Р Е Ш Е Н И Е № 46 гр. София, 18 март 2019 г. Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА СПАС ИВАНЧЕВ при секретар Мира Недева, при становището на прокурора Стелияна Атанасова, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 99 по описа за 2019г. Производството по реда на чл.346 ал.1 и сл. от НПК е образувано по подадени жалби от подс.Н. Д. К. и частните обвинители Ж. И. И. и С. Д. С. срещу решение № 278/22.11.2018г. по ВНОХД № 350/2018г. по описа на Пловдивски апелативен съд. С това решение е изменена присъда № 16/03.05.2018г. по НОХД № 169/2018г. по описа на Старозагорски окръжен съд, като последната е отменена в частта, в която подс.К. е бил признат за виновен да е извършил деянието и с нарушение на правилата за движение, визирани в чл.20, ал.2 от ЗДвП и в чл.150а, ал.2, т.5 от ЗДвП и деецът е бил оправдан в тази част на обвинението. С решението е намалено и наложеното наказание на подс.К. от 6 на четири години лишаване от свобода, а присъдата в останалата част е потвърдена. В касационната жалба на подс.К. се релевира касационното основание, свързано с явна несправедливост на наложеното наказание. Посочва се противоречие със съдебната практика, несъответствие със степента на обществена опасност на деянието и на дееца, който бил млад и с добра характеристика. Налагането на наказание над минимума, при липсата на преобладаващи отегчаващи вината обстоятелства, направено самопризнание и демонстрирано съжаление, според касатора е несправедливо. Заявява се, че целите на наказание по чл.36 от НК могат да се изпълнят с налагане на наказание в размер на години лишаване от свобода, поради което се прави искане за намаляване на наказанието до този размер. В касационната жалба на частните обвинители се ангажират касационните основания, свързани с нарушение на закона и явна несправедливост на наложеното наказание. По отношение на бланкетната норма се настоява, че въззивната инстанция неправилно е дала вяра на експертното заключение, че причината за произшествието е липсата на опит, довела до неовладяване на лекия автомобил от водача и завъртане на волана внезапно и неконтролируемо наляво, вследствие на което той е напуснал асфалтовото покритие. Частното обвинение твърди в противовес на изложените от съдебния състав доводи, че са безспорни доказателствата за лоша пътна настилка, с която водачът е следвало да съобрази скоростта си, която по начало не била превишена. Посочва се, че действително деецът е загубил управление (контрол) над автомобила, но това се е дължало на неправилно избраната величина на скоростта на движение ( при наличието на пряка причинна връзка), като ако е избрал по-ниска скорост на движение, не би се стигнало и до загуба на управление. Твърди се също така, че целите на наказанието ще се постигнат с по-висок размер на предвиденото лишаване от свобода, каквото е било първоначално и наложено - от шест години. Иска отмяна на решението на въззивната инстанция, като се потвърди първоинстанционната присъда по отношение на бланкетните разпоредби, а така също и по отношение на наказанието. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание пред касационната инстанция моли да се остави жалбата на подсъдимия без уважение. Оспорва съображенията, че се налага по-голяма редукция и че намаляване на наказанието ще спомогне за превъзпитанието на дееца. Посочва, че степента на обществена опасност на деянието е висока, отчитайки нелепия начин и трагизма на пътнотранспортното произшествие. Посочва, че скоростта на дееца е неподходящо избрана, при което липсата му на опит е довела до неовладяване на автомобила, а оттам и до смъртта на постр.Д.. Позовава се на зачестили произшествия, причинени от млади и неправоспособни водачи, управляващи моторни превозни средства с неразумна и несъобразена скорост, за да обоснове заключението си, че не се налага редукция на наказанието освен сторената. Частните обвинители, редовно призовани, не се явяват, представляват се от повереник, който поддържа подадената касационна жалба по изложените в нея аргументи. По отношение на подс. К. пледира да се остави без уважение подадената от него касационна жалба, тъй като нямало основания за намаляване на наказанието. Позовава се на недобри характеристични данни за дееца и на обстоятелството, че е осъждан. Подс.К., редовно призован, не се явява, представлява се от защитник, който поддържа касационната жалба и настоява да се въззивното решение относно наложеното наказание лишаване от свобода. Посочва, че случаят не бил с толкова висока степен на обществена опасност, както било посочено в мотивите на предходните съдебни инстанции, касаело се за загуба на приятел, когото е возел в автомобила. Твърди, че са налице преобладаващи смекчаващи вината и отговорността обстоятелства като изразено съжаление, добри характеристични данни, както и млада възраст на подсъдимия, поради което има основание да се наложи наказание в по-нисък размер – към предвидения минимум или малко над него, за каквото решение се и пледира. Защитата моли да се остави жалбата на частните обвинители без уважение, тъй като целите на наказанието ще се постигнат дори и в размер на три години лишаване от свобода, тъй като наказанието ще се изтърпява ефективно. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 16/03.05.2018г. по НОХД № 169/2018г. по описа на Старозагорски окръжен съд, съдът от първата инстанция е признала подс.К. за виновен в извършване на деянието за което е обвинен – по чл.343, ал.3,б.“б“, пр.1-во , вр.ал.1,б.“в“,пр.1-во , вр.чл.342, ал.1 от НК. По реда на чл.58а, ал.1 от НК му е наложено наказание в размер на 6 години лишаване от свобода, което да започне да се изтърпява първоначално при общ режим. Подсъдимият е осъден да заплати и направените по делото разноски, включително и направените от частните обвинители, като съдът се е произнесъл и по веществените доказателства. Пловдивският апелативен съд с атакуваното въззивно и по жалба на подсъдимия чрез защитата му е изменил присъдата, отменяйки я в частта относно обвинението за нарушени правила за движението по чл.20, ал.2 и чл.150а, ал.2, т.5 от ЗДВП, както и намалявайки размера на наложеното наказание от шест на четири години лишаване от свобода. В останалата част е потвърдил присъдата. Касационната инстанция отчита обстоятелството, че производството пред съда от първата инстанция е протекло по диференцираната процедура по чл.371 т.2 от НПК, като подс.К. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Съдилищата до този момент правилно са преценили, съобразно законовите си задължения в отделните фази на съдебното производство, че направеното по този начин самопризнание се е подкрепяло от събраните по делото доказателства. Изводите им в тази насока са логични и последователни. Не е възникнал никакъв спор по фактите в нито един момент от производството до този момент, събраните по делото гласни и писмени доказателства са еднопосочни, и с това са изпълнени изискванията на ТР № 1/2009г. по т.д. № 1/2008г. на ОСНК на ВКС. Установени са по безспорен начин поведението на пътя от страна на дееца, движението му със скорост от 82.4 км/ч., при максимално допустим съгласно закона от 90км/ч. по път, чието състояние се определяло като след ремонт, но неравен. Установена е и причината за смъртта на постр. Д. – контузия на сърцето. Установено е по несъмнен начин и като цяло виновното поведение на дееца, и пряката причинна връзка между него и настъпилите увреждания на пострадалият, довели до неговата неизбежната смърт, обичаен резултат от такава травма в областта на синусовия възел (дясно предсърдие), което причинява нелечими ритъмно-проводни нарушения. Правната квалификация е определена съобразно възприетите факти по делото и по начало тя съответства на материалния закон – чл. 343, ал.3,б.“б“, пр.1-во , вр.ал.1,б.“в“,пр.1-во , вр.чл.342, ал.1 от НК. Частното обвинение спори относно конкретното определяне на съответната норма от ЗДвП, що се отнася до алтернативното приложение на хипотезите на чл.20, ал.1 и чл.20, ал.2 (като се има предвид преди всичко първото изречение от тази алинея). Съдебната практика относно алтернативното приложение на двете хипотези в чл.20, ал.1, и чл.20, ал.2, изр.1-во от ЗДвП и изключващата конкуренция между тях е последователна и неотклонна. Ако загубата на контрол при управляване на превозното средство се дължи на превишена или несъобразена скорост (каквато при всички случаи имаме и в настоящия казус), то несъмнено е, че водещо и определящо значение има нарушението на чл.20, ал.2 от ЗДвП при квалифициране на деянието като такова по чл.343 от НК. Въззивната инстанция се е доверила на експертното заключение по делото, за да възприеме, че тъй като водачът е бил неправоспособен, не е могъл да ползва техническата възможност за недопускане на възникването на ПТП. Съдът е посочил, че ако подсъдимия беше съобразил характеристиката на пътя, не би допуснал навлизане на десните състави на пътя на банкета и напускане на асфалтовото покритие, преди да завърти волана на автомобила рязко и наляво. При това положение съдът е направил извод, че величината на скоростта, независимо каква е тя и дали попада в стойностните рамки на превишена или несъобразена, сама по себе си не се оказва причина за промяната на посоката на движение. Категоричен е относно извода си, че за отклоняване на траекторията на движението е без значение дали се е случило с „превишена, несъобразена или друга скорост“. По принцип подобни изводи трябва да държат сметка за следното: Максимално допустимата скорост за тази част от пътя е определена от закона на 90 км/ч. и може да бъде използвана при оптимална пътна обстановка. Избраната от подсъдимия скорост, който наистина не е притежавал необходимата квалификация, тъй като е неправоспособен (без това да е изключително определящо условие, тъй като може да притежава определени технически умения и без да има свидетелство за управление) е близка до максимално допустимата. Пътната обстановка, посочена в обвинителния акт, е била пък далеч от оптималната. Неравния път е изисквал значително намаляване на скоростта, което с положителност не е сторено, а величината на скоростта е видна както от изводите на експертите, така и от фактите по обвинителния акт – стр.1-ва, последен абзац. Направеният от въззивната инстанция извод не противоречи на фактите по делото и не е неверен, но принципно по горе посочените обстоятелства следва да се изследват внимателно и да установи кои имат приоритет и пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Това се налага и поради връзката на величината на избраната скорост с характера на получаваните увреждания, тъй като ноторно е, че по-високата скорост води до причиняването на по-тежки травми. Също така е ноторно известно, че колкото е по-ниска скоростта, толкова е по-малка вероятността да бъде да бъде изгубен контролът над уредите за управление на превозното средство, а и да бъде изгубен, вредите не биха били толкова значителни. Следователно не следва да бъде категоричен изводът, че величината на скоростта е без значение, а трябва да се повтори отново, че чл.20, ал.1 от ЗДвП е приложим само когато загубата на контрол над управлението на превозното средство по никакъв начин не се дължи на конкретно избраната скорост – отвличане на внимание, заспиване, намеса на трето лице и др. подобни. В случая е по-важно, че квалификацията на деянието не се променя, тъй като всички елементи от състава на престъплението са осъществени по описаният от обвинението начин и възприет по силата на процедурата по глава 27-ма от НПК, поради което не се налага изменение на атакуваното решение. Що се отнася до размера на наложеното наказание и изразеното недоволство от две от страните - подсъдим и частното обвинение, касационният състав намери, че и двете са неоснователни, а определеното наказание не е явно несправедливо. В санкцията е предвидено лишаването от свобода да се налага в диапазона от 3 до 15 години, което означава, че средният размер на лишаване от свобода е 9 години. С основание въззивната инстанция е изразила критично отношение към начина на определяне на наказанието от страна на първостепенния съд при баланс на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Изложеното се споделя напълно, за да е необходимо да се повтаря. Повече снизхождение обаче не е възможно, тъй като личността на дееца не може да се определя като такава с незначителна степен на обществена опасност, при което да е възможно определяне на наказание към минимума, каквото е желанието на касатора и подсъдим по делото. Напротив, степента на обществена опасност на дееца предвид предходните осъждания предполага единствено и само превес на смекчаващите отговорността обстоятелство, който обаче не е значителен, поради което определянето на наказанието между минимума и средния размер на наказанието е напълно справедлив. Това са и причините, поради които касационната инстанция не намери за възможно да удовлетвори исканията в обратна посока на другите касатори по делото, частните обвинители. Ожесточаване на наказанието няма да държи сметка на посочения превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, поради което и жалбата им и в тази част се възприе като неоснователна. В заключение, касационната инстанция не намери основание както за намаляване на наложеното наказание лишаване от свобода, така и за увеличаване на това наказание. Допусната техническа грешка относно номера на първоинстанционната присъда и датата й, не е от съществено значение за правилността на съдебния акт, тъй като е посочено делото, по което е постановена, а то не е сгрешено. Волята на решаващия съд може да бъде проследена, поради което намеса на касационната инстанция не се налага. Предвид изложеното дотук, настоящият касационен съдебен състав намери, че в пределите на поискания касационен контрол и в рамките на касационните правомощия липсва основание за изменение или отмяна на атакуваната въззивна присъда, по тези причини тя в цялост следва да се остави в сила. С оглед на това и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила решение № 278/22.11.2018г. по ВНОХД № 350/2018г. по описа на Пловдивски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: