О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 270 гр. София, 17.06.2022 год. Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети април две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА СОНЯ НАЙДЕНОВА като изслуша докладваното от съдията Николова гр. д. № 5049/ 2021 год. по описа на ВКС, II г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Г. И., чрез адв. Д. К., срещу решение № 265220 от 4.08.2021 год. по в. гр. д. № 3515/2020 год. на Софийски градски съд. С него, като е отменено частично първоинстанционното решение от 04.12.2019 год. по гр. д. № 72242/2014 год. на Софийски районен съд, касаторът е осъден на основание чл. 50 ЗЗД да заплати на ищцата Р. Б. М. сумата от още 2 000 лева /над присъдените 3 000 лева/ - обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на ухапване от куче под негов надзор, причинено на 19.07.2014 год. в [населено място], ведно със законната лихва от 29.12.2014 год. В осъдителните му части първоинстанционното решение е потвърдено, като освен посочените 3 000 лева, в полза на ищцата е присъдена и сумата 2 000 лева, представляваща обезщетение за стреса от преживяното нападение над домашния ѝ любимец, който също е бил нахапан при инцидента. В касационната жалба се излагат съображения за наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК за отмяна на въззивното решение. В изложението към нея се поддържа още теза за вероятна недопустимост по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото съдът се произнесъл по нередовна искова молба и бил разгледал, вместо един, два отделни иска – и двата за неимуществени вреди вследствие на един юридически акт. Във връзка с поставения въпрос „дали кучето, причинило инцидента, е било под надзора на ответника или се касае за безстопанствено куче“, касаторът намира изводите на съдебния състав за очевидно неправилни. Твърди, че съдът е приел в мотивите си за безспорно обстоятелство, за което не е уведомил страните изрично, че не се нуждае от доказване, в противоречие с решение по гр. д. № 1486/ 2011 год., IV г. о. на ВКС. В продължение на аргументацията оспорва достоверността на кредитираните от съда свидетелски показания. Счита, че не е имало човек, който да покаже признаци, че е стопанин на кучето, поради което се касае за безстопанствено куче по смисъла на приетото в решение № 262 от 11.05.2010 год. на ВКС по гр. д. № 1155/2009 год., IV г. о. В продължение сочи, че „този въпрос“ е обуславящ, тъй като има отношение към правната квалификация на претенцията за вреди от безстопанствени кучета или кучета под надзор, по която е налице противоречива практика на съдилищата. Отново без конкретно и ясно формулиран въпрос се навежда оплакване за противоречие със задължителните указания по приложението на чл. 52 ЗЗД, обективирани в ППВС № 4/1968 год. В обобщение касаторът се позовава на очевидна неправилност и наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Ответницата по касация Р. Б. М. не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, намира жалбата за процесуално допустима като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Същата не следва да се допусне до разглеждане по същество, поради следните съображения: За да постанови решението, въззивният съд приема за безспорно и категорично установено настъпването на увреждането на ищцата на дата 19.07.2014 год., в резултат на нападението от агресивно куче, което е било под надзора на ответника. Претърпяла е неимуществени вреди, изразяващи се в рани от ухапване в областта на дясната подбедрица с нараняване на външната глава на мускулус гострокнумиус, рани от ухапване на дясното бедро, охлузване по гърба и две охлузвания по предната повърхност на лявата подбедрица. При нападението било ранено и кучето на ищцата. Съгласно мотивите към решението, от свидетелските показания се установява, че извършилото нападението куче е отглеждано от ответника в двор, собственост на майка му. В този смисъл са дори и дадените от бащата на ответника показания. Подчертано е, че всички свидетели са непосредствени съседи на мястото на деликта, поради което липсва основание да не се кредитират показанията им. При обосноваване приетия завишен размер на дължимото справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД съдебният състав е изтъкнал, че ищцата е претърпяла оперативна интервенция за уплътняване на ръбовете на раните, при свалени конци на 12-ти ден. При извършения преглед от вещото лице са установени белези – един с дължина 8 см., друг 3 см. и четири самостоятелни белега с дължина между 1 и 1,5 см. Продължителността на физическото възстановяване на ищцата е била 30 дни, от които първите 10 дни с по-интензивни болки, с ползван отпуск по болест за 1 месец, с остатъчни болки при промяна на времето и по-голямо натоварване на дясната подбедрица, които според вещото лице ще ѝ останат за цял живот, тъй като липсва част от мускула. Отделно от това е прието, че посттравматичното разстройство е продължило около 1 година и половина с нарушени социален и интимен живот поради чувството за обезобразяване на ищцата, както и обстоятелството, че същата продължава да изпитва страх от кучета. Не се констатира наличие на някоя от предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно произнасяне по предмета на настоящото производство. Изложените мотиви от съда обективират неговата воля по предявените искове на основание чл. 50, вр. чл. 45 ЗЗД и не се нарушава обемът на дължимата защита и съдействие. Обсъдените и разгледани от съда обстоятелства са изрично очертани в исковата молба и в този смисъл не е налице допуснато нарушение на диспозитивното начало, като основополагащ принцип на гражданското съдопроизводство. Разглеждането на претенциите на ищеца под формата на два отделни иска не води до вероятна недопустимост на обжалваното решение, нито обосновава извод за произнасяне при нередовно сезиране на съда. Правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, каквато хипотеза не е налице / мотиви на ТР № 2 от 29.02.2012 год. по тълк. д. № 2/2011 год. на ВКС, ОСГТК/. В конкретния случай достигнатите правни изводи, с оглед приетите за установени фактически положения, са съобразени със задължителната практика на ВС и ВКС, като не се констатират нарушения на основните начала в гражданския исков процес във връзка с отговорността за вреди при непозволено увреждане съгласно чл. 50, във връзка с чл. 45 ЗЗД. Атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика, поради което не може да бъде споделена позицията на касатора, че същият е очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не удовлетворява изискванията за ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, съобразно възприетите указания в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК. Липсата на конкретно формулиран въпрос, сама по себе си, е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Отделно от това, изложените от касатора аргументи единствено преповтарят доводите от касационната му жалба за неправилност и необоснованост, като бланкетно са вмъкнати и твърдения за противоречие с практиката на ВКС в решения по чл. 290 ГПК, без да става ясно кои правни изводи на съда по кои правни въпроси противоречат на тази практика. Въпросът дали кучето, причинило инцидента, е било под надзора на касатора е изцяло фактически. Отговорът му е предпоставен от анализа и оценката на конкретно събрания доказателствен материал и поради това представлява дейност по решаване на предмета на спора по същество, която е изключена от обхвата на настоящото производство по селекция на касационните жалби. Доколкото е разбираемо, напълно неоснователно е оплакването, че като е приел в мотивите си за безспорно обстоятелство, за което не е уведомил страните изрично, че не се нуждае от доказване, съдът се е произнесъл в противоречие с решение по гр. д. № 1486/ 2011 год., IV г. о. на ВКС. Има съществена разлика между приемането на един факт за безспорен между страните и обоснования въз основа на доказателствения материал извод, че исковете са категорично и безспорно установени по основание. В случая, чрез изопачаване мотивите на съда се обосновава противоречие с практиката на ВКС, каквото не е налице. При установената констатация относно фактите по делото, решаващите правни изводи на съда са напълно съобразени с практиката на ВКС в решения № 249 от 24.09.2012 год. по гр. д № 1450/2011 год., III г. о. и № 107 от 11.05.2011 год. по гр. д. № 895/2010 год., III г. о. А именно, съгласно посоченото в тях – за да се приеме, че едно животно е под надзор на конкретно лице, то е достатъчно да се установи, че същото е живеело в ползвания от или собствен на конкретно лице имот, хранено е и е отглеждано от него. Надзорът е наблюдението и грижата, които едно лице полага за вещите, като разполага с възможност да ги управлява. Изпълнено е и процесуалното задължение на съда да обсъди и съобрази обстоятелствата от значение за правилното определяне на размера на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД, съобразно установените /неизчерпателно/ в съдебната практика критерии. Последните са оценени съобразно вътрешното убеждение на съдебния състав, с посочване на значението им спрямо съдържанието на увреждането. Ето защо липсва противоречие с ППВС № 4 от 23.XII.1968 год., както и обективираната практика в решение № 60313 от 08.02.2022 год. на ВКС по гр. д. № 937/2021 год., IV г. о., решение № 9 от 04.02.2022 год. на ВКС по т. д. № 185/2021 год., II т. о., решение № 60246 от 12.01.2022 год. на ВКС по гр. д. № 1265/2021 год., III г. о., решение № 227 от 12.03.2018 год. на ВКС по т. д. № 135/2017 год., II т. о. и много други. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о., О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 265220 от 04.08.2021 год. по в. гр. д. № 3515/2020 год. на Софийски градски съд по постъпилата от Г. Г. И. касационна жалба срещу него. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.