Р Е Ш Е Н И Е № 98 гр.София, 12.07.2017 г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на тридесет и първи май две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА ЧЛЕНОВЕ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА ДАНИЕЛА СТОЯНОВА при секретаря Райна Стоименова, като изслуша докладвано от съдията Даниела Стоянова гр.дело № 3871/2016г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 2489/27.06.2016г., подадена от С. М. Х. и С. Ф. Х., чрез адв. Филиз Р., срещу въззивно решение № 102 от 31.05.2016г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.гр.д. № 138/2016г. Касаторите – ищци обжалват въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за разликата над 22 626,46 лв. до пълния предявен размер от 34 771 лв., представляващ платената продажна цена за третия етаж от имота и обезщетение за вреди от неизпълнението на договора за покупко-продажба, сключен между страните, в частта за третия етаж на сградата, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата. Въззивното решение в останалата му част е влязло в сила. В касационната жалба излагат оплаквания за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявения иск изцяло със законните последици. Ответната страна И. П. К., чрез адв. Е. П., в подадените писмен отговор и писмена защита, депозирана преди откритото съдебно заседание, изразява становище за неоснователност на жалбата. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280 ал.1, т.1 ГПК с определение №138 от 16.02.2016г., постановено по реда на чл. 288 ГПК, по въпроса, свързан със задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата и доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор. Върховния касационен съд дава следния отговор: В задължителната за съдилищата съдебна практика - т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК ВКС, т. 19 от ТР№ 1/2001 г. на ОСГК и редица решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Дори предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционният съд, не дава основание на въззивния съд да откаже изобщо излагането на свои мотиви по съществото на спора, в т. ч. и такива по направените от страните възражения и поддържани доводи. Това задължение произтича от посочената характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Правните изводи на съда /включително тези относно преюдициалните за спора въпроси/, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика като фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Ето защо, дори и препращането към мотивите на първата инстанция, съгласно чл. 272 ГПК, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора - чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. В тази насока настоящият състав напълно споделя задължителната съдебна практика. Във връзка с дадения отговор на процесуалния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, въззивното решение е постановено в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По касационните оплаквания: За да постанови обжалвания съдебен акт въззивният съд е приел за безспорно, че ищците са съпрузи и в режим на СИО на основание сключения с ответника договор за покупко-продажба са придобили процесния недвижим имот, представляващ Ѕ ид. ч. от УПИ XI341, кв. 46 по ПУП на[жк]в [населено място], заедно със западната част на построената върху него триетажна жилищна сграда за сумата от 12 239,40 лв. - данъчната оценка на имота към момента на продажбата; че ответникът се легитимирал като собственик на имота въз основа на влязло в сила решение, с което е отхвърлен иск за прогласяване нищожността на доброволна делба, извършена през 2005г.; че в предходно съдебно производство, в което ответникът участвал като трето лице - помагач бил отхвърлен предявеният от ищците против Б. Я. и Т. М. отрицателен установителен иск за собственост на спорния имот; че преди сключването на процесния договор за част от имота е водено производство по съдебна делба между бившите съпрузи Б. Я. и Т. К. и с влязло в сила решение от 14.09.2003г. на публична продан бил изнесен третият етаж от сградата, като въз основа на издаден в полза на Б. Я. и Т. К. изпълнителен лист на 18.12.2014г. ищците били отстранени от третия етаж на закупената сграда, в качеството им на трети лица по изпълнението. При тези фактически констатации съдът обосновал извод, че И. П. К. не е собственик на третия етаж от процесната сграда, поради което са налице предпоставките на чл. 87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договора за покупко-продажба за този етаж. Относно релевираното от ответника възражение за погасяване на правото на ищците да искат разваляне на договора, съдът е изложил довод, че меродавният начален момент, от който започва да тече погасителната давност за упражняване на правото на ищците да искат разваляне на договора поради частична евикция е влизане в сила на решението по предявения ревандикационен иск, в производството по който е установено в отношенията между страните по настоящия спор, че ответникът не е носител на правото на собственост. След като решението е влязло в сила на 13.02.2012г., а настоящата искова молба е предявена през 2015г., то общият петгодишен срок не е изтекъл. Обосновал е, че след като е налице съдебно отстраняване - частична евикция, то за продавача се поражда задължение освен да върне цената на имота при частична евикция и да обезщети купувача за вредите по чл. 192, ал.1 ЗЗД. При това положение след като ищците са заплатили покупната цена на несобственик имат право да претендират връщане на заплатената цена и разноските по делото. Позовал се е на ангажираните гласни доказателства и е приел, че действителната воля на страните е била имотът да се закупи за сумата от 51 000лв. Приел е, че реално платената цена е била в размер на 19 942 лв., но тя била платена за целия имот, а не само за третия етаж от жилищната сграда - предмет на спора. В този смисъл е заключил, че припадащата се част от нея за третия етаж е в размер на 7 797,46 лв. Споделил е изводите на първоинстанционния съд относно дължимостта на претенцията, произтичаща от промяната на пазарните условия за продажба на жилища и невъзможността за закупуване на равностоен имот на цената към момента на продажбата и съобразявайки приетата съдебно-счетоводна експертиза е приел, че на ищците се дължи сумата от 226021,51 лв., представляваща разликата между заплатената сума и увеличената стойност на имота, вследствие на настъпилата промяна в пазарните условия, но доколкото са претендирани 14 829 лв., то до този размер искът следва да бъде уважен. При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение. В обжалваната част обаче решението е неправилно, тъй като е в противоречие с цитираната по-горе задължителна за съдилищата практика. При съдебна евикция - реализирана или евентуална, е налице неточно изпълнение на задължението да се прехвърли правото на собственост, което поражда отговорност за продавача освен да върне част от цената на имота при частична евикция, също и да обезщети купувача за вредите - чл. 190, ал. 2 ЗЗД. Обезщетението за вреди извън посочените в чл. 189, ал. 1 ЗЗД, съгласно същата разпоредба се определя по общите правила за неизпълнение на задължението - чл. 82 и чл. 83 ЗЗД. Съгласно чл. 82 ЗЗД обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, пряка и непосредствена последица от неизпълнението. Правилно въззивният съд е установил, че в случая е налице частична евикция по отношение на процесния трети етаж от сградата, че ищците са били добросъвестни, както и, че след като е налице съдебно отстраняване - частична евикция, то за продавача се поражда задължение освен да върне цената на имота при частична евикция и да обезщети купувача за вредите по чл. 192, ал.1 ЗЗД. Правилно, позовавайки се е на събраните гласни доказателства съдът е приел и това, че действителната воля на страните е била имотът да се закупи за сумата от 51 000лв. В мотивите обаче липсват аргументи относно това защо съдът приема, че реално платената цена е била в размер на 19 942 лв., както и, че тя била платена за целия имот, а не само за третия етаж от жилищната сграда - предмет на спора, поради което и припадащата се част от нея за третия етаж била в размер на 7 797,46 лв. В противоречие с даденото по-горе разрешение на поставения процесуалноправен въпрос въззивният съд не е обсъдил доводите на ищците в тази насока, нито е анализирал събраните в подкрепа на същите доказателства, което съставлява съществено нарушение на процесуалните правила, обосноваващо извод за неправилност на решението в тази му част и необоснованост. По делото е безспорно установено, че с договора за покупко- продажба от 07.07.2005г. ищците са закупили Ѕ ид. ч. от УПИ XI 341, кв. 46 по ПУП на[жк]в [населено място], заедно със западната част на построената върху него триетажна жилищна сграда като първият етаж е със застроена площ 44,60 кв., а вторият и третият етаж са със застроена площ от по 80кв.м.; че в нотариалния акт като цена на целия недвижим имот е посочена сумата 12 239,40 лв. - данъчната оценка на имота към момента на продажбата; че съобразно отразяването в нотариалния акт продажната цена е заплатена в брой и получна от продавача. Безспорно е установено и това, че в нотариалния акт за покупко-продажба страните са вписали симулативна цена 12239,40лв., както и че действителната воля на страните е била цената за трите етажа да е в общ размер 51000лв. Спорен е въпросът колко в действителност са платили ищците като продавачи и съответно каква част от платената сума е за процесния трети етаж от сградата, от който са евикцирани. В исковата молба и уточнението към нея ищците са заявили, че са заплатили в брой цялата продажна цена от 51000лв. на два транша преди и след сключване на договора, както и таксите по прехвърлянето. Поддържали са, че за да изпълнят това си задължение ищецът С. М. Х. е взел заем от брат си в размер на сумата 42000лв., за което са представили разписка от 05.07.2005г. Съгласно тази разписка, подписана от ищеца С. Х. и от трето на процеса лице – Е. М. Х., последният като брат на ищеца С. М. Х. му е предоставил на 05.07.2005г. / два дни преди процесната сделка/ в заем сумата 42000лв., която последният се задължил да върне до 01.12.2008г., а ако не успее – да му прехвърли собствеността върху собствения си имот – апартамент, находящ се в [населено място], кв.В., ул. Т., [жилищен адрес]. Поддържали са също, че за средствата за остатъка от цената теглили на 13.09.2005г. банков кредит за сумата от 10000лв. от банка „А. България” като обезпечили същия с договорна ипотека върху закупения на 07.05.2005г. имот. Представили са като доказателство нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот №26, том VІ,рег.№8545, нот.дело№1026 от 14.09.2005г. на нотариус К. Д. с рег.№ в НК – 020, в който е посочено, че ипотеката се учредява като обезпечение по Договор за предоставяне на банков кредит „Жилище” №3798 от 13.09.2005г. в размер на 10000лв., описани са условията на банковия кредит, а ипотекираният имот е процесната триетажна сграда. Разпитан като свидетел Е. М. Х. е потвърдил автентичността на подписа си върху разписката / договора за заем/ от 05.07.2005г., посочил е, че сумата е била поискана от брат му за закупуване на триетажната сграда, която последният бил договорил за цена 51000лв., че брат му не му е върнал заетата сума, но му прехвърлил чрез дарение собствения си недвижим имот- апартаментът, описан в договора. Като свидетел по делото е разпитан и Л. А. С., без родство със страните, който е извършвал довършителни и ремонтни работи в процесния имот след покупката му. В показанията си същият посочва, че покупната цена била 50000 – 51000лв. От своя страна ответникът в отговора си на исковата молба е заявил, че е получил в брой продажната цена, посочена в нотариалния акт и че оспорва останалите фактически твърдения на ищците. Не е оспорил представените като доказателство договор за заем, наречен разписка, и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот, не е и ангажирал доказателства, с които да опровергае твърденията на ищците, респективно да обори представените от тях доказателства. Анализирайки гореизложеното се обосновава категоричния извод, че реално платената за имота цена е реално договорената такава от 51000лв. Приспадащата се част от нея за третия етаж, който е 80 кв.м. / от общо 204,60 кв.м./ е 19941,35лв. Това е и продажната цена за процесния трети етаж, която продавачът дължи да върне на купувачите. Основателна е и претенцията за присъждане на обезщетение за вреди от частичната евикция, произтичаща от промяната на пазарните условия за продажба на жилища и невъзможността за закупуване на равностоен имот на цената към момента на продажбата. От заключението на вещото лице по приетата съдебно-счетоводна експертиза, което е дадено обективно и безпристрастно се установява, че увеличената стойност на имота е в размер 30400лв. към датата на евикцията или на ищците се дължи сумата от 10458,65лв., представляваща разликата между заплатената сума / 19941,35лв./ и увеличената стойност на имота, вследствие на настъпилата промяна в пазарните условия. В тази връзка неоснователни са доводите на ищците, че цената на имота към датата на евикцията е в размер 34771лв. Такава цена е дадена от вещо лице по експертиза, назначена и извършена в друго производство / изпълнително/ и не може да се ползва като доказателство в настоящото производство. Предвид изложеното по предявения иск ответникът продавач дължи да заплати на ищците общо сума в размер 30400лв., от която 19941,35лв. - реално заплатената цена за процесния трети етаж, и обезщетение за вреди в размер 10458,65лв. С оглед на това заявената претенция е основателна до посочения общ размер 30400лв. и неоснователна за разликата до пълния предявен такъв от 34 771 лв. Това налага решението в обжалваната му част да бъде частично отменено и тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия - решено в отменената част от настоящия състав в горния смисъл. По разноските: Предвид изхода на спора следва да бъде преразгледан и въпросът за разпределение на сторените в производството разноски. Ищците са направили в производството пред трите съдебни инстанции разноски в общ размер 4091,18лв. съобразно приложените по делата списъци на разноските, платежни нареждания за внесени държавни такси и депозит за експертиза и договори за правна помощ. Съразмерно с уважения размер на претенцията в тяхна полза се следва сумата 3576,89лв. От тази сума с влязлата в сила част от въззивното решение като краен резултат са им присъдени 1674,96лв. или И. П. К. следва да им заплати още 1901,93лв. Сторените от ответника по иска разноски в производството пред трите съдебни инстанции са в общ размер 3655лв. Съразмерно с отхвърлената част на претенцията в негова полза се дължи сумата 459,46лв. След компенсация И. П. К. следва да заплати на С. М. Х. и С. Ф. Х., разноски в размер 1442,47лв. Съобразно гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 102 от 31.05.2016г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.гр.д. № 138/2016г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. М. Х. и С. Ф. Х. против И. П. К. иск за разликата над 22 626,46 лв. до размер от 30 400лв., представляващ платената продажна цена за третия етаж от имота и обезщетение за вреди от неизпълнението на договора за покупко-продажба, сключен между страните, в частта за третия етаж на сградата, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата, и вместо това постанови: ОСЪЖДА И. П. К. от [населено място], с ЕГН [ЕГН], да заплати на С. М. Х., с ЕГН [ЕГН], и С. Ф. Х., с ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], ДОПЪЛНИТЕЛНО сумата от 7773,54лв. - разликата над 22626.46лв. до пълния дължим размер 30400лв., включваща платената продажна цена за третия етаж от имота, със застроена площ от 80 кв.м.,със самостоятелно стълбище,състоящ се от антре, коридор, клозет, кухня и три стаи, намиращ се в сграда с идентификатор № 40909.124.242.1 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-66/18.10.2006 година на Изп. Директор на АК, при граници на жилищната сграда: от всички страни поземлен имот с идентификатор № 40909.124.242, при съседи: изток-жилище на И. П. К., запад и север-дворищно пространство и юг- [улица], в размер на 19941,35лв., както и обезщетение за вреди в размер на 10 458лв. от неизпълнението на договор за покупко-продажба, сключен между страните, в частта за третия етаж от сградата, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 102 от 31.05.2016г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.гр.д. № 138/2016г. в останалата му обжалвана част. ОСЪЖДА И. П. К. от [населено място], с ЕГН [ЕГН], да заплати на С. М. Х., с ЕГН [ЕГН], и С. Ф. Х., с ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място] сумата в размер на 1442,47лв., представляваща разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК , направени в производството. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: