Р    Е    Ш   Е   Н   И    Е    № 517   София,  10 декември  2009 г.   В ИМЕТО НА НАРОДА   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в  съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември 2009 г. в състав :                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА                                                            ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА ИМОВА                                                                        ПАВЛИНА ПАНОВА   при секретаря ...........Ив. ИЛИЕВА..........................  и в присъствието   на прокурора от ВКП .........Р. КАРАГОГОВ................, като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА  наказателно дело № 544/2009 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:     Производството е образувано по жалби на подсъдимите П. В. П. и К. Б. С. срещу въззивно решение № 291 от 22.07.2009г., постановено от Софийски апелативен съд по ВНОХД № 322/2009 г. , с което е била потвърдена първоинстанционната присъда по делото. С първоинстанционна присъда № 17 от 22.01.2009 г. Софийски градски съд е признал двамата подсъдими за виновни в това, че на 30.11. срещу 01.12.2005 г. в гр. С. в л.а. „Фолсваген пасат” с ДК № С* като съизвършители помежду си и с трето неустановено лице, като подс. С. е действал като помагач, с цел да набавят за себе си имотна облага принудили А. Д. Г. да извърши нещо противно на волята си - да се разпореди със сумата от 350 лева и с това му причинили имотна вреда, като деянието е придружено с лека телесна повреда, поради което и на основание чл. 214 ал.2 т.1 вр. ал.1 вр. чл. 213а ал.2 т.2 вр. чл. 20 ал.2 и ал.4 от НК им е било наложено наказание лишаване от свобода - за подс. П. в размер на три години, а за подс. С. в размер на две години. На осн. чл. 66 ал.1 от НК изпълнението на тези наказания било отложено – за подс. П. за срок от пет години, а за подс. С. – за срок от четири години. Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия П, релевира касационни доводи по чл. 348 ал.1 т.1 и т.3 от НПК. Нарушението на материалния закон се обосновава с липса на елемент от състава на инкриминираното престъпление – причиняването на имотна вреда, тъй като доказателствата установявали, че дни преди това пострадалият е закупил движима вещ от подс. Петков. По отношение на явната несправедливост на наказанието не се излагат никакви аргументи. С нея се прави искане за отмяна на въззивното решение и постановяване на ново, с което подс. П. да бъде оправдан, като алтернативно се излагат искания или за намаляване на наложеното наказание, или за връщане на делото за ново разглеждане. Жалбата на подс. С. съдържа довод за наличие на всички касационни основания. Излагат се съображения за липса на доказателства за авторството на този подсъдим, както и за неубедителен и едностранчив подход на въззивния съд при прочита на доказателствата. Като резултат от тези нарушения е наложено неследващо се наказание, което е явно несправедливо. С оглед на наведените в жалбата съображения се правят искания за отмяна на въззивното решение и постановяване на решение, с което делото да бъде върнато за ново разглеждане от въззивния съд. Пред касационната инстанция защитата на подс. П. поддържа жалбата по изложените в нея доводи. Защитата на подс. С. поддържа жалбата и искането, като акцентира върху доводът, че обвинителното доказателство е само едно, а оправдателните са многобройни, поради което претендира пълна невиновност на този подсъдим. Повереникът на частния обвинител пледира за законосъобразност на въззивния акт за оставянето му в сила. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите и счита, че не се констатира наличие на нито едно касационно основание, като наказанията дори според него са твърде снизходителни. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата на подс. П. е неоснователна. Жалбата на подс. С. е частично основателна. Касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Проверката на съдопроизводствените действия и на двете инстанции по фактите не сочи да са допуснати съществени процесуални нарушения, налагащи упражняване на правомощието й за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Направен е обстоен анализ на всички доказателствени източници и е демонстрирана волята на въззивния съд да кредитира определени от тях – показанията на св. Г на св. С, както и да не даде вяра на други – показанията на С. , Н. , Н. , Г. и Т. и на обясненията на самите подсъдими. По този начин крайният резултат на доказателствения процес е обективиран по един ясен, убедителен и несъмнен начин, така че волята на въззивния съд и неговото вътрешно убеждение е възможно да бъдат проследени както от страните в процеса, така и от касационния съд. В мотивите на решението си Софийски апелативен съд е дал изчерпателен и обоснован отговор на всички възражения на защитата и е аргументирал в пълна степен своите съображения за достигнатия фактически и правен извод по делото. Обективни данни за нарушение на задължението на съда по чл. 107 ал.3 от НПК – да събира както разобличаващи, така и оправдателни доказателства, не са налице. Съдът е събрал доказателства и от двете категории, като негово право е да кредитира едната от тях, стига да изложи съображения по реда на чл. 339 ал.2 и ал.3 от НПК. В мотивите на въззивното решение това е направено, поради което съдът не може да бъде упрекнат в нарушаване на основните принципи на наказателния процес, визирани в чл. 13 и чл. 14 от НПК. Касационната проверка на атакуваната присъда не констатира инстанциите по фактите да са придали на обвинителните доказателства смисъл, какъвто те нямат. Напротив, извършен е обстоен и задълбочен анализ на показанията на св. Г. Те са съпоставени с тези на св. Д св. Никола Д. и след като съдът се е уверил, че те са достоверни, е мотивирал своите фактически и правни изводи върху тях. Не броят на оправдателните и обвинителните доказателства е аргумент за кредитиране на едните или другите, а тяхната достоверност, която е резултат от анализа, направен от съда. Подходът му в случая е напълно законосъобразен, а във преценката на съда ВКС не би могъл да се намесва, освен ако не констатира нарушение на процесуални норми при анализа на доказателствата. Както се посочи, такива не са налице, поради което фактическата необоснованост на въззивния съдебен акт не може да бъде подложена на контрол от настоящия съд, доколкото тя не представлява касационно основание. С оглед на тези съображения ВКС не констатира да е налице касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. При проверката на въззивното решение не се откриват нарушения и на материалноправните разпоредби на НК. Приетите фактически обстоятелства от двете инстанции по фактите правилно са били подведени под нормата на чл. 214 ал.2 вр. чл.213 а ал.2 т.2 вр. чл. 20 от НК.становени чрез съответните доказателствени способи са били всички елементи от обективната и субективна страна на това деяние и правилно са били квалифицирани като престъпление именно по този престъпен състав от НК. При така установените фактически обстоятелства ВКС не намира, че са налице основания да се приеме, че деянията, вменени във вина на подсъдимите П. и С. не са престъпни и не съставляват престъпление, поради което те да бъде оправдани. Поведението им в лекия автомобил спрямо св. Г, инкриминирано по делото чрез обвинителния акт, от чийто рамки инстанциите по фактите не са се отклонили, признавайки подсъдимите за виновни, действително съставлява престъпление „изнудване” спрямо пострадалия. Обективно е била употребена принуда спрямо пострадалия Г. с целта да го мотивира да извърши определено разпоредително действие – да предаде на подс. П. сумата от 350 лева. Това обстоятелство правилно е било интерпретирано от въззивния съд с оглед показанията на свидетелите Г, С. и Д. , както и с оглед писмените доказателствени средства – протоколи за разпознаване /л. 54 и 55 от досъдебното производство/, заключение на СМЕ за уврежданията, получени от пострадалия. От тях е установено по безспорен начин, че мотивиран от употребената заплаха от подс. П. и от използваната спрямо него сила от двамата подсъдими /независимо от значително по-малкия интензитет на тази от страна на подс. Спасов/, св. Г се е разпоредил със сумата от 350 лева, като я предал на подс. Петков. По този начин, употребената принуда от страна на двамата подсъдими не е имала никаква друга цел освен получаването на претендираните от подс. П. пари. Поведението им е съставомерно, тъй като то се е изразило в употребена сила и заплаха, възприета от пострадалия, която е целяла удовлетворяване на имуществена претенция на подсъдимия П причиняване на вреда на пострадалия. Твърденията, съдържащи се в жалбата на подс. П. , с които подсъдимият се опитва да обори доказаността на субективната страна на деянията, са неоснователни. Конкретиката на обстоятелствата, при които е било извършено деянието, насочва на пълното съзнаване на това, че подсъдимите са целели удовлетворяване на имуществената претенция на П. спрямо пострадалия Г. не по правомерен начин, а чрез принуда, заплашвайки го със съществено накърняване на важимо за него благо – здравето и живота на него и близките му, както и чрез употреба на сила. С оглед на тези съображения ВКС намери, че материалният закон е бил приложен правилно от въззивната инстанция и липсват каквито и да е причини да се счита, че е налице касационното основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК. Касационният съд не намира да е налице по отношение на подс. П. и третото основание - по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК. То е посочено в жалбата, но не е подкрепено с каквито и да е аргументи. В пледоарията на защитата пред настоящия съд също не се излагат конкретни съображения, попадащи в критериите на чл. 348 ал.5 от НПК. Поради липса на конкретни доводи в подкрепа на твърдението за касационното основание „явна несправедливост” на наказанието касационният съд не е в състояние да даде и съответен отговор. При служебна проверка на въззивното решение ВКС не констатира да е налице явна несправедливост на наложеното наказание на подс. Петков. Наказанието лишаване от свобода е наложено към минималния размер на предвиденото в закона, а доказателствата по делото и данните за личността на подсъдимия П не сочат да е налице неотчетено смекчаващо обстоятелство, което да налага определяне на по-нисък размер на наказанието. Не така стои въпросът с другия подсъдим - С. Неговото наказание е отмерено в минималния размер от две години лишаване от свобода. Въззивният съд е подкрепил аргументите на първоинстанционния по отношение на обстоятелствата от кръга на посочените в чл. 54 от НК. Сред тях СГС е посочил и по-ниския интензитет на посегателство върху пострадалия от страна на подс. Спасов. При оценката на съответността на наказанието спрямо този подсъдим ВКС намери, че то не отговаря на критериите за справедливост, тъй като по отношение на него се констатира предпоставката на чл. 348 ал.5 т.1 от НПК. Макар и да е посочил, че е отчел по-ниския интензитет на посегателство от страна на този подсъдим, СГС /съответно и САС/ не е отчел действителната обществена опасност на деянието, обективирано от действията на подс. С. , в конкретния случай. Приетото от фактическа страна – нанасяна на един единствен удар в лявата странично гръдна област на пострадалия, макар и да представлява употреба на сила, не може да бъде съпоставима с интензитета на силата, употребена от другия подсъдим. П. е бил инициатора на престъплението, той е бил водещата фигура в него, употребил е по-значителна по интензитет сила – повече и по –силни удари, включително и в главата на Г. Освен това, той е реализирал и другата форма на принуда – заплаха за здравето и живота на пострадалия и близките му. По този начин обществената опасност на деянието на подс. П. е далеч по-висока от тази на подс. Спасов. Различната степен на участие в престъпното осъществяване на намеренията не може да не се отрази и на наказанието, което подсъдимите следва да понесат за своите действия. Направеното разграничение от СГС, с което САС се е съгласил, е несъответно на действително осъщественото от двамата подсъдими. Наказанието в размер на две години лишаване от свобода на подс. С. би било справедливо, ако на подс. П. би било наложено по-тежко наказание. След като това не е било сторено / а то не може да се поправи поради липса на протест/, явно несправедливото наказание на подс. С. следва да бъде намалено. Тъй като на него му е било наложено минимално предвиденото наказание, то за определяне на справедлив размер на наказанието на този подсъдим, така че да бъде съпоставимо то с това на подс. П. , следва да се приложи разпоредбата на чл. 55 ал.1 т.1 от НК и му бъде определен размер на наказанието от една година „лишаване от свобода”. За да определи този размер настоящият състав констатира, че е налице изключително смекчаващо отговорността на подс. С. обстоятелство – ниската степен на интензитет на употребената принуда спрямо пострадалия и то само в една от нейните форми. Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че въззивното решение следва да бъде изменено само по отношение на наложеното наказание на подс. С. , а в останалата му част – да бъде оставено в сила. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 и ал.2 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение     Р Е Ш И :     ИЗМЕНЯ въззивно решение № 291/22.07.2009 г. на Софийски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 322/2009 г., като на основание чл. 55 ал.1 т.1 от НК НАМАЛЯВА наложеното на подс. К. Б. С. наказание „лишаване от свобода” от две на ЕДНА година лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване.       ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.