се на доказателствата по делото, обосновано е изложил съображенията си, за да достигне до него. Обобщено, твърденията за противоречиви мотиви, респективно отсъствието на такива по доводите на защитата, са преувеличени. Мотивите на съдебния акт дават отговор на поставените и сега с жалбата въпроси. Поднесеното в жалбата аналитично разглеждане на съществения за изхода на делото въпрос обаче е неоснователно, защото изводите на предходната инстанция не страдат от приписваните им недостатъци и с оглед приложението на закона. В тази връзка се твърди, че независимо от скоростта, с която подсъдимият е управлявал автомобила си, настъпилото ПТП се дължи единствено на виновното поведение на пострадалия, който е нарушил правилото, осигуряващо предимство на движещия се „направо” през кръстовище. Няма съмнение, че когато е налице конфликт между МПС, имащо предимство и такова без предимство, се поставя и въпросът в кой момент последното се явява „опасност за движението”. Въззивният съд не е пренебрегнал това, като е обвързал възникването на опасността с положението и посоката на движение на МПС, управлявано от пострадалия (момента на пресичане на насрещното платно за движение – виж, мотиви л. 91 и л. 93 от делото). При конкретната пътна обстановка е установено (виж, т. 4.5 от заключението на автотехническа експертиза), че подсъдимият е имал възможност да предотврати настъпването на ПТП при движение със скорост от 50 км/ч, каквато е разрешената в населено място, защото при възникване на опасността, би спрял на около 35 метра преди мястото на удара и преди траекторията на движение на автомобила, управляван от пострадалия. Неправомерното поведение на пострадалия не изключва отговорността на подсъдимия. Безспорно е, че водач, който се движи по път с предимство не е длъжен да очаква навлизане на ППС в неговото платно, но това не го освобождава от задължението да спазва правилата за движение, регламентиращи режима на скоростта. Подсъдимият е управлявал автомобила със скорост, надвишаваща с 50 км/ч. определената за населено място и сам се е поставил в обективна невъзможност да избегне сблъсъка с отнелия му предимството автомобил. Иначе казано, нарушаването на правилото за законово определена максимално допустима скорост на движение в населеното място от страна на подсъдимия има като пряка последица настъпването на удар между двете МПС и причиняване съставомерния резултат – смъртта на Н.. Неоснователно е оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание, поради отказа на съда да приложи чл. 66, ал.1 от НК. Предходната инстанция правилно е отхвърлила тази възможност с аргументи, че целите на наказателната репресия не могат да се постигнат извън ограниченията на специализираните заведения за лишаване от свобода. Позитивните оценки за личността на подсъдимия, на които се акцентира в жалбата, не са пренебрегнати, но правилно са обсъждани заедно останалите данни за него. Настоящият съдебен състав споделя изводите на въззивния съд за високата укоримост на поведението на подсъдимия, като водач на МПС. Вярно е, че предходните инстанции са обсъждали наказателно производство, водено срещу подсъдимия за транспортно престъпление, прекратено при предпоставките на чл. 343, ал.2 от НК. Не това обсъждане обаче е оказало съществено влияние при очертаване профила му на опасен за движението водач. Приложените писмени доказателства по делото установяват, че подсъдимия е извършил система от нарушения на правилата за движение по ЗДП, за които е санкциониран многократно (50 пъти), довело и до отнемане на контролните точки и лишаване от право да управлява МПС. Една част от нарушенията, за които е наказван по административен ред, са свързани с пренебрегване на нормативно определената скорост за движение, а за друга част санкционирането му е за управление на МПС, след като е бил лишен от това право. Тези данни очертават подсъдимия, като системен нарушител на правилата за движение. Санкционирането му, при това нееднократно, за нарушения, идентични с това, което е в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат, обосновава извод за завишената му обществена опасност като деец на конкретно престъпление. Безспорно е, че нарушението на чл. 21 от ЗДП е това, което служи за квалификацията на деянието като престъпление. Величината на скоростта (около 100 км/ч, а и над нея), с която подсъдимият е управлявал МПС, обаче има значение при оценката за тежестта на конкретното деяние и може да се отчита като отегчаващо обстоятелство. Затова и възраженията, поддържани в тази връзка, са неоснователни. Всичко казано дава основание да се приеме, че приложението на условното осъждане не би оказало предупредително и възпитателно въздействие върху личността на подсъдимия, би влезнало в конфликт и с общата превенция. Условното осъждане на лице, което с поведението си като водач е демонстрирало липса на самоконтрол, независимо от прилаганите спрямо него административни санкции, не може да се възприеме като справедливо. Въззивното решение страда от порок, който очевидно не е забелязан от страните по делото. След като е взел решение да намали наказанието лишаване от свобода на две години, съдът в мотивите си е посочил, че това води до намаляване размера на наказанието „лишаване от право да управлява МПС” на пет години, за да е съответен на разпоредбата на чл. 49, ал.2 от НК. В диспозитива на решението това изменение не е намерило изражение. Съдът словно е отразил само намаляване на наказанието лишаване от свобода и оправдаването на подсъдимия по чл. 5, ал. 1 от ЗДП и постановил потвърдителен диспозитив за останалата част на присъдата. Този недостатък може да бъде отстранен и от настоящата инстанция, тъй като е в полза на подсъдимия. В този смисъл въззивното решение следва да бъде изменено в частта, с която е потвърдена присъдата и се намали срокът на наложеното с нея наказание „лишаване от право да управлява МПС” на пет години. ІІІ. По жалбата на частните обвинители. Преди всичко следва да се отбележи, че отправеното искане за признаване подсъдимия по „първоначалното обвинение за нарушение и на чл. 5, ал.1 от ЗДП, както и за увеличаване на наказанието лишаване от свобода”, не може да бъде удовлетворено, защото правомощията на касационната инстанция, регламентирани в чл. 354, ал. 1- 3 от НПК, изключват това. Върховният касационен съд може само да осигури такава възможност, упражнявайки правомощието си по чл. 354, ал. 3 от НПК, ако са налице основанията за това. В конкретния случай, частните обвинители възразяват срещу отпадането от обвинението на общото правило по чл. 5, ал.1 от ЗДП, което практически няма отношение към тежестта на наказателната отговорност. Възможно най-общото изискване към участниците в движението да не създават опасност и пречки за движението и да не поставят в опасност живота и здравето на хората е конкретизирано и в изискванията за режима на скоростта по чл. 21 от ЗДП, чието нарушаване е в причинна връзка със съставомерния резултат, а оправдаването на подсъдимия за нарушаване на чл. 5, ал.1 от ЗДП е по посочените по-горе причини. Аргументирайки позицията си за завишаване на наложеното наказание по размер, жалбоподателите пропускат установеното по делото – поведението на пострадалия, приет като фактор от причинноследствения процес, завършил с настъпването на общественоопасните последици. Последно посоченото винаги намира отражение при индивидуализацията на наказанието, особено когато допуснатите нарушения от пострадалия не са по – малко значими за безопасността на движението. Двукомпонентната санкция (лишаване от свобода, което подсъдимият следва да изтърпи ефективно и лишаването от право да управлява МПС, за максимално допустимия срок), съдържа достатъчен капацитет, за да обезпечи постигане целите по чл. 36 от НК. Не е налице явна несправедливост на наложените наказания по смисъла на чл. 348, ал.5, т. 1 от НПК, налагаща намеса на Върховния касационен съд в исканата от частните обвинители насока. По тези съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 във вр. с ал.1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 168/28.10.2012 г., постановено по ВНОХД № 167/2012 г. от Апелативен съд – Бургас, в ЧАСТТА, с която е потвърдено наложеното на подсъдимия А. В. М. наказание „лишаване от право да управлява МПС” като НАМАЛЯВА срока на същото от шест години на пет години. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.