1 Р Е Ш Е Н И Е № 134 гр. София, 10.09.2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и втори май през две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 134 по описа за 2011г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. С. срещу решение № 57 от 13.10.2010г. по в. т. дело № 174/2010г. на Апелативен съд Б., търговско отделение, с което е потвърдено решение № 130 от 25.05.2010г. по гр. дело № 310/2009г. на Бургаски окръжен съд и ищецът е осъден да заплати на ответницата Х. Г. П. от [населено място] сумата 700 лв. – разноски за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] срещу Х. Г. П. от [населено място] обективно кумулативно съединени искове за сумата 46 600 лв. – стойност на продадени стоки /автомобилни гуми/, 140,11 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху първата сума от 30.04.2009г. до датата на завеждане на делото, заедно със законната лихва върху главницата от 07.05.2009г. до окончателното плащане и ищецът е осъден да заплати на ответницата сумата 1 464 лв. - разноски по делото. Касаторът прави оплакване за недопустимост на решението поради замяна на спорния предмет с незаявен от страните /обявил договора за спогодба за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД като подписан в противоречие с императивните разпоредби на чл. 203 до чл. 211 вкл. КТ, без да има направено такова възражение/, евентуално неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че въззивният съд не е обсъдил оплакването за допуснато противоречие в мотивите на решението на първоинстанционния съд – от една страна е прието, че с договора страните целят да уредят отговорността на ответницата като управител търговия на дребно по трудов договор с ищцовото дружество, от друга страна, е направен извод, че подписването на договора е в противоречие с императивните норми на чл. 203 – чл. 211 КТ, т. е. мотивите на съдебните решения сочат на нищожност на договора поради заобикаляне на закона, а не поради противоречие със закона. Неправилно и в нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК без да обсъди в цялост събраните по делото доказателства и наведените от въззивника доводи, въззивният съд е приел, че договорът за спогодба е нищожен поради противоречие със закона, без да изследва действителната воля на страните, вложена в договора, и липсата на законова забрана за съществуването на договор с облигационен характер между страни, намиращи се помежду си в трудовоправна връзка. Касаторът излага доводи, че предписването на съдебен ред по Кодекса на труда за реализиране на имуществена отговорност на работника или служителя не означава забрана за доброволно уреждане на взаимоотношенията между страните с подписването на облигационен договор и поемане на облигационни задължения на трето лице. Касаторът моли въззивното решение да бъде отменено, предявените искове да бъдат уважени и претендира присъждане на направените разноски по делото или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав. Ответницата Х. Г. П. от [населено място] чрез процесуален представител адв. М. П. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че въззивното решение е валидно, допустимо, законосъобразно и постановено при спазване на съдопроизводствените правила. Излага доводи, че е възможно паралелно съществуване на трудово и облигационно правоотношение между едни и същи страни, но когато произтича от различни основания или предпоставки. Договор, с който въпросът за осъществяване на пълна имуществена отговорност в едно трудово правоотношение е решен в противоречие с императивни норми относно начина, размера, срока и реда за осъществяване, е нищожен поради противоречие със закона. Поддържа становище за правилност и законосъобразност на извода на въззивната инстанция за нищожност на процесния договор поради противоречие с императивните разпоредби на чл. 203 – чл. 211 КТ. Ответницата моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените разноски. С определение № 54 от 01.02.2012г. по настоящото т. дело № 134/2011г. на ВКС, ТК, Второ отделение въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроси относно възможността за паралелно съществуване на облигационно и трудово правоотношение между едни и същи правни субекти – работодател и служител и валидността на договор, сключен между работодател и служител, с който служителят се задължава да плати задължението на трето лице към работодателя, възникнало в резултат на договор за продажба на разсрочено плащане, сключен между третото лице като купувач и служителя, без да е упълномощен от работодателя да продава стока на разсрочено плащане. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводи на страните и провери правилността на въззивното решение, на основание чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното: Въззивният съд е установил, че по силата на трудов договор № 470/08.07.2008г. страните са били в трудово правоотношение, по което ответницата е изпълнявала длъжността „управител търговия на дребно” в Център за гуми „Д.” [населено място], като в длъжностната й характеристика са включени управленски и ръководни функции, включително да подписва всички финансово-счетоводни и административно – управленски документи и да сключва договори. Решаващият съдебен състав е приел, че в посоченото й качество ответницата е продала на [фирма] стоки на обща стойност 47 075,25 лв. по 6 бр. фактури на разсрочено плащане, без да има сключен договор между дружеството – неин работодател и третото лице – купувач с уговорка за разсрочено плащане, без да е овластена за това. По делото е установено, че страните са сключили на 17.02.2009г. договор за спогодба, с който ответницата е поела задължение да заплати стойността на закупените от третото лице стоки при условие, че до 20.03.2009г. купувачът не изпълни задължението си. Анализирайки характера и действителността на договора за спогодба, въззивната инстанция е направила извод, че същият не може да се квалифицира нито като договор за встъпване в дълг /чл. 191 ЗЗД/, нито като договор за заместване в дълг /чл. 102, ал. 1 ЗЗД/, тъй като не са установени данни за вътрешни отношения /съглашение/ между купувача /длъжник по продажбата/ и ответницата /трето лице по продажбата/ или между [фирма] /кредитор по продажбата/ и длъжника – купувач, което да обоснове встъпване или заместване в дълга по продажбеното правоотношение от ответницата. Изложени са съображения, че действителното основание за поемане на чуждото задължение е определянето от страните на действията на ответницата като нарушения на трудовите задължения и с договора за спогодба страните са уредили имуществената отговорност на ответницата спрямо работодателя за вредите от посочените в договора действия. За да направи извод, че предявените искове са неоснователни, решаващият съдебен състав е приел, че договорът за спогодба е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД, тъй като в нарушение на императивните разпоредби на чл. 205, 206, 207, 201 и 211 КТ страните са уредили, както предпоставките /основанието/ и размера, така и начина на осъществяването на отговорността на ответницата спрямо дружеството – работодател. Облигационното отношение е правоотношение между кредитор и длъжник, по силата на което кредиторът има право да иска определено поведение или осъществяването на определен резултат от длъжника, който от своя страна се задължава спрямо него за това. Целта на облигационното отношение е да се задоволи позволен от правото интерес на кредитора, а неговият предмет е поведението, извършването на определено действие или въздържане от извършване на конкретно действие или осъществяването на определен резултат. Източниците на облигационни отношения са юридическите факти, които пораждат, изменят или прекратяват облигационни правоотношения. Те могат да бъдат договорни /договори и едностранна сделка/ или извъндоговорни /непозволено увреждане, неоснователно обогатяване, водене на чужда работа без пълномощие, юридически факти на гражданското право или други клонове на правото, когато те имат и гражданскоправно действие/. Основен принцип в облигационното право при сключване на договорите е въведената с чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне. Принципът на свободата на договаряне е ограничен от повелителните норми на закона и от добрите нрави. Трудовото правоотношение е отношението, което се проражда при предоставяне и използване на отдаваната под наем работна сила от едно физическо лице /работник или служител/ на друго лице /работодател/. Трудовите отношения се характеризират с точно определени основания, от които се поражда тяхното възникване и постъпването на работа /трудов договор, избор, конкурс/, и със специфично съдържание – работно време, почивки, отпуски, трудово възнаграждение, трудова дисциплина, дисциплинарна отговорност, прекратяване на трудовото правоотношение, имуществена отговорност на работника и служителя или на работодателя и други. Независимо от различния характер на облигационните и трудовите правоотношения, е допустимо в процеса на полагане на труд между работодателя и служителя /или работника/ да възникнат паралелно с трудовото правоотношение и облигационни отношения. Свободата на договаряне дава възможност на съконтрахентите да постигнат взаимно съгласие за уреждане на правата и задълженията по тези облигационни правоотношения, което съгласие е ограничено от императивните правни норми и от добрите нрави. Договорът между работодател и служител, с който служителят се задължава да плати задължението на трето лице към работодателя, възникнало в резултат на договор за продажба на разсрочено плащане, сключен между третото лице като купувач и служителя, без да е упълномощен от работодателя да продава стока на разсрочено плащане, има характер на договор за встъпване в дълг. Законът за задълженията и договорите предвижда прехвърлимост на задължения чрез поемане на дълг в двете му разновидности - встъпване или заместване в дълг. Встъпването в дълг /кумулативното поемане на дълг/ представлява договор, сключен между кредитора и трето лице или между длъжника и трето лице, с който третото лице се съгласява да поеме едно задължение като солидарен длъжник. Налице е присъединяване към дълга или встъпване в дълга, т. е. към досегашния длъжник се присъединява още един длъжник, трето лице встъпва като съдлъжник. В разпоредбата на чл. 101 ЗЗД са уредени две разновидности на встъпването в дълг – договор между кредитора и третото лице нов длъжник и договор между стария и новия длъжник. Договорът за встъпване в дълг е каузален като основанието му може да не съвпада с основанието на сделката, породила първоначалното задължение. Основанието на третото лице може да бъде различно. Ако договорът е сключен между стария и новия длъжник, основанието на всяка от страните се установява на плоскостта на вътрешните им отношения, а не на плоскостта нов длъжник – кредитор. Ако договорът е сключен между кредитора и новия длъжник, какъвто е настоящият случай, основанието на всяка от страните е на плоскостта на вътрешните им отношения, т. е. вътрешните отношения между кредитора и новия длъжник, а не на плоскостта стар длъжник – нов длъжник. Основанията за сключване на един договор могат да бъдат различни – да се придобие едно право, да се погаси едно задължение или да се надари едно лице. Сключеният между работодател и служител договор, с който служителят се задължава да плати задължението на трето лице към работодателя, което задължение е възникнало в резултат на договор за продажба на разсрочено плащане, сключен между третото лице като купувач и служителя, без да е упълномощен от работодателя да продава стока на разсрочено плащане, има характер на договор за встъпване в дълг. С продаването на стока на разсрочено плащане от служителя на трето лице без упълномощаване от работодателя и респективно неплащане на цената на стоката след настъпване на падежа, за работодателя възниква вреда. Когато вредата е причинена на работодателя по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите задължения, служителят отговаря имуществено съобразно Кодекса на труда, раздел ІІ. По естеството си задължението на служителя да обезщети вредите, причинени на работодателя при или по повод изпълнението на трудовите задължения, е вторична, санкционна правна последица от извършено вредоносно нарушение на трудовите задължения и е специално уредена форма на гражданска отговорност за вреди. Специалният режим на имуществената отговорност на работника или служителя, уреден в разпоредбите от чл. 203 до чл. 212 КТ, се отнася до субекта на нарушението, обекта на нарушението, признаците на фактическия състав на нарушението от обективна страна /противоправност на деянието, вреда, причинна връзка/, вината от субективна страна, размера на отговорността, начина, срока и размера за осъществяване на имуществената отговорност. Разпоредбите, уреждащи имуществената отговорност на работника или служителя за вреди, причинени на работодателя по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите задължения, имат императивен характер, поради което е недопустимо да се уговаря между страните нещо различно от тях. Съгласно чл. 203, ал. 2 КТ, когато вредата е причинена от работника или служителя на работодателя умишлено или в резултат на престъпление или е причинена не при или по повод изпълнението на трудовите задължения, отговорността се определя от гражданския закон. В. в чл. 9 ЗЗД принцип на свобода на договарянето предоставя възможност на страните да уговарят различни последици от поведението си, като тази тяхна свобода е ограничена единствено от повелителните норми на закона и на добрите нрави. Ако служителят извърши продажба на стока на разсрочено плащане на трето лице без да е упълномощен от работодателя си, за последния могат да възникнат вреди в резултат на неплащане на цената на стоката. В този случай договорът, с който служителят се задължава да плати задължението на третото лице /купувачът на стоката/ към работодателя, е действителен, ако продажбата на разсрочено плащане е извършена от служителя не при или по повод изпълнение на трудовите му задължения. Въз основа на изложените съображения на релевантните правни въпроси, по които е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, настоящият съдебен състав отговаря по следния начин: Допустимо е паралелно съществуване на облигационно и трудово правоотношение между едни и същи правни субекти /работодател и служител/, когато с договора – източник на облигационно правоотношение не се нарушават императивни норми на Кодекса на труда. Сключеният между работодател и служител договор, с който служителят се задължава да плати задължението на трето лице към работодателя, възникнало в резултат на договор за продажба на разсрочено плащане, сключен между третото лице като купувач и служителя, без последният да е упълномощен от работодателя да продава стока на разсрочено плащане, е валиден, ако продажбата на разсрочено плащане е извършена от служителя не при или по повод изпълнение на трудовите му задължения. По правилността на решението: Правилно и в съответствие с представените доказателства въззивният съд е установил, че по силата на трудов договор № 470/08.07.2008г. ответницата е изпълнявала длъжността „управител търговия на дребно” в Център за гуми „Д.” [населено място], като в длъжностната й характеристика са включени управленски и ръководни функции, включително да подписва всички финансово-счетоводни и административно – управленски документи и да сключва договори. Обосновано съдебният състав е приел, че в посоченото й качество ответницата е продала на [фирма] стоки на обща стойност 47 075,25 лв. по 6 бр. фактури на разсрочено плащане, без да има сключен договор между дружеството – неин работодател и третото лице – купувач с уговорка за разсрочено плащане, без да е овластена за това. Видно от трудовия договор, ответницата по иска е изпълнявала длъжността управител търговия на дребно на Център за гуми [населено място] в [фирма]. Характерът на работата се определя от съдържанието на трудовата функция, от нейния обем и условия, при които се изпълнява, а съдържанието на трудовата функция са трудовите операции и задължения, които работникът или служителят изпълнява. От представената длъжностна характеристика се установява, че в трудовите функции, които ответницата по иска е следвало да изпълнява, се включва заедно с ръководенето на цялостната дейност на предприятието също и подписването на договори. Свидетелите удостоверяват, че практиката при продажба на стоки на разсрочено плащане е била да се иска съгласието и разрешението на управителите на [фирма]. При тези данни се налага изводът, че извършената от ответницата продажба на гуми на разсрочено плащане е при и по повод изпълнение на трудовите й задължения, но в нарушение на установени правила от работодателя. Следователно за причинените вреди на работодателя в резултат на продажба на гуми на разсрочено плащане без съгласието на управителя на дружеството и неплащане на задължението за цената от купувача на гумите, ответницата носи имуществена отговорност съобразно правилата на Кодекса на труда съгласно чл. 203, ал. 1 КТ. Размерът на отговорността за причинената от ответницата на касатора вреда е ограничен съобразно разпоредбата на чл. 206, ал. 2 КТ – не повече от трикратния размер на уговореното месечно възнаграждение, тъй като ответницата упражнява ръководни функции и вредата е причинена при тяхното изпълнение. Начинът и сроковете за осъществяване на ограничената имуществена отговорност са уредени в чл. 210 КТ. Поради императивния характер на посочените разпоредби е недопустимо страните да уговарят нещо различно от тях. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав намира за напълно законосъобразен извода на въззивния съд, че в нарушение на чл. 203, ал. 1, чл. 206, ал. 2 и чл. 210 КТ с договора за спогодба страните са уредили размера и начина на осъществяването на имуществената отговорност на ответницата спрямо дружеството – работодател, поради което договорът е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Следователно обжалваното въззивно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответницата сумата 900 лв. – направени разноски за касационното производство /платено адвокатско възнаграждение/. Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 3 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 57 от 13.10.2010г. по в. т. дело № 174/2010г. на Апелативен съд Б., търговско отделение. ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица] да заплати на Х. Г. П. от [населено място],[жк], вх. 3, ет. 4, ап. 12 на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 900 лв. /деветстотин лева/ – направени разноски за касационното производство. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.