26 Р Е Ш Е Н И Е № 377 гр.София , 17 февруари 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на трети ноември две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА МАЯ ЦОНЕВА при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора от ВКП ПЕТЯ МАРИНОВА като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 1239/2015г., за да се произнесе, взе предвид следното: Срещу решение № 75 от 02.07.2015г. по внохд № 72/2015г. по описа на Бургаски апелативен съд са постъпили касационни жалби от: служебно назначения защитник на подс. Д. А. Ж. – адв. К. К., от служебния защитник на подс. З. Г. И. – адв. А. Д., лично от подс. З. Г. И., от служебния защитник на подс. Х. А. Ж. – адв. М. А., лично от подс. Х. А. Ж., от гражданските ищци и частни обвинители Д. А. Д. и К. А. Й., чрез повереника им – адв. Г. Д.. С присъда № 96 от 26.11.2013г., постановена по нохд № 123/2013г. на Ямболски окръжен съд, подсъдимите Д. А. Ж., З. Г. И. и Х. А. Ж. са признати за виновни в това, че на 29.04.2012 г. във времето от 00.30 часа до 03.30 часа в [населено място], общ. /населено чмясто/, област /населено място/., действайки в съучастие като извършители са отнели чужди движими вещи – парична сума в размер на 2000лв. от владението на А. И. К., с намерение противозаконно да ги присвоят, като са употребили за това сила и деянието е придружено с убийството на А. И. К. и при извършване на деянието подс. Д. А. Ж. е действал в условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 199, ал. 2, т. 2, пр. 1, вр. чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК за подсъдимите З. Г. И. и Х. А. Ж. и на основание чл. 199, ал. 2, т. 2, пр. 1, вр. ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и „б“ от НК за подс. Д. А. Ж. и във връзка с чл. 54 от НК за тримата са осъдени: Д. А. Ж. – на двадесет години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор; Х. А. Ж. - на осемнадесет години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор; З. Г. И. - на осемнадесет години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор. Подсъдимите Д. А. Ж., З. Г. И. и Х. А. Ж. са признати за невиновни в това, да са осъществили деянието, като умъртвяването да е извършено по особено мъчителен начин за убитата и с особена жестокост и са оправдани по обвинението във връзка с чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3 от НК за З. Г. И. и Х. А. Ж. и във връзка с чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3 и т.12 от НК за Д. А. Ж.. Със същата присъда подсъдимите Д. А. Ж. и З. Г. И. са признати за виновни и в това, че на 29.04.2012г. във времето от 00.30 часа до 03.30 часа в [населено място], [община], област /населено място/., в дом на [улица], действайки в съучастие като извършители са се съвкупили с А. И. К., като я принудили към това със сила, деянието е осъществено от две лица и при неговото осъществяване Д. А. Ж. е действал в условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 152, ал. 3 ,т. 1, пр. 1, вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 20, ал. 2 от НК за З. Г. И. и по чл. 152, ал. 3, т. 1, пр. 1 и т. 5, вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 20, ал. 2 за Д. А. Ж. са осъдени: Д. А. Ж. на десет години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор; З. Г. И. на осем години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор. Подсъдимите Д. А. Ж. и З. Г. И. са признати за невиновни в това, да са осъществили деянието чрез привеждане на пострадалата К. в безпомощно състояние, както и деянието да представлява особено тежък случай и са оправдани по обвинението по ал. 4, т. 4, вр. ал. 1, т. 3 на чл.152 от НК. На основание чл. 23 от НК на подсъдимия Д. А. Ж. е определено едно общо наказание - двадесет години лишаване от свобода, като на основание чл. 24 от НК определеното общо най-тежко наказание е увеличено в размер на двадесет и пет години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор. На основание чл. 23 от НК на подсъдимия З. Г. И. е определено едно общо наказание - осемнадесет години лишаване от свобода, като на основание чл. 24 от НК определеното общо най-тежко наказание е увеличено на двадесет години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор. Подсъдимите Д. А. Ж., З. Г. И. и Х. А. Ж. са осъдени да заплатят солидарно на Д. А. Д. и К. А. Й., на всяка една от тях сума в размер от по 80 000лв. обезщетение за причинени неимуществени вреди и от по 1000лв. на всяка една от тях обезщетение за причинени имуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва, считано от 29.04.2012г. На основание чл. 59 ал. 1 от НК е извършено зачитане. Съдът се е произнесъл по възлагане на разноските и държавната такса и по разпореждането с веществените доказателства. Първоинстанционната присъда е била проверена по реда на въззивното производство по жалби от подсъдимите и от частните обвинители и с решение № 16 от 13.05.2014г. по внохд № 5/2014г. по описа на Бургаски апелативен съд е била потвърдена. С решение № 151 от 27.04.2015г. по нд № 334/2015г. на ВКС, II НО, решението на Бургаски апелативен съд е било отменено поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. При новото въззивно разглеждане на делото с решение № 75 от 02.07.2015г. по внохд № 72 на Бургаски апелативен съд първоинстанционната присъда е била изменена само в частта досежно присъдените разноски на гражданските ищци и частни обвинители и в останала част е била потвърдена. В касационната жалба срещу решение № 72/02.07.2015г. на Бургаския АС, подадена от адв. К. - служебен защитник на подс. Д. А. Ж., се съдържа позоваване на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Оплакването за нарушение на материалния закон се аргументира с недоказаност на авторството на деянията, като се твърди, че осъждането се основава само на „оговор“ и се излагат доводи за неправилна оценка на експертните заключения. В подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК се навежда довод за неизпълнение от решаващите съдилища на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. Като процесуални нарушения се сочат едностранчиво и пристрастно кредитиране на доказателства, неуважаване на доказателствени искания от защитата. Прави се искане за оправдаване на подс. Д. Ж. по двете обвинения и отхвърляне на гражданския иск, алтернативно се иска връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда. В допълнение към касационната жалба, изготвено от защитника – адв. К., се преповтарят и доразвиват съображенията, изложени в подадената жалба, като подробно се анализират доказателствата по делото и се акцентира върху противоречията между тях. В касационната жалба, подадена от служебния защитник на подс. З. Г. И. – адв. А. Д., се навеждат всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. В подкрепа на оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се излагат доводи, че при новото разглеждане на делото не са изпълнени указанията в отменителното решение на ВКС, понеже липсва отговор на възраженията на страните, което защитникът идентифицира като липса на мотиви. Твърди се непрецизност на обвинението, попречила на подсъдимите да разберат обвинението. Съображенията за неправилно приложение на материалния закон се свързват с липса на доказателства някой от подсъдимите да е установил фактическа власт над предмета на деянието, с неправилност на възприетото, че пострадалата е била убита, за да бъдат взети парите й, с твърдението, че упражненото насилие е целяло сломяване на защитата на половата й неприкосновеност. В тази връзка се претендира неправилна квалификация на деянието като грабеж, придружен с убийство. Доводите за явна несправедливост на наложеното на подс. З. И. наказание се свързват с това, че не е бил взет под внимание конкретният принос на този подсъдим в осъществяване на деянието, с неотчитане на дадените от подсъдимия обяснения и на критичното му отношение, довели и до неправилен отказ да бъде приложена разпоредбата на чл. 55 от НК. Правят се в условията на алтернативност искания – за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за правилното приложение на материалния закон, или за изменение на решението с намаляване на размера на наложените на подсъдимия наказания по двете обвинения и отмяна на приложението на чл. 24 от НК. Подсъдимият З. И. лично е обжалвал въззивното решение с искане за връщане на делото или за намаляване на наложеното му наказание. В касационната жалба, депозирана от служебния защитник на подс. Х. Ж. – адв. М. А., се съдържа позоваване на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК. В подкрепа на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК се сочи неизпълнение на указанията на касационната инстанция и липса на отговор във въззивното решение на възраженията на страните. Оплакването за нарушение на материалния закон се аргументира обстойно, като се прави довод, че правилната квалификация на деянието, извършено от Х. Ж., би следвало да е по чл. 115, вр. чл. 20, ал. 4 от НК. Претендира се, че съдилищата не са изяснили конкретния принос на всеки един от подсъдимите в осъществяване на деянието, което е попречило за правилната правна квалификация. Явната несправедливост на наложеното на този подсъдим наказание се аргументира с неправилен отказ на бъде приложена разпоредбата на чл. 55 от НК, като се сочат обстоятелствата на направеното от подс. Х. Ж. самопризнание, спомогнало за разкриване на обективната истина. Алтернативните искания, които се правят, са за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав или за изменение на решението с намаляване на размера на наложеното наказание. Касационна жалба и допълнение към нея е депозирал лично и подс. Х. Ж., като прави искане за връщане на делото или за намаляване на размера на наложеното му наказание. Недоволни от решението на Бургаския апелативен съд са останали и гражданските ищци и частни обвинители Д. А. Д. и К. А. Й., които в касационната си жалба претендират налагане на подс. Д. Ж. на наказание „доживотен затвор без замяна“. В съдебно заседание пред касационната инстанция повереникът на гражданските ищци и частни обвинители Д. А. Д. и К. А. Й. – адв. Д., поддържа касационната жалба, като счита жалбите на подсъдимите лица за неоснователни. Служебно назначеният защитник на подс. Д. Ж. – адв. К., поддържа подадената жалба по изложените в нея съображения, както и направените искания. Служебно назначеният защитник на подс. З. И. – адв. Д., също поддържа жалбата и направените искания. Адв. А., в качеството си на служебен защитник на подс. Х. Ж., пледира за уважаване на касационната жалба по изложените в нея съображения. Представителят на ВКП излага мотивирано становище за неоснователност на касационните жалби. Намира, че материалният закон е приложен правилно. Излага доводи за доказаност на участието на подс. Д. Ж. в осъществяване и на двете престъпления, като сочи доказателствените източници за това в тяхната връзка, както посочва ,че не е налице „оговор“. Счита, че доказателствената дейност на съда не страда от пороци, както и че не са допуснати съществени процесуални нарушения. Намира наложените на подсъдимите наказания и постановеното увеличаване по чл. 24 от НК за справедливо. Подс. Д. Ж. моли за оправдателна присъда. Подс. З. И. моли делото да бъде върнато за ново разследване, сочейки, че спрямо него е имало натиск от разследващите. Подс. Х. Ж. моли делото да бъде върнато за ново разследване на досъдебната фаза, като твърди, че обясненията му са вземани по насилствен начин. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: По касационното основание по чл. 348, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2 от НПК. Доводите в касационните жалби, обосноваващи допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, следва да бъдат разгледани преди всичко, защото преценката дали такива нарушения са допуснати или не, е пряко свързана с проверката на законосъобразността на съдебния акт. В касационните жалби, подадени от защитниците на тримата подсъдими, се съдържат аналогични доводи в подкрепа на заявеното оплакване чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Съображенията и в трите жалби са за неизпълнение на указания, дадени в отменителното решение на касационната инстанция и за това, че атакуваното въззивно решение не отговаря на изискванията по чл. 339, ал. 2 от НПК, като се твърди липса на мотиви. Тези съображения не могат да бъдат възприети като основателни, а и те, извън декларативното формулиране на задълженията на въззивния съд, не съдържат конкретно посочване на необсъдени възражения, на необсъдени или подценени доказателства. Второинстанционният съд е изпълнил процесуалното си задължение да се произнесе по фактическата правилност на постановената присъда, като е проверил доказателствената дейност на окръжния съд и предвид оспорването, направено пред него, е извършил и собствен анализ на доказателствената съвкупност. Това му е позволило да възприеме като правилна и обоснована фактическата обстановка, залегнала в основата на присъдата, като касационните доводи за това, че само „формално“ са изпълнени задълженията по чл. 339, ал. 2 от НПК, са лишени от основание. Във въззивното решение се съдържа собствена аргументация касателно доказателствената основа на фактическите изводи, включваща и отговор на възраженията на страните във връзка с оценката на доказателствата. Апелативният съд е обективирал и собствените си съображения по приложението на материалния закон /л. 40-45 от решението/, като е изложил аргументи защо отхвърля възраженията на защитата досежно квалификацията на деянието. На практика в касационните жалби се изразява недоволство по същество от възприетата от въззивния съд правна квалификация на извършеното от тримата подсъдими, като несъгласието с изводите на тази инстанция по правото не може да се интерпретира като липса на мотиви във въззивното решение, защото в него са обсъдени всички съставомерни признаци на деянията и е обосновано ангажирането на отговорността и на тримата подсъдими. Различен е въпросът за правилността на оспорените изводи във въззивното решение, като този въпрос подлежи на разглеждане от касационната инстанция. Доводите в касационната жалба от защитника на подс. З. И., свързани с неяснота на обвинението, поради оправдаването на подсъдимите за връзката с чл. 116, ал. 1, т. 6 от НК, изложени в полза на тезата за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, не могат да бъдат възприети. Обвинението, повдигнато на подсъдимите, е било достатъчно прецизно като фактическа рамка и като правна квалификация като грабеж, придружен с убийство. А оправдаването на подсъдимите за посочената привръзка формално прецизира правната квалификация, защото грабежът, придружен с убийство по чл. 199, ал. 2, т. 2 от НК, е съставно престъпление, един от елементите на което е принудата, прераснала в умъртвяване на пострадалия, поради което умъртвяването се включва в състава на този квалифициран състав на грабежа и не е необходимо препращане към състава на убийство. Изложеното сочи, че прецизирането на правната квалификация при постановяване на първоинстанционната присъда по никакъв начин не нарушава яснотата на обвинението, респ. не съставлява нарушаване на правото на защита на подсъдимите, нито изисква връщане на делото в предходен процесуален стадий. Конкретни съображения за допуснати нарушения на процесуалните правила, извън обсъдените вече, се съдържат в касационната жалба от защитника на подс. Д. Ж.. Необходимо е да се отбележи, че те могат да бъдат разгледани само във връзка с въпросите дали при постановяване на атакувания съдебен акт са допуснати нарушения при формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд – избирателна или превратна оценка на доказателствата и средствата за тяхното установяване, но не и по въпросите за правилността на вътрешното убеждение на контролирания съд – да се кредитират с доверие определени доказателства, защото в него касационната инстанция няма право да се намесва. Не може да бъде даден и отговор на възраженията в тази жалба, аргументиращи оплакване за необоснованост на съдебния акт, защото необосноваността не съставлява самостоятелно касационно основание. На практика такива възражения – за необоснованост, са всички доводи в касационната жалба и допълнението към нея, с които се оспорват изводите за авторство на деянията в лицето на подс. Д. Ж.. Начинът на формиране на вътрешното убеждение на контролирания съд по отношение на изводите за конкретното участие на този подсъдим в осъществяване на деянията, в извършването на които е бил обвинен, не може да бъде подложен на критика. Това е така, понеже не е налице превратна и едностранчива оценка на доказателствата, подценяване на едни доказателствени източници за сметка на други, нито тълкуването им не според действителното им съдържание. Тезата на защитника в касационната жалба, че осъждането на подс. Д. Ж. е мотивирано единствено върху противоречивите обяснения на другите двама подсъдими, единствено върху „оговор“, не може да бъде възприета. Действително, в основата на фактическите изводи на решаващите съдилища са поставени доказателствените факти, изводими от обясненията на подсъдимите З. И. и Х. Ж., но това не е сторено произволно. В посочените обяснения се съдържа както признание за собствената престъпна дейност, така и уличаване на други лица за участие в нея, като в тази им част обясненията на двамата подсъдими съставляват „оговор“. Последователно съдебната практика възприема, че обвинението и присъдата не могат да се основават само върху „оговор“, а уличаващата други лица информация следва внимателно да се преценява наред с всички доказателства по делото. Тези изисквания са изпълнени от решаващите съдилища, понеже е направена прецизна съпоставка на фактическите данни, съдържащи се в обясненията на подсъдимите З. И. и Х. Ж., с доказателствените факти, изводими от други обективни доказателствени източници. Освен това, доводът, че не са били обсъдени противоречия в обясненията на тези двама подсъдими по отношение на определени обстоятелства, също не може да бъде възприет, тъй като, макар изрично тези противоречия да не са били откроени, то е ясна волята на съда за кредитиране на обясненията в частите им, които са в кореспонденция с изводими от други доказателствени източници фактически данни и по този начин дадената от подсъдимите информация е проверена. Противоречия действително са налице – напр. по отношение на начина на осъществяване на срещата между подсъдимите в нощта на деянията, по въпроса за тегленето на каруцата до реката – от подсъдимите или с кон, но тези обстоятелства не са от кръга на съставомерните и противоречията за тях не са от характер да дискредитират изводите за участието на тримата подсъдими в осъществяване на деянията, доколкото по отношение на тези факти са налице и други доказателства. Противоречията са оценени и на плоскостта на характера на обясненията на подсъдимите лица – доказателствено средство и средство за защита, като не е останало без внимание и съображението за стремежа на подсъдимите да омаловажат собственото си участие в деянията, което допълнително е аргументирало внимателна преценка на обясненията в контекста на останалите доказателствени материали. При спазване на правилата за оценка на самопризнанията на подсъдими лица и на „оговора“, инстанционните съдилища са аргументирали частичното възприемане на обясненията на подс. Х. Ж., дадени в съдебно заседание и приобщени по реда на чл. 279, ал. 1 и ал. 2 от НПК и на подс. И. в съдебно заседание и тези, приобщени чрез съответния процесуален способ, дадени на досъдебното производство, аргументирайки подкрепеност от други доказателства. Така, сочените от тях обстоятелства на проникване в помещението до магазина в селото, е намерило подкрепа в обективните находки, отразени в протокола за оглед /л. 62 и сл. т. 1 от ДП/, както и заключението на трасологическата експертиза, идентифицираща маратонките, оставили свалените при огледа следи. Описаните от двамата подсъдими обстоятелства за осъществените действия от тримата подсъдими след като пострадалата възрастна жена е отворила вратата на жилището си – за нанесените й удари, за търсенето на пари в къщата, за осъществените от подсъдимите Д. Ж. и З. И. съвкупления с пострадалата и начина на извършването им, за приложената и впоследствие спрямо жертвата сила, за изхвърлянето й в реката, са в кореспонденция с отразените обстоятелства в протокола за оглед /л. 2 и сл., т. 1 от ДП/ за състоянието на помещенията, наличието на разпръснати дрехи на жертвата, счупен стол и т.н.; със заключенията на съдебномедицинската експертиза по отношение на характеристиките на многото увреждания на възрастната жена и начина на тяхното причиняване, включително и тези на половите органи; с данните от протоколите за обиск и изземване /л. 97, т. 1/, за претърсване и изземване /л. 106 и л. 125, т. 1/, при които са иззети веществени доказателства – дрехи и обувки на подсъдимите и съответно – заключението на трасологична експертиза за следата върху бетонната плоча; на заключението на ДНК експертизата /Протокол № 12/ДНК-166/ по отношение на наличие на биологичен материал от К. по дреха-черен суитчър, с които е бил облечен подс. Д. Ж.; на комплексната съдебномедицинска трасологична експертиза по отношение на сходство между кръвонасядането по трупа на жертвата и релефа на грайфера на маратонките, носени от подс. Д. Ж.; с данните от протокола за оглед /л. 81 и сл. т. 1 от ДП/ и заключението на съдебномедицинската експертиза досежно констатирани множество охлузвания по трупа, обясними с продължително влачене по терен, и за причината за смъртта на жертвата. В обобщение, възраженията в касационната жалба по отношение на избирателно кредитиране на доказателства и недопустимо основаване на осъждането на Д. Ж. на „оговор“ са неоснователни, именно поради изложените по-горе съображения досежно подкрепеността на обясненията на подсъдимите Х. Ж. и З. И., касаещи конкретното участие на подс. Д. Ж. в осъществяване на деянията, от други доказателства. Соченото в жалбата, за неотносимост на част от доказателствения материал към извода за авторството на деянието, не е от характер да дискредитира изводите, направени въз основа на посочените доказателствени източници, понеже те са в кореспонденция досежно оспореното в жалбата авторство на подс. Д. Ж.. Без основание е твърдението в касационната жалба от защитника на Д. Ж. за недостоверност на обясненията на подс. З. И. поради оказани спрямо него психически натиск и физическо насилие /без да се твърди от кого/, за да посочи като участник подс. Д. Ж.. Тези твърдения изобщо не намират опора в доказателствата по делото, даже напротив – от кореспондиращи си гласни доказателствени източници е бил установен факта на упражнено въздействие чрез заплахи от страна на посочения подсъдим, за това, да бъде прикрито неговото участие от другите двама съучастници. Не е налице избирателно възприемане на доказателства, обслужващи единствено обвинителната теза и отказ на решаващите съдилища да кредитират доказателства, подкрепящи защитната теза на подс. Д. Ж.. Лишаването от доверие на показанията на свид. Д. М., които единствено са в полза на защитата, не е сторено произволно, а в резултат на изводи за тяхната опроверганост, включително и от показанията на свид. Б.. Твърдяното от касационния жалбоподател подс. Д. Ж. превратно възприемане на доказателства не се установява да е допуснато. Това е така защото, заключението на съдебно-биологичната експертиза, изследвала личните слипове на този подсъдим, досежно наличие на кисела фосфатоза, не са интерпретирани превратно. Това заключение е обсъдено в съдебния акт и то само по себе си не може да обслужи обвинителната теза, но възприемането му е единствено във връзка с установени доказателствени факти и то косвено в тяхна подкрепа. Несподелимо е и твърдението за неправилно възприемане от съдилищата на заключенията на трасологичната и съдебномедицинската и трасологична експертиза. По отношение на първата – нейното заключение е, че следите, заснети при огледа, са оставени от маратонките, носени от подсъдимите Д. Ж. и З. И., което сочи на експертен извод за идентичност. Втората посочена експертиза прави извод за възможност кръвонасядането по гърба на К. да бъде причинено от натиск или удар с крак, обут в маратонките, иззети от подс. Д. Ж., като този експертен извод, който не свързва категорично изследваните обекти, е бил ценен не сам по себе си, а в системата от доказателствени факти и във връзката му със сочените от другите двама подсъдими обстоятелства за извършените от Д. Ж. в определен момент действия спрямо жертвата. Не е налице и твърдяното противоречие между експертните заключения, защото обосновката на експертизите и допълнителните разяснения на експертите в съдебно заседание обясняват, че констатираното наличие на кисела фосфатоза /при биологичното изследване на веществени доказателства/ е ориентировъчно за наличие на сперма, и това изследване, доколкото е само индикиращо, не е в противоречие с изводите на ДНК експертизата, която не борави с ориентировъчност, а дава извод, че не е визуализирала клетъчен материал от някой друг, освен от жертвата. Не може да бъде възприета и тезата в касационната жалба за произволност на изводите на решаващите съдилища по отношение на обстоятелството, че черният суитчър /с биологични следи от пострадалата/ е бил носен именно от подс. Д. Ж.. Това фактическо положение е обосновано въз основа на свидетелски показания досежно облеклото на подсъдимите в процесната вечер – свидетелите К. и И. Д., както и на обясненията на другите двама подсъдими, като във връзка с тези доказателствени източници е ценено заключението на ДНК – експертизата, сочеща наличие на биологичен материал и от двамата братя – Х. и Д., върху дрехата. Лишено е от основание оплакването на касатора Д. Ж. за нарушено право на защита поради неуважаване на направени от него доказателствени искания. Следва да се посочи в принципен план, че всяка от страните в производството има право да иска събиране на доказателства в подкрепа на своята фактическа и правна теза, но решаващият съд не е задължен да удовлетвори всички доказателствени искания, а само тези, които се отнасят до обстоятелства, включени в предмета на доказване и служат за установяване на обективната истина или за проверка на други доказателствени източници. Отказът да бъдат събрани доказателства би се отразил върху правото на защита на подсъдимото лице, и съответно би могъл да бъде преценен като съществено нарушение на процесуалните правила, ако отказът на съда да събере поисканите доказателства е немотивиран, или ако този отказ е довел до непопълване на доказателствената съвкупност и е попречил за изясняване на всички релевантни обстоятелства. Настоящият случай не е такъв, защото по доказателствените искания, направени от подс. Д. Ж. е налице аргументирано произнасяне от апелативния съд, като тези искания са били отхвърлени с обективиране на съображенията за това. Отказът да бъдат събрани поискани от този подсъдим доказателства, освен това, не е довел до нарушаване на изискването за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, защото не е имало основания за преразпит на определени свидетели и вещи лица, а за обстоятелства извън предмета на доказване исканията са били неотносими. Подчертаният конкретно в касационната жалба отказ на въззивния съд да допусне и извърши следствен експеримент касателно възможността подсъдимият Д. Ж. да проникне в помещението до магазина, не може да бъде интерпретиран като неоснователен отказ да бъде извършена проверка на други доказателства, респ. като нарушение на правото на защита. Това е така, понеже въпросът за проникването в помещение до магазина, макар да е свързан като фактология с инкриминираните деяния, не се обхваща от фактите, значими за съставомерността на деянието. А проверката на други доказателствени средства – обясненията на другите двама подсъдими, е била извършена чрез съпоставянето им с други обективни доказателства – отразените в протокол за оглед находки и експертните заключения. Следва да бъде отбелязано, че възраженията в касационната жалба и допълнението към нея от защитника на подс. Д. Ж. са срещу изводите за авторство на деянието в лицето на този подсъдим и при тези възражения позоваването на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК е неудачно. Посоченото основание е самостоятелно и позоваването на него предполага по начало съгласие с фактите, установени от инстанциите по същество. Проверката на материално правната законосъобразност на атакувания съдебен акт касационната инстанция извършва в рамките на установената фактическа обстановка от последната инстанция по фактите /въззивния съд/, при положителна констатация за спазване на процесуалните правила при формиране на фактическите изводи. А в случая възприетото по фактите е за участие на този подсъдим както в действията по принуда спрямо пострадалата, насочени към отнемане на вещи от нейна фактическа власт, в самото отнемане, в действия на принуда за осъществяване на съвкупление, така и в действия по лишаването на жертвата от живот. Тези фактически положения не са произволни и не почиват на предположения. В касационните жалби от защитниците на подсъдимите Х. Ж. и З. И. в рамките на оплакването за неправилно приложение на материалния закон се оспорва извода на решаващите съдилища за факта на осъществено от подсъдимите отнемане на сумата от 2 000лв. от владението на починалата К.. Това оспорване съставлява твърдение за необоснованост, поради което касационната инстанция не му дължи отговор. Така или иначе, и по отношение на изводите за това съществено обстоятелство в предмета на доказване, съдилищата не са допуснали нарушения в доказателствената си дейност. Това е така, понеже показанията на свидетелите Д. Д. и К. Й. по отношение на спестената от починалата сума и мястото на нейното съхранение, кореспондират с показанията на свид. Б. и А., като тези гласни доказателствени средства са във връзка с данните от протокола за оглед, отразяващи осъществено претърсване в къщата, както и с обстоятелствата, изводими от обясненията на подсъдимите за търсене на пари в къщата, за това, че подс. Д. Ж. в определен момент е заявил, че всичко с парите е готово, че същият подсъдим е разполагал с пари на следващия ден. Формално заявеното оплакване за неизпълнение на задълженията за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото не може да бъде споделено, понеже начинът, по който решаващите съдилища са формирали вътрешното си убеждение, е ясно обективиран и не са налице нарушения, които да го опорочават. Изложените съображения аргументират извода на касационната инстанция за липса на процесуални нарушения от категорията на съществените по смисъла на чл. 348, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2 от НПК при разглеждане на делото, поради което не са налице основания за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. По касационното основание по чл. 348, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 от НПК. Както вече беше посочено, проверката на настоящата инстанция по посоченото основание се ограничава в рамките на възприетите във въззивното решение факти, като преценката е за съответствието между фактите и възприетата правна квалификация. Направената от касационната инстанция проверка на правилното приложение на материалния закон сочи на частична основателност на жалбите, подадени от защитниците на подсъдимите Х. Ж. и З. И., като те са основателни само досежно липсата на функционална връзка между причинената смърт – като резултат от упражнена принуда, и отнемането на чужди движими вещи. В останалата им част – по отношение на претенцията, че деянието е спряло във фазата на опита и че се касае до кражба, доводите на касаторите са неоснователни. Неизменно в съдебната практика се приема, че грабежът е сложно съставно престъпление, включващо два разнородни, функционално свързани акта – принуда и отнемане. Упражнената принуда е средство, метод, начин за осъществяване на отнемането на чуждата движима вещ, за преодоляване или изключване на съпротивата на жертвата. Необходимо е принудата обективно да предхожда или съпровожда отнемането, както и между тях да е налице субективна връзка. По-тежко квалифицираният състав на грабежа – по чл. 199, ал. 2, т. 2 от НК, в осъществяване на който са обвинени тримата подсъдими, съставлява грабеж, придружен с убийство. Този престъпен състав също има типичните характеристики на грабежа – съставно престъпление, понеже включва действия по принуда във формата на прилагане на сила, обективно насочена и субективно свързана с отнемане на вещи – предмет на престъплението, само че по-тежката квалификация се обосновава от това, че принудата е прераснала в умъртвяване на жертвата. Този квалифициран случай на грабеж е налице тогава, когато за отнемането на вещите или за тяхното запазване, деецът /или дейците, при съизвършителство/, са лишили от живот жертвата, като умъртвяването е последица от упражнената принуда, насочена към отнемането или запазването на фактическата власт върху предмета на престъплението. В този случай убийството изпълнява служебна роля по отношение отнемането на вещите, което е основно, понеже посредством убийството се сломява съпротивата на жертвата и се улеснява последващо отнемане на вещите. Изложените характеристики на посочения квалифициран състав на грабежа сочат и на следващия извод – че ако липсва описаната обективна и субективна връзка между двете действия, обуславящи съставното престъпление, не е налице грабеж, придружен с убийство, а се касае до самостоятелни деяния, всяко от които осъществява отделен престъпен състав. В конкретния случай, предвид установените фактически положения, извършеното от подсъдимите лица неправилно е квалифицирано като грабеж, придружен с убийство. По фактите инстанционните съдилища са възприели, че след като тримата подсъдими отишли до сградата, в която се намирал магазина, като подсъдимите Д. Ж. и З. И. влезли на втория етаж на сградата и не намерили нищо, решили да влязат в къщата срещу магазина, собственост на А. К., за да вземат пари. Приели са за установено, че са прескочили оградата, двукратно са почукали на вратата, а след като възрастната жена отворила входната врата на жилището, тримата подсъдими й нанесли удари, подс. Д. Ж. я съборил на земята, като казал на брат си да търси пари, а на З. И. – да наблюдава за появата на трети лица. По-нататък, подс. Д. Ж. притиснал тялото на пострадалата към земята, насилствено свалил бельото й и осъществил с нея полов акт, въпреки съпротивата й, притискайки междувременно устата й с ръкава на дрехата. Впоследствие, Д. приканил З. И. да осъществи и той полов акт и докато Д. Ж. търсел пари в къщата, подс. З. И. осъществил действия по принуда спрямо пострадалата, преодолявайки съпротивата й, осъществил вагинално и опит за анално проникване. След като подс. Д. Ж. намерил и взел сумата от 2 000лв., той и брат му Х. излезли от къщата и понеже пострадалата се опитала да вика за помощ, Х. и З. й нанесли удари по главата и тялото, а Д. хванал главата й и я блъснал в цимента, продължил да я рита и я хвърлил на намиращия се на двора дървен стол. Поради тежкото състояние на жената, Д. изпратил З. И. да докара каруца, на която натоварили пострадалата, стигнали на брега на р. Т., където тримата я завлекли и я хвърлили във водата. Причината за смъртта на К., според заключението на СМЕ, е удавяне в сладководен източник, като тя е била жива преди хвърлянето й в реката. При така установените факти, изводите на решаващите съдилища за това, че тримата подсъдими са осъществили състав на престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 2 от НК, не могат да бъдат възприети като правилни. До неправилното приложение на материалния закон с осъждането по посочения престъпен състав се е стигнало поради неправилна преценка за отношението между осъществената принуда, приключила, според въззивния съд, с изхвърляне на тялото на пострадалата в реката, и отнемането на паричната сума от фактическата й власт. Видно от изложеното по фактите, тримата подсъдими са участвали в осъществяване на действия по принуда във формата на сила, като след отварянето на входната врата от жертвата, са й нанесли удари, които са били насочени към преодоляване на съпротивата й, за да получат достъп до жилището да търсят пари, т. е. за да осъществят отнемането. Подс. Д. Ж. е продължил да осъществява спрямо възрастната жена физическа принуда, която вече е имала насоченост към насилствено съвкупление, а такава принуда е осъществена впоследствие и от подс. З. И.. Съобразно възприетите фактически положения, след като подсъдимият Д. Ж. вече е бил взел сумата от 2 000лв. и заедно с Х. е излязъл от къщата, а И. оставил жертвата на земята, поради това, че пострадалата започнала да вика и молела подсъдимите да я оставят, тримата отново й нанесли удари, различни по характер и интензитет. Обстоятелството, че към този момент Д. Ж. вече е бил установил фактическа власт върху парите, намерени в къщата, както и че за запазването на тази фактическа власт не е било необходимо преодоляване на съпротивата на К., е основание да се направи извод, че последващите действия по прилагане на сила чрез нанасяне на удари, не обслужват отнемането на парите, нито запазването на фактическа власт върху тях. Фактическите обстоятелства за последвалото поведение на подсъдимите лица, изразило се в пренасяне на жертвата с каруца до реката, влаченето й и изхвърлянето й във водите на река Т., като причината за смъртта на К. е удавяне, също следва да бъдат преценени като такива, които не се обхващат от принуда, насочена към отнемане на вещи. Тези действия са извън принудата като функционален елемент на съставното престъпление, понеже при вече осъществено отнемане и установена фактическа власт върху паричната сума, тримата подсъдими са осъществили допълнителни действия, насочени срещу телесния интегритет на жертвата и това не може да обоснове направения от решаващите съдилища извод, че принудата е прераснала в смъртта на жертвата. Квалифицирането на деянието като грабеж, придружен с убийство, е налице, когато за отнемането на вещта или за нейното запазване деецът е лишил от живота държателя й. В случая, лишаването от живот на жертвата не обслужва отнемането, не го предхожда или съпътства, нито принудата именно с оглед функционалното й предназначение по отношение на отнемането, е прераснала в причиняване на смъртта на К., защото се касае до действия за лишаване от живот, последвали отнемането, които са фактически обособени от тези по принудата и имат самостоятелно значение. Поради тези съображения касационният съдебен състав счита, че инстанционните съдилища са приложили материалния закон неправилно, и с оглед на това, възраженията в касационните жалби от защитниците на подсъдимите Х. Ж. и З. И., за това, че неправилно е квалифицирано извършеното като грабеж, придружен с убийство, имат основание. Доколкото касационната инстанция е такава по правото и разполага с правомощие за изменение на оспорения съдебен акт, не следва да бъде отменян този съдебен акт и делото да бъде върнато за ново разглеждане от въззивния съд със задължителни указания по приложението на материалния закон, каквато претенция се съдържа в касационната жалба от защитника на подс. Зл. И.. В рамките на установените фактически положения, обективираното от всеки един от подсъдимите поведение неправилно е квалифицирано като престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 2 от НК за подсъдимите З. И. и Х. Ж. и по чл. 199, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, т. 4 от НК за подс. Д. Ж.. Преценката за това, каква следва да бъде правната квалификация на установените факти, сочи, че не се касае до грабеж, придружен с убийство, както е възприел въззивният съд, а са налице две отделни престъпления – по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК за подсъдимите З. И. и Х. Ж., за подс. Д. Ж. - по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2 от НК за подсъдимите З. И. и Х. Ж., а за подс. Д. Ж. чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3 и т. 12, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б “а“ и „б“ от НК. Поведението на тримата подсъдими, след като пострадалата е отворила входната врата, изразило се в блъскане, нанасяне на удари и събарянето й на земята, несъмнено представлява прилагане на сила, на физическо въздействие спрямо К. като форма на принуда. Тази принуда е насочена и функционално свързана с отнемане на парична сума от владението на пострадалата, като насочеността й към обслужване на отнемането е проявена в намерението да вземат пари от жилището на възрастната жена, в търсенето, осъществено от Х. и Д. Ж.. Доказателствено обезпечен е фактическият извод за осъществяване на акта на отнемане на паричната сума от 2000лв. от владението на К., без нейно съгласие с намерение за противозаконното й присвояване. Тримата подсъдими са съучастници и доколкото всеки един от тях е взел участие в осъществяването на принудата като елемент от съставното престъпление, макар само Ж. да са търсили парите и Д. Ж. да е установил фактическа власт върху паричната сума, налице е съизвършителство. За да е налице съучастие във формата на съизвършителство при съставното престъпление е достатъчно всеки един от съучастниците да осъществи поне един от двата акта, при наличие на съзнание, че действат заедно за постигане на резултата. Обективираното поведение на подсъдимите лица сочи на наличието у всеки един от тях на пряк умисъл – съзнание за упражнената спрямо възрастната жена сила, насочена към преодоляване на съпротивата й, за да бъде осъществено отнемане на парите й, като е налице общност на умисъла, понеже всеки един от дейците при осъществяване на собствената си проява, е съзнавал, че участва в изпълнението на престъплението заедно с другите съучастници и е целял постигане на престъпния резултат. Поради тези съображения, в рамките на установените фактически положения, са налице основания за ангажиране на отговорността на подсъдимите Х. Ж. и З. И. за извършено престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и на подс. Д. Ж. – за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал.1 б. „а“ и „б“ от НК. Квалификацията на деянието, извършено от Д. Ж. като опасен рецидив по смисъла на чл. 29, ал. 1 б. „а“ и „б“ от НК, е обосновано от предходните му осъждания по нохд № 139/2006г. на РС Тополовград, с което е осъден за тежко умишлено престъпление по чл. 196, ал. 1 от НК на две години лишаване от свобода; по нохд № 153/2010г. на Тополовградски РС и нохд № 230/2010г на Елховски РС, по които е определено общо наказание пет месеца лишаване от свобода, като от момента на изтърпяване на наложените наказания не е изтекъл срокът по чл. 30 от НК. Не може да бъде възприета тезата, развита в жалбата от защитника на подс. З. И., че правилната квалификация на извършеното следва да е опит за грабеж. Грабежът е довършен, когато дейците прекъснат владението на пострадалия върху предмета и установят върху него своя фактическа власт. В случая правилно възприетите фактически обстоятелства сочат, че отнемането на парите от владението на К. е осъществено, макар и само от един от съизвършителите в съставното престъпление, като то се обхваща от общия им умисъл, а с факта на осъществяване на отнемането, престъплението е довършено. Несподеляема е и тезата, че се касае до опит за кражба. Установяването на своя фактически власт върху отнетата от владението на пострадалата парична сума от един от дейците, както вече беше посочено, обосновава довършеност на отнемането. Не е налице кражба, защото възприетите факти са за това, че подсъдимите са упражнили принуда във формата на сила след отваряне на входната врата от възрастната жена и тази принуда обективно е била насочена към осъществяване на отнемането, които обстоятелства сочат на осъществено съставно престъпление грабеж. В рамките на установената от инстанционните съдилища фактическа обстановка, поведението на тримата подсъдими следва да се квалифицира и като извършено квалифицирано убийство в реална съвкупност с осъществения грабеж. Както стана дума вече, в конкретиката на случая убийството не е част от упражнената за отнемането на вещите принуда, като действията за умъртвяване на жертвата имат фактическа самостоятелност и съставляват отделно престъпление. Извършеното от подсъдимите след отнемането на паричната сума, както и след приключване на изнасилването действия – нанесени на жертвата удари от подсъдимите Х. Ж. и З. И., блъскане на главата й в цимента, ритане и хвърлянето й на стол от подс. Д. Ж., а впоследствие превозването й с каруца, влаченето й и изхвърлянето й във водите на река Т., като причина за смъртта й е удавянето, съставлява осъществяване на изпълнителното деяние умъртвяване, извършено в съизвършителство. Извършеното убийство е по-тежко квалифицирано поради осъществяването му по особено мъчителен начин за убитата и с особена жестокост. Обективно установените обстоятелства по делото за това, че на възрастната жена са нанесени множество удари с ръце и крака по цялото тяло, че главата й е била блъсната в циментовия под, че е била хвърлена върху стол на двора и всички тези действия са довели да причиняване на множество тежки увреждания, дават основание за извода, направен и от вещото лице по СМЕ, че жертвата е преживяла изключителни по своя характер болки и страдания и тежки предсмъртни мъки. Тези обстоятелства изцяло запълват изискването на признака умъртвяването да е осъществено по особено мъчителен начин. Макар смъртта на К. да е непосредствено причинена от удавяне, то не следва да се пренебрегва заявеното от вещото лице при разпита му в съдебно заседание, че комплексът от травми е толкова тежък, че неминуемо би водел до настъпване на смъртта, което сочи на поведение на извършителите за причиняване на смъртта на жертвата, обхващащо множество действия – освен тежкия побой, също и хвърлянето й в реката. При бавно и мъчително настъпване на смъртта тези изключителни физически и душевни страдания са изпитвани от жертвата докато е била жива, в немалък период от време до хвърлянето й в реката. Налице е и друг квалифициращ признак – особена жестокост, поради начина на осъществяване на изпълнителното деяние, на практика изразяващ се в изтезание на жертвата, с оглед на проявените и от тримата подсъдими безчовечност, коравосърдечие и ожесточение, намерили отражение в изключителния интензитет на физическите въздействия върху жертвата, продължителността на проявеното нечовешко отношение, малтретирането и причиняването на много на брой и различни по характер и вид увреждания. По отношение на подс. Д. Ж. деянието е квалифицирано като опасен рецидив по смисъла на чл. 29, ал. 1 , б. „а“ и „б“ от НК, като за рецидива вече са изложени съображения. Деянието е осъществено от тримата подсъдими в съучастие като съизвършители предвид на задружното извършване на поредица от действия, годни да причинят смърт. Всеки един от подсъдимите е действал при пряк умисъл и при общност на умисъла, като са съзнавали, че извършват действия за умъртвяване на К. – нанасяне на множество интензивни и тежки удари по всички части на тялото й и хвърляне във водите на реката, че действат заедно и са целели резултата – причиняване на нейната смърт. От установените фактически данни е видно, че след осъществяване на отнемането и на съвкупленията, пострадалата е викала за помощ и е молела да я оставят намира, а впоследствие, след нанасянето на жестоките удари, е издавала хъркащи звуци, което сочи, че те са съзнавали, че тя е била жива и са целели именно умъртвяването й, за да прикрият извършените престъпления. Поради изложените съображения касационната инстанция прие, че подсъдимите З. И. и Х. Ж. от обективна и субективна страна са осъществили състава на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, а подс. Д. Ж. - състава на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3 и т. 12, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и „б“ от НК. Съобразно изложеното, са налице основания преквалификация на извършеното от подсъдимите лица от грабеж, придружен с убийство, в две престъпления - грабеж и квалифицирано убийство, като се касае за упражняване на правомощията на касационната инстанция за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление. Престъплението по чл. 199, ал. 2 , т. 2 от НК е по-тежко наказуемо от всяко едно от двете престъпления, в които следва да бъде преквалифицирана престъпната дейност на подсъдимите. По отношение на подсъдимите З. И. и Х. Ж., престъпленията по възприетата преквалификация – по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, както и това по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, са по-леко наказуеми от престъплението, за което са осъдени по чл. 199, ал. 2 , т. 2, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Основният състав на грабежа по чл. 198, ал. 1 от НК е по-леко наказуем, понеже предвижда единствено наказание „лишаване от свобода“, докато квалифицираният състав по чл. 199, ал. 2, т. 2 от НК предвижда алтернативни наказания, по-тежки от лишаване от свобода. Съставът на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2 от НК също следва да се прецени като по-леко наказуем от този по чл. 199, ал. 2, т. 2 от НК, понеже двата състава в санкционната си част предвиждат еднакви по вид и размер наказания, но по чл. 199, ал. 2, т. 2 от НК е предвидена възможност за налагане на кумулативно наказание конфискация на имуществото на виновния. По отношение на подс. Д. И. също се касае до прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление, тъй като по съотношението между съставите по чл. 199, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3 и т. 12, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1 от НК, се отнасят същите съображения, изложени във връзка с другите двама подсъдими. Престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1 от НК също е по-леко наказуемо, доколкото предвижда налагане само на наказание лишаване от свобода, не и на по-тежки наказания, за разлика от по-тежко квалифицирания състав. Касационният състав счита за допустима посочената преквалификация, понеже подсъдимите още с внесения в съда обвинителен акт са се защитавали по същите факти, съобразно които се извършва преквалификация. Когато не е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, осъждането по друга правна квалификация, с прилагане на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, е процесуално допустимо, защото не се нарушава правото на защита на подсъдимото лице. В случая, въз основа на фактите, по които са се защитавали подсъдимите, се дава правилна правна оценка на извършеното, без да е налице изобщо изменение на фактическите обстоятелства като съвкупност от всички обстоятелства, значими за съставомерността на деянието. Подсъдимите не могат да се считат за „изненадани“ от приложението на закона, дадено от касационната инстанция, защото те са се защитавали по същите факти, а само тяхната правна оценка е променена. Независимо, че деятелността на всеки един от тримата подсъдими в рамките на същите фактически обстоятелства се квалифицира не като едно престъпление, за което инстанционните съдилища са постановили осъждане, а като две отделни престъпления, според настоящия състав не се стига до утежняване на положението на подсъдимите. Правилното приложение на материалния закон действително изисква осъждане за две, а не за едно престъпление, но доколкото се касае до по-леко наказуеми престъпления, които са извършени в съвкупност, наказателно правното положение на подсъдимите не може да бъде влошено, понеже за изтърпяване на всеки един от тях се определя общо наказание измежду наложените за отделните престъпления. В този случай, за да не се отегчава положението на подсъдимите, не следва да бъде прилагана разпоредбата на чл. 24 от НК и да бъде увеличаван размера на общото наказание за престъпленията след преквалификацията, но доколкото по отношение и на двама от подсъдимите този институт е приложен във връзка с определяне на общо наказание и за друго престъпление, включващо се в съвкупността, единствената „граница“ в случая, при липса на съответен протест, следва да е размерът на постановеното вече от контролирания съд увеличение на наказанието на основание чл. 24 от НК. Настоящият състав счита, че с възприетата преквалификация на извършеното от тримата подсъдими не се нарушава забраната за reformatio in pejus, като тази преценка е с оглед постановеното от първоинстанционния съд оправдаване на подсъдимите във връзка с чл. 116, ал.1, т. 6, пр. 2 и 3 от НК, а за подсъдмия Д.Ж. – във връзка с чл. 116, ал.1, т. 6, пр. 2 и 3 и т. 12 от НК. Както беше посочено по-горе в решението, оправдаването е само по отношение на препращането към състава на квалифицирано убийство, при престъпление по чл. 199, ал.2, т. 2 от НК. В тази връзка, въззивният съд е изложил правилни съображения /на стр. 36 от решението/, като е посочил, че съставът на грабеж, придружен с убийство, включва този резултат и не е необходимо препращането към съставите на убийство. Едновременно с това правилно е възприел и ценил фактите, свързани с осъществяването на умишленото умъртвяване на жертвата. Посоченият диспозитив на първоинстанционната присъда, съобразно формулировката му и предвид на изложените от съдебните инстанции съображения в мотивите на съдебните актове, несъмнено съставлява единствено прецизиране на правната квалификация, но не и оправдаване по фактите, които са обективно установени. Тези факти са били предявено на подсъдимите с обвинителния акт и са били възприети и от решаващите съдебни инстанции, така че не е налице оправдаване за тези факти, което да е пречка за тяхното правилно квалифициране. Правилното приложение на материалния закон с осъждането на подсъдимия З. И. за извършено престъпление по чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, т. 2 от НК и на подс. Д. Ж. чл. 152, ал. 3, т. 1 и т. 5, вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и „б“ от НК не се оспорва в жалбите, а единствените възражения са свързани с необоснованост на изводите за авторство на деянието, които, предвид лимитираните касационни основания, не могат да бъдат разглеждани. Залегналите в присъдата и в решението фактически констатации за участието на подсъдимите З. И. и Д. Ж. в осъществяване на това деяние са формирани по предвидения процесуален ред и имат надлежна доказателствена база. Следва обаче да бъдат разгледани доводите в касационните жалби от подсъдимите З. И. и Х. Ж. за това, че упражнената спрямо жертвата принуда е била насочена не към отнемане на вещи от нейната фактическа власт, а към сломяване на съпротивата й, оказвана, за да запази половата си неприкосновеност. Тези доводи не намират основание във възприетите по делото фактически обстоятелства. Изложени са по-горе съображения за това, че след отваряне на входната врата от К., тримата подсъдими са й нанесли удари и са я изблъскали, именно, за да проникнат в къщата с цел да вземат парите й, както и че впоследствие подс. Д. Ж., притискайки жертвата с тялото си към пода и с ръкав върху устата й, е осъществил принуда за осъществяване на съвкупление, а подс. З. И. също е употребил спрямо жертвата принуда за осъществяване на вагинално и анално проникване. Тези факти сочат на несъмнен извод за това, че принуда е била употребена както като начин на осъществяване на отнемането, така и като способ за сломяване на съпротивата на пострадалата срещу нежеланото съвкупление. В тази връзка, както вече беше разгледано и по-горе, е неоснователна претенцията за това, че не е осъществено съставното престъпление грабеж. Несподелими са доводите в касационната жалба от защитника на подс. Х. Ж. за това, че той не е участвал в принудата, която е обслужвала само осъществяване на съвкупление от другите двама подсъдими. Възприетото по фактите е за участие и на тримата подсъдими, включително и на подсъдимия Х. Ж., в първоначалните действия спрямо жертвата, обективиращи приложена спрямо нея сила, насочена към отнемане на вещи. Без основание са и възраженията в същата касационна жалба за това, че решаващите съдилища не са обсъдили конкретната престъпна дейност на всеки един от подсъдимите, като са мотивирали упражненото спрямо жертвата насилие единствено чрез посочване на причинените й увреждания, без да отраничат индивидуалния принос на всяко едно от подсъдимите лица. Възприетото по фактите съдържа достатъчна конкретизация на поведението на всеки един от подсъдимите, индивидуализирано като действия и времевото им разположение. По отношение на първоначалната принуда, действително не са диференцирани ударите, нанесени от всеки един от тях, но е възприето, че и тримата са приложили сила спрямо пострадалата, насочена към отнемане на парите й, като тези факти са достатъчни да обосноват съставомерност на деянието на всеки един от подсъдимите, доколкото обосновават участието им в принудата като елемент от съставното престъпление. Без значение е на практика какви увреждания са причинени от тази принуда, след като е установено нейното осъществяване и то е достатъчно за съставомерността на деянието. По-нататък, фактите за действията, осъществени от подс. Х. Ж., заедно с другите двама подсъдими, обективно насочени към причиняване на смъртта на жертвата, са достатъчно индивидуализирани – Х. и З. са й нанесли удари с ръце и крака, като Х. е участвал в побоя заедно с другите двама, а и нанасянето на побой от няколко лица, от който са причинени телесните увреждания, обосновава отговорността на всички тези лица за причинения резултат, без значение на конкретния каузален принос на всеки един от тях. Поради тези съображения е без основание претенцията в касационната жалба за квалифициране на извършеното от подс. Х. Ж. по чл. 115, вр. чл. 20, ал. 4 от НК. Неговото поведение, съобразно установените фактически положения, съставлява участие в самото осъществяване на изпълнителното деяние умъртвяване, защото с нанасяне на удари на жертвата е участвал в общия побой над нея, а впоследствие заедно с другите двама подсъдими я е откарал с каруцата до реката, заедно са я влачили и хвърлили във водите. Това поведение не може да бъде квалифицирано като помагаческо, след като този подсъдим е участвал в самото изпълнение на престъплението. Поради изложените съображения и предвид на заявените доводи в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 от НПК, касационната инстанция намери, че са налице основанията за упражняване на правомощията й по чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК. Оплакванията в касационните жалби извън възприетата преквалификация на извършеното не се възприемат за основателни. Не може да бъде възприето и искането за оправдаване на подс. Д. Ж., понеже то е възможно само в хипотезата на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, а тя не е налице при установената фактическа обстановка. По касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Оплакванията за явна несправедливост на наложените наказания за престъплението по чл. 199, ал. 2, т. 2 от НК, заявени в касационните жалби от защитниците на подсъдимите З. И. и Х. Ж. и в касационната жалба от повереника на частните обвинителни, е безпредметно да бъдат обсъждани, предвид наличието на основания за преквалифициране на престъпната деятелност на тримата подсъдими, което изисква съответно определяне на наказание за престъпленията, възприети след преквалификацията от касационната инстанция. По отношение на извършеното от подс. З. И. и от подс. Х. Ж. престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, а от подс. Д. Ж. – престъпление по чл. 199, ал. 1 т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и „б“ от НК, наказателната им отговорност следва да бъде реализирана в хипотезата на чл. 54 от НК. Като отегчаващи вината обстоятелства следва да се ценят конкретните характеристики на извършеното престъпление, а именно това, че се касае до посегателство върху възрастна, самотно живееща жена, която не може да се защити сама, а и деянието е извършено нощно време. Грабежът като съставно престъпление е с комплексен обект на посегателство, а конкретиката на извършването му сочи на преценка за завишена степен на обществена опасност на деянието. По отношение на подсъдимите И. и Х. Ж. като смекчаващи вината обстоятелства следва да се ценят необременено съдебно минало и направени самопризнания. При тези съображения съответното на обстоятелствата, влияещи върху отговорността, наказание за тези двама подсъдими, следва да е малко под средния предвиден в специалната норма размер – шест години лишаване от свобода. По отношение на подс. Д. Ж. не са налице смекчаващи вината обстоятелства, а като отегчаващи такива следва да се ценят предходните осъждания извън квалификацията на престъплението като опасен рецидив, както и водещата му роля в осъществяване на деянието. Тези обстоятелства мотивират налагане на наказание за това престъпление на предвидения в специалната норма максимум – лишаване от свобода за срок от петнадесет години. За извършеното от подсъдимите З. И. и Х. Ж. престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, а от подс. Д. Ж. – по чл. 116, ал. 1, т. 6 и т. 12, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1 от НК, също не са налице основания за определяне на наказанието в хипотезата на чл. 55 от НК по отношение на всеки един от подсъдимите. Извършеното се отличава с голяма степен на обществена опасност, понеже става въпрос за посегателство върху възрастна, беззащитна жена, като посегателството е от характер да предизвика заслужено негодувание в обществото. На отчетените вече смекчаващи вината обстоятелства за подсъдимите З. И. и Х. Ж., свързани с личността им, не може да се придаде такава тежест, че да надделее над извода за същественото накърняване на защитените обществени отношения и над прекомерно високата степен на обществена опасност на деянието. В рамките на преценката по чл. 21, ал. 1 от НК, конкретният им каузален принос не може да се определи като незначителен. Поради това, и с оглед на целите на генералната и на специалната превенция, съдът счете, че справедливото наказание по отношение на тези двама подсъдими е лишаване от свобода за срок от осемнадесет години. За подс. Д. Ж. се отнасят същите съображения за степента на обществена опасност на деянието, като спрямо него са налице само отегчаващи вината обстоятелства, свързани със съдебното му минало, извън опасния рецидив, и със значителния му принос в осъществяване на деянието. Поради това, наказанието му следва да бъде определено на предвидения в специалната норма максимум на наказанието лишаване от свобода – за срок от двадесет години. По отношение на този подсъдим в касационната жалба от частните обвинители се иска налагане на по-тежко по вид наказание – доживотен затвор без замяна. На първо място, това не може да бъде сторено от касационната инстанция, като правомощието й е да върне делото на въззивния съд при наличие на основание за налагане на по-тежко наказание. На второ място, налагане на по-тежко по вид наказание в конкретния случай е недопустимо, поради това, че ще доведе до утежняване на наказателно правното положение на подс. Д. Ж., понеже такова наказание е предвидено за престъплението, в което касационната инстанция за пръв път е преквалифицирала извършеното от този подсъдим. Не е налице явна несправедливост на наказанието, наложено на подс. З. И. за извършеното престъпление по чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. ал.1, т. 2 от НК. Наказанието лишаване от свобода за срок от осем години е отмерено при отчитане на преценката за висока степен на обществена опасност на деянието с оглед на пострадалото лице и начина на извършването му, като са съобразени от друга страна и данните за личността на подсъдимия. Не се констатират смекчаващи вината обстоятелства, които да имат характер на изключителни или многобройни, каквато е претенцията в касационната жалба. Съдебното минало и нелошите характеристични данни за И. не могат да бъдат възприети като многобройни смекчаващи вината обстоятелства, нито пък направените признания от него и критичното му отношение към извършеното, сочат на изключителност. Тези обстоятелства изобщо не могат да доведат до преценка, че и най-лекото, предвидено в закона наказание, се явява несъразмерно тежко за извършеното престъпление. Поради тези съображения настоящата инстанция не намира основания за корекция на наложеното наказание на подсъдимия за това престъпление. Поради извършената преквалификация и съответно определените за отделните престъпления наказания на подсъдимите, е необходимо изменение на контролирания съдебен акт в частта относно приложението на чл. 23 от НК. По отношение на подс. З. Г. И. следва да се измени съдебния акт в частта относно приложението на чл. 23 от НК, като на основание посочената разпоредба бъде определено едно общо наказание между наложените му за престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3, вр. чл. 115, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и по чл. 152, ал. 3, т. 1, пр. 1, вр. ал. 1 от НК, в размер на осемнадесет години лишаване от свобода. Съобразно разпоредбите на чл. 61, т. 2, вр. чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС, общото наказание подлежи на изтърпяване при първоначален строг режим в затвор. Не се налага корекция на присъдата по отношение на постановеното увеличаване на размера на общото наказание по реда на чл. 24 от НК, макар то да е приложено по отношение на съвкупност, включваща престъпленията, по които той е бил осъден от инстанционните съдилища. След преквалификацията и изменението на приложението на чл. 23 от НК, отново се касае до определяне на общо наказание, като по отношение на него е приложим институтът на увеличаване на това общо наказание. По отношение на подсъдимия Х. А. Ж. следва да се приложи институтът на чл. 23 от НК и да бъде определено едно общо наказание между наложените му за престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3, вр. чл. 115, ал.1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, в размер на най-тежкото - осемнадесет години лишаване от свобода. В съответствие с разпоредбите на чл. 61, т. 2, вр. чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС, същото подлежи на изтърпяване при първоначален строг режим в затвор. Преквалифицирането на извършеното от подсъдимия Д. А. Ж. изисква изменение на проверявания акт по отношение на приложението на чл. 23 от НК, като общото наказание следва да бъде определено между всички престъпления, включени в съвкупността - по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1 от НК; по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3 и т. 12, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал.1, б. „а“ и “б“ от НК и по чл. 152, ал. 3, т. 1 и т. 5, вр. ал. 1 от НК, в размер на най-тежкото - двадесет години лишаване от свобода, при първоначален строг режим в затвор. По отношение на приложението на чл. 24 от НК съдебният акт не следва да бъде коригиран, защото са налице материално правните предпоставки за увеличаване на размера на наложеното общо наказание. Не е необходима корекция на атакувания съдебен акт досежно присъденото на наследниците на починалата К. обезщетение. Независимо от непрецизността на първоинстанционния съд, въззивната инстанция е изложила обосновани съображения за това, че на К. Й. и Д. Д. – дъщери на жертвата, са причинени болки и страдания в резултат от смъртта на тяхната майка. Именно убийството на К., извършено в съучастие от тримата подсъдими, осъществява състав на деликт по чл. 45 от ЗЗД, като неимуществени вреди от него, пряко и непосредствено, търпят наследниците на жертвата. Следователно, основанието на гражданския иск е извършеното убийство, който състав на престъпление, вследствие на преквалификацията, беше възприето, че са извършили подсъдимите лица, поради което те са солидарно отговорни за обезщетяване на причинените от него неимуществени вреди. Без основание е претенцията в жалбата от защитника на подс. Д. Ж. за отхвърляне на гражданския иск, поради изводите за участие на този подсъдим в умишленото умъртвяване на К.. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение № 75 от 02.07.2015г., постановено по внохд № 72/2013г. по описа на Бургаски апелативен съд, както следва: Преквалифицира извършеното от подсъдимия З. Г. И. от престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 2, пр. 1, вр. чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК в престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и му налага наказание лишаване от свобода за срок шест години при първоначален строг режим в затвор и в престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3, вр. чл. 115, вр. чл.20, ал. 2 от НК и му налага наказание лишаване от свобода за срок от осемнадесет години при първоначален строг режим в затвор, като на основание чл. 23 от НК определя едно общо наказание измежду наложените за посочените престъпления и за престъплението по чл. 152, ал. 3, т. 1, пр. 1, вр. ал. 1 от НК, в размер на осемнадесет години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затвор. Преквалифицира извършеното от подсъдимия Х. А. Ж. от престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 2, пр. 1, вр. чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, в престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и му налага наказание лишаване от свобода за срок шест години при първоначален строг режим в затвор и в престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3, вр. чл. 115, вр. чл.20, ал. 2 от НК и му налага наказание лишаване от свобода за срок от осемнадесет години при първоначален строг режим в затвор, като на основание чл. 23 от НК определя едно общо наказание измежду наложените за отделните престъпления в размер на осемнадесет години лишаване от свобода. Преквалифицира извършеното от подсъдимия Д. А. Ж. от престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 2, пр. 1, вр. ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и „б“ от НК в престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1 от НК и му налага наказание лишаване от свобода за срок от петнадесет години при първоначален строг режим в затвор и в престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3 и т. 12, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и “б“ от НК и му налага наказание лишаване от свобода за срок от двадесет години при първоначален строг режим в затвор, като на основание чл. 23 от НК му определя едно общо наказание измежду наложените му за посочените престъпления и за престъплението по чл. 152, ал. 3, т. 1 и т. 5, вр. ал. 1, т. 2 от НК, в размер на двадесет години лишаване от свобода, при първоначален строг режим в затвор. Оставя в сила решението в останалите му части. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.