Р Е Ш Е Н И Е   №  691   София,  14.11.2008 година   В ИМЕТО НА НАРОДА     Върховният касационен съд на Република България, ІІ-ро отделение, търговска колегия в съдебно заседание на 03.10.2008 година, в състав:            ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ                                                 ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА                                                                        МАРИЯ СЛАВЧЕВА   при участието на секретаря  Л.Златкова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията   ВАНЯ  АЛЕКСИЕВА т.дело № 351 /2008 година   Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на Е. Г. С. от гр. С. против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 287 от 21.01.2008 год., постановено по гр.д. № 2380/2006 год., с което е оставено в сила решението на Софийски градски съд от 21. 05.2003 год. по гр.д. № 1176/2001 год. и са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора срещу ТД ”И” А. , гр. С. обективно съединени искове по чл.82 ЗЗД във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата общо 22 001.00 лв., представляваща обезщетение от 20 091.00 лв. за причинените и в резултат на забавено изпълнение строителството на апартамент 17, находящ се на посочения в исковата молба адрес и 1 910.00 лв.- обезщетение за забавено изграждане на гараж № 60 на същия адрес, ведно със законната лихва върху тази сума до окончателното и изплащане и направените деловодни разноски от 1010 лв. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон- чл.82 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и на съществените съдопроизводствени правила, касационно основание по чл. 281, ал.1,т.3 ГПК. Касаторът поддържа, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е изпълнил задължителните указания на ВКС, дадени му с отменително решение № 875 от 18.12.2006 год. по т.д. № 418/2006 год., с което е допуснал нарушение не само на процесуалното правило на чл. 218з, ал.1, пр.2 ГПК, но и отново на чл.188, ал.1 ГПК, с оглед спазването на която разпоредба делото е било върнато за ново разглеждане. Същевременно, според изложеното в касационната жалба, крайният правен извод на Софийски апелативен съд за отсъствие на изискуемата се от закона пряка и непосредствена причинно - следствена връзка между неизпълнението на ответното ТД и настъпилите за ищцата вреди- невъзможността да ползва процесния недвижим имот е необоснован, тъй като не е съобразен не само с общите правила на логиката, практиката и науката, но и с конкретните факти по делото. Ответната по касационната жалба страна не е взела становище по основателността и. Настоящият състав на ВКС, второ отделение,търговска колегия, като взе предвид доводите на страната във вр. с инвокираните оплаквания и данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290 и сл. ГПК, намира: Разгледана по същество, приетата с определение на ВКС, второ отделение, търговска колегия № 22 от 06.08.2008 год. по т.д. № 351/2008 год. за допустима касационна жалба е основателна. Правилно въззивната инстанция е счела, че предмет на въззивното производство, след постановеното от ВКС по т.д. № 418/2006 год. връщане на делото за ново разглеждане, е предявеният от настоящия касатор иск по чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.82 ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинените му от забавата на ответника, вреди, изразяващи се в пропуснатата възможност реално да ползва възложения на последния за строителство имот- жилище и гараж за периода от 31.05.1998 год.-25. 09. 2001 год. Съобразявайки така очертания предмет на спора въззивният съд е счел, че доколкото по силата на постигнато в хода на делото споразумение от 16.10.2002 год. между пълномощника на ищцата-неин баща и ответното ТД „И” А. ясно и недвусмислено е изменен първоначално договорения срок за предаване на възложените за строеж недвижими имоти и изрично по общо съгласие на съконтрахентите е определена дължимата на възложителя компенсация за забавеното строителство , то в случая отсъстват елементите от фактическия състав на чл.82 ЗЗД и претендираната сума се явява недължима. Изложени са в тази вр. и съображения, че за да е налице пропусната полза като вид подлежаща на обезщетяване вреда, то необходимо е в достатъчна степен за кредитора да съществува сигурност относно реалната възможност да бъде увеличено имуществото му и само неизпълнението на длъжника да е причина за нереализирането и, което по делото не е установено съобразно възложената с чл.127, ал.1 ГПК / отм./ доказателствена тежест по предявения иск. Решението е неправилно. Вярно е, че за да бъде уважен иска за пропуснати ползи, основан на чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.82 ЗЗД е необходимо да бъде установено не само виновно неизпълнение на основно договорно задължение от страна на длъжника, но и предвидимост на вредите, изразяващи се в пропуснати от кредитора ползи, както и причинна връзка между неизпълнението и реалната възможност за увеличаване патримониума на последния. Принципно правилно е и изразеното в тази вр. от въззивната инстанция разбиране за границите на гражданската отговорност-вредата да е необходима и закономерна последица от неизпълнението, респ. от поведението на длъжника. Неправилно, обаче въззивният съд е счел, че пряка последица от неизпълнението не е налице, тогава, когато за настъпването на вредата са действали и допълнително обуславящи фактори, за които длъжникът не отговаря. Освен, че и в тази хипотеза следва да бъде определено съотношението между закономерно и непосредствено произтичащите от неизпълнението на длъжника последици за кредитора и тези, които се явяват случайно следствие от поведението на първия, то същата е неотносима към разглеждания случай. Обстоятелството, че ответникът е следвало да отстранява недостатъци и пропуски в извършеното от праводателя му – ”А” СД строителство, при наличието на знание за дефекта и подновено от негова страна задължение към ищцата, без промяна в първоначалния срок за изпълнение- 31.05.1998 год. не е основание за освобождаването му от отговорност, нито може да се възприеме за случайно събитие, както неправилно е счела въззивната инстанция и доводите на касатора за необоснованост на фактическите констатации на решаващия съд са основателни. Не могат да бъдат възприети за форсмажорни обстоятелства, освобождаващи длъжника от отговорност и лошите атмосферни условия, посочени в съобразителната част на обжалваното решение, като странични и допълнително обуславящи забавата на същия фактори, които не се дължат на виновното му поведение. Според заключението на изслушаната съдебно техническа експертиза тези неблагоприятни климатични условия, възпрепятстващи извършването на СМР по обекта са с продължителност общо 11 дни, поради което съпоставени с общия двегодишен период на изпълнение задължението на ответника и липсата на конкретно измерване на съобщените данни в рамките на работния ден т.е. до 17 часа, изключват наличието на правна възможност за приложението на чл.81, ал.1 ЗЗД и като не е съобразил горното Софийски апелативен съд е допуснал соченото в касационната жалба нарушение на закона. Същевременно построяването и въвеждане в експлоатация на процесната жилищна сграда, за ищцата, на която се дължи прехвърляне собствеността върху описаните в сключения с праводателя на същата договор обекти- жилище и гараж е ноторно, че се явява реална и основателно очаквана от нея, като собственик, възможност да увеличи имуществото си, поради което неправилно е счетена за недоказана претърпяната от С. под формата на пропусната полза вреда. Доколкото правото на ползване е съставна част- необходим елемент от съдържанието на субективното право на собственост, то забавата на длъжника, лишила собственика кредитор от признатата му от закона правна възможност да извлича полезните свойства на вещта всякога има характер на такава пропусната полза и тя се съизмерява със средната пазарна наемна цена. Това е така защото правомощието на собственика да ползва вещта, упражнявано с фактически или правни действия по необходимост включва и възможността да придобива доходите от същата, вкл. граждански плодове. С оглед изложеното настоящият съдебен състав изцяло споделя даденото от състав на ІІ г.о. на ВКС в решение № 172 от 11.03.2004 год. по гр.д. № 402/2003 год. тълкуване на чл.82 ЗЗД, обусловило и основателността на твърдяното от касатора противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС. Що се касае до сключеното в хода на делото между пълномощника на ищцата неин баща и ответното ТД „И” А. споразумение от 16. 09. 2002 год., то тълкувано същото по правилото на чл.20 ЗЗД не обосновава правен извод за постигнато между съконтрахентите съгласие, водещо до отпадане отговорността на строителя за забавеното предаване на обекта, в каквато насока са съжденията на въззивния съд. Обстоятелството, че изрично след направената промяна в отделните договорни клаузи сключилите го страни са заявили, че собственикът запазва правото си да търси обезщетение за неспазения срок на изпълнение задълженията на строителя изключва възприемането му като своеобразна спогодба по см. на чл.365 ЗЗД, санираща последиците от забавата на длъжника. Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното е отсъствието на постигнато с клаузите му съгласие за прекратяване на висящото производство по вече възникналия между страните правен спор. От значение в тази вр. е и самия предмет на подписаното споразумение, който не е взет предвид от решаващия съд, но според вложеното в т.1 съдържание той обхваща единствено неприключили до датата на сключването му 16. 09. 2002 год. и/ или некачествено извършени СМР в прехвърлените на ищцата обекти и тяхното изпълнение, но не и срока на общото предаване на последните на собственика. Фактът, че т.2 от процесното споразумение визира единствено претенциите на кредитора по отношение качеството на извършеното строителство обосновава правен извод, че договореният между съконтрахентите нов срок за издаване на разрешение за ползване на цялата сграда е относим към обема, вида и качеството на уговорените единствено в т.1 от споразумението СМР, но е ирелевантен и не санира съществуващата вече забава на длъжника. Поради това определената на възложителя компенсация, на която ответникът се позовава е не за общо за забавеното строителство, а за евентуалната забава на отделните и конкретно посочени в т.1 , от споразумението СМР и като не е съобразил горното тълкувайки, макар и в съответствие с дадените му от ВКС указания по приложението на процесуалния закон- чл.188, ал.3 ГПК/ отм./, но изолирано и в нарушение на чл.20 ЗЗД отделните клаузи в споразумението, е постановил необоснован и в нарушение на закона съдебен акт, който следва да бъде отменен. На ищцата следва да се присъди обезщетение в размер на сумата 22 001 лева, представляваща средната наемна цена за подобен вид обекти за периода 31.05.1998 год.- 25.09.2001 год., съобразно заключението на в.л. инж. С, което настоящият съдебен състав възприема за обективно и съответстващо на останалия доказателствен материал. В останалата част решението на Софийски градски съд от 21.05.2003 год. по гр.д. № 1176/2001 год. е влязло в сила, поради което не следва да бъде обсъждан въпроса относно допустимостта на въведения по реда на чл.116, ал.1 ГПК/ отм./ от настоящия касатор нов период, следващ датата на исковата молба. С оглед изхода на спора в настоящата инстанция и на осн. чл.78, ал.1 и сл. ГПК на ищцата следва да се присъдят направените по делото и поискани от нея деловодни разноски, възлизащи общо на сумата 5 078.07 лв., съразмерно уважената част на иска и приетата неоснователност на подадената от страната касационна жалба по т.д. № 418/2006 год. на ВКС ІІ т.о. Водим от горното и на осн. чл.295, ал.1 ГПК настоящият състав на второ отделение, търговска колегия на ВКС Р Е Ш И:   ОТМЕНЯВА въззивното решение на Софийски апелативен съд № 287 от 21.01.2008 год., постановено по т.д. № 2380/2006 год. по описа на с.с. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА ТД ”И” А. , гр. С. да заплати на Е. Г. С. от гр. С. с ЕГН: ********** сумата 22 001 лв./ двадесет и две хиляди и един лев/, представляваща обезщетение за пропуснати ползи от забавено изграждане на недвижим имот, апартамент № 17 и гараж № 60, находящи се в гр. С., кв. ”Л”, ул. ”. № 5* обхващащи периода 31.05.1998 год.- 25.09.2001 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба до окончателното и изплащане, както и направените деловодни разноски за всички инстанции, общо в размер на сумата 5 078.07 лв./ пет хиляди седемдесет и осем лева и седем стотинки/. В ОСТАНАЛАТА част решението е влязло в сила.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: