6 Р Е Ш Е Н И Е № 98 София,24.06.2013 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на петнадесети май през две хиляди и тринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при участието на секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 596/2012 година Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 113 от 25.02.2013 г. е допуснато касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд решение № 4 от 05.01.2012 г. по гр. д. № 3100/2011 г. в частта, с която е потвърдено решение от 17.06.2011 г. по гр. д. № 11217/2009 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Н. Д. А. против [фирма] иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над сумата 45 000 лв. до пълния размер от 100 000 лв. и на ответника е присъдено юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК в размер на сумата 1 930 лв. В останалата част въззивното решение е влязло в сила при условията на чл.296, т.3 ГПК. К. Н. Д. А. от [населено място] моли въззивното решение да бъде отменено като неправилно в допуснатата до касационно обжалване част и да му бъде присъдено изцяло претендираното с иска по чл.226, ал.1 КЗ обезщетение, ведно с направените по делото разноски. Поддържа оплакване, че въззивният съд е нарушил материалния и процесуалния закон като е изградил изводите си за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД върху предположения и е намалил обезщетението за неимуществени вреди, без да има доказателства, че пострадалият Д. А. е пътувал без поставен предпазен колан в лек автомобил, управляван от водач в нетрезво състояние, знаейки за употребения от водача алкохол. Твърди, че съдът не е преценил правилно фактите и доказателствата, релевантни за размера на обезщетението, и е присъдил обезщетение, несъответстващо на изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД. Навежда доводи за нарушение на чл.78, ал.8 ГПК поради присъждане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при липса на доказателства за предварителното му изплащане. Ответникът [фирма] - [населено място], оспорва жалбата като неоснователна по съображения в писмен отговор, депозиран в срока по чл.287 ГПК. Евентуалният ответник Гаранционен фонд - [населено място], и третото лице помагач на ответника [фирма] - Р. М. М. от [населено място], не заявяват становища в срока по чл.287 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното : Въззивният съд е потвърдил решението по гр. д. № 11217/2009 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Н. Д. А. против [фирма] иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над 45 000 лв. до претендираните 100 000 лв., след като е приел, че като баща на починалия при пътно - транспортно произшествие на 16.05.2008 г. Д. Н. А. ищецът има право на обезщетение за неимуществените вреди от смъртта на сина си в размер на 90 000 лв., но поради съпричиняване на вредите от пострадалия дължимото обезщетение подлежи на намаляване на основание чл.51, ал.2 ЗЗД до размер на сумата 45 000 лв. За да намали обезщетението, Софийски апелативен съд е счел за основателно възражението на ответника - застраховател, че пострадалият Д. А. е допринесъл за настъпване на собствената си смърт като се е качил в лек автомобил, управляван от водач в нетрезво състояние с концентрация на алкохол в кръвта 1.84 промила, и е пътувал в автомобила без поставен предпазен колан. Изводът за съпричиняване е основан на заключенията на медицинската и на автотехническата експертизи по делото, в които е изразено мнение, че с оглед механизма на реализиране на произшествието и констатираните травми по тялото на пострадалия може да се предположи, че същият не е бил обезопасен с предпазен колан. Въззивният съд е изложил съображения, че макар експертите да не се ангажират с категорично становище дали леталният изход би настъпил и в случай на поставен предпазен колан, липсата на колан е повлияла в някаква степен на неблагоприятния резултат и това е достатъчно, за да се отчете съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД. Като принос на пострадалия е квалифицирано и качването му в автомобила на употребилия алкохол водач. Мотивирайки се с „правилата на обичайната житейска логика”, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че с оглед установената с присъда на наказателен съд концентрация на алкохол в кръвта на водача е невъзможно Д. А. да не е знаел за нетрезвото състояние на водача, поради което с качването си в автомобила сам се е поставил в рискова ситуация. След като е преценил, че приносът на пострадалия възлиза на 50 %, въззивният съд е редуцирал определеното обезщетение от 90 000 лв. на 45 000 лв. и е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.226, ал.1 КЗ за разликата над 45 000 лв. до 90 000 лв. Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК във връзка със значимите за изхода на делото въпроси за предпоставките на чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл.226, ал.1 КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и за необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. По поставените въпроси съществува задължителна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 17/1963 г. /т.7/ и в постановени при действието на чл.290 ГПК решения на ВКС, цитирани в определението по чл.288 ГПК. Задължителната практика е ориентирана към становището, че изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения и че намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание чл.51, ал.2 ЗЗД предполага доказвани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Пряко относими към поставения за разглеждане правен спор са разрешенията в решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 59 от 10.06.2011 г. по т. д. № 286/2011 г. на ВКС, І т. о., според които само обстоятелствата, че пострадалият при ПТП пътник е пътувал в лек автомобил, управляван от пиян водач, и/или че не е ползвал предпазен колан не са достатъчни, за да се приложи разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД; В тези случаи намаляването на обезщетението за вреди на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан или че пътувайки в управлявания от пиян водач лек автомобил, е улеснил със свои действия или бездействия настъпването на неблагоприятните последици. Въззивното решение е постановено в отклонение от посочената задължителна практика и е частично неправилно. Основателни са оплакванията в касационната жалба, че изводите на въззивния съд за съпричиняване на вредите от пострадалия Д. А. не почиват на факти и доказателства, а са изградени върху предположения. От фактическа страна не е имало спор по делото, че по време на реализиране на произшествието от 16.05.2008 г. Д. А. е пътувал на задната дясна седалка в лек автомобил, управляван от третото лице - помагач на ответника Р. М.. Безспорно е и обстоятелството, че с влязла в сила присъда на наказателен съд водачът М. е признат за виновен и е осъден за това, че в пияно състояние е нарушил чл.21, ал.1 ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на Д. А.. В хода на разглеждане на иска по чл.226, ал.1 ГПК не са събрани каквито и да било доказателства, че преди да се качи в автомобила Д. А. е знаел за нетрезвото състояние на водача или че като пътник в автомобила е повлиял или способствал за настъпване на причиненото от пияния водач ПТП. Въпреки липсата на доказателства за конкретен принос на пострадалия, въззивният съд е изходил от обичайната житейска логика и е приел, че качването в автомобила е достатъчно, за да се отчете съпричиняване. Необоснован и неподкрепен с доказателства е и изводът, че пострадалият е улеснил „в някаква степен” настъпването на вредоносния резултат като не е използвал предпазен колан. В нито едно от приобщените към делото писмени и гласни доказателства не се съдържат данни дали по време на инцидента Д. А. е бил обезопасен с предпазен колан и изобщо дали задните седалки на автомобила са били снабдени с предпазни колани. Единственият източник на информация в тази насока са експертните заключения на автотехническата и медицинската експертизи, в които е изразено предположение, че с оглед местоположението на пострадалия непосредствено след произшествието и установените при огледа на тялото му травми вероятно той не е ползвал предпазен колан, който да го задържи на мястото, на което е пътувал. Експертните заключения не се базират на преки или косвени доказателства относно релевантния за спора факт - наличието на предпазен колан, а отразяват предположения, до които вещите лица са достигнали след собствен анализ на фактическия и доказателствен материал. Въззивният съд е възприел безкритично техните мнения и в нарушение на съдопроизводствените правила за доказването е направил необоснования извод, че пострадалият е допринесъл за смъртта си като не е ползвал задължителния предпазен колан. В резултат на това съдът е приложил неправилно разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД като е намалил полагащото се на касатора обезщетение за неимуществени вреди съразмерно на недоказания принос. При отсъствие на категорични доказателства за причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия по време на реализиране на произшествието и настъпилия вредоносен резултат обезщетението по чл.226, ал.1 КЗ не подлежи на редуциране и се дължи в пълния размер, определен съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Неоснователни са доводите на касатора за определяне на обезщетението в нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. При определяне на обезщетението Софийски апелативен съд е съобразил указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и всички обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост”. Отчетени са момента на настъпване на вредите, социално - икономическите условия в страната към този момент, особено близките отношения между пострадалия и неговия баща и изключително тежките емоционални последици за бащата от загубата на единствения му син. Настоящият състав на ВКС напълно споделя становището на въззивната инстанция, че сумата 90 000 лв. съставлява справедливият паричен еквивалент на претърпените от касатора неимуществени вреди и че с присъждането й ще се постигнат целите на чл.52 ЗЗД за справедливо възмездяване на вредите. По изложените съображения въззивното решение следва да се отмени като неправилно в частта, с която искът по чл.226, ал.1 КЗ е отхвърлен за разликата над сумата 45 000 лв. до сумата 90 000 лв., и спорът да се разреши по същество като се присъди на касатора допълнително обезщетение в размер на 45 000 лв., ведно със законната лихва от 16.05.2008 г. /моментът на настъпване на вредите/ до окончателното плащане. В частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 90 000 лв. до 100 000 лв., решението е правилно и следва да се остави в сила. С оглед изхода на делото въззивното решение следва да се отмени и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за осъждането на касатора да заплати на ответника [фирма] юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК за разликата над сумата 240 лв. до присъдените 1 930 лв., и да се остави в сила в частта относно присъденото възнаграждение от 240 лв., съответстващо на отхвърлената част от иска /10 000 лв./. Не могат да се възприемат доводите в жалбата за недължимост на възнаграждението поради непредставяне на доказателства за предварителното му изплащане от ответника. За разлика от адвокатското възнаграждение, което се договаря за всяко конкретно дело и се заплаща предварително от страната на пълномощника й адвокат, възнаграждението за осъществено процесуално представителство от юрисконсулт се изплаща от представляваната страна /юридическо лице или едноличен търговец/ на юрисконсулта по силата на съществуващото помежду им трудово или гражданско правоотношение. Естеството на това правоотношение не предполага предварително получаване на възнаграждение от юрисконсулта за явяване по всяко дело. Поради това приложението на разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК не следва да се обвързва с изискване за представяне на доказателства, че юрисконсултът е възмезден предварително за работата си по делото. В зависимост от окончателното разрешаване на спора ответникът по касация [фирма] дължи на касатора Н. А. разноски по чл.78, ал.1 ГПК, съразмерно на уважената в касационното производство част от иска, в размер на 6 840 лв. /платено адвокатско възнаграждение по договори за правна защита и съдействие от 10.09.2009 г. и 04.03.2013 г./. Разноски на ответника не следва да се присъждат, тъй като пред касационната инстанция не е правено искане за разноски. На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът по касация [фирма] следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1 800 лв., изчислена върху допълнително присъденото обезщетение по чл.226 КЗ. Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.1 във вр. с ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 4 от 05.01.2012 г. по гр. д. № 3100/2011 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 17.06.2011 г. по гр. д. № 11217/2009 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от Н. Д. А. против [фирма] иск по чл.226, ал.1 КЗ за разликата над 45 000 лв. до 90 000 лв. и в частта относно присъденото на [фирма] юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК за разликата над сумата 240 лв. до сумата 1 930 лв., и вместо това постановява : ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на Н. Д. А. с ЕГН [ЕГН] със съдебен адрес [населено място], [улица], ет.2, офис 4, сумата 45 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от настъпилата при ПТП на 16.05.2008 г. смърт на Д. Н. А., на основание чл.226, ал.1 КЗ, ведно със законната лихва от 16.05.2008 г. до окончателното плащане. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4 от 05.01.2012 г. по гр. д. № 3100/2011 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 17.06.2011 г. по гр. д. № 11217/2009 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от Н. Д. А. против [фирма] иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над 90 000 лв. до претендираните 100 000 лв. и в частта относно присъденото на [фирма] юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК до размер на сумата 240 лв. ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Н. Д. А. сумата 6 840 лв. /шест хиляди осемстотин и четиридесет лв./ - разноски по чл.78, ал.1 ГПК, а по сметката на ВКС - сумата 1 800 лв. /хиляда и осемстотин лв./ - държавна такса, на основание чл.78, ал.6 ГПК. РЕШЕНИЕТО е постановено при участие на Р. М. М. от [населено място], [улица], в качеството на трето лице помагач на ответника [фирма]. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :