1 Р Е Ш Е Н И Е № 120 гр.София, 06 юли 2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шести юни през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретаря Н. Пелова и с участието на прокурора от ВКП Божидар Джамбазов , като разгледа докладваното от съдия Грозева н. д. № 524/2017 г. по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба адв. П. Н. -защитник на подс. К. С. К. срещу решение №152 от 31.03.2017 г. по внохд № 129/17 г. на САС. В жалбата са посочени касационни основания по чл. 348 ал. 1 т. 1- т. 3 от НПК. Твърди се, че съдът е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като не е извършил цялостна проверка на доказателствата, не е изложил мотиви и не е отговорил на възражението за противоречия между писмените и гласните доказателства и доказателствени средства по отношение на размера на дадените парични суми. Не са обсъдени обясненията на подсъдимия, в които той не отрича, че е давал пари на заем, но твърди, че не е уговарял и получавал лихва, което сочело на несъставомерност на деянието по чл. 252 от НК. Без отговор от съда е останало възражението, защо е прието от него, че подсъдимият е реализирал неправомерен доход в размер на 11 540 лв. На следващо място се сочи, че материалният закон е приложeн неправилно, тъй като на основание чл. 53 ал. 2 б. Б от НК, съдът е отнел в полза на държавата равностойността на предмета на престъплението. В съдебно заседание пред ВКС, подс. К. К. и неговия защитник – адв. П. Н. не се явяват редовни призовани. Представителят на ВКП изразява становище, че жалбата е неоснователна. Въззивната инстанция е приложила правилно материалния закон, а наложено наказание е справедливо. ВКС – Трето наказателно отделение, след като изслуша доводите на страните в рамките на предоставените си правомощия по чл. 347 от НПК намери следното : Жалбата е неоснователна. С присъда № 6492/14.12.2016 г. Благоевградският Окръжен съд е признал подс. К. С. К. за виновен в това, че в периода от неустановена дата през месец февруари 2009 година до неустановена дата през месец март 2011 година в Б. без съответно разрешение –лиценз издаден от БНБ по чл. 13 ал. 1 вр. чл. 2 ал. 1 от ЗКИ е извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисква такова разрешение, като е предоставял кредити в български лева на различни лица - срещу задължението на същите да върнат получените суми заедно с договорена лихва, поради което и на основание чл. 252 ал. 1 от НК и чл. 55 ал.1 т. 1 и ал. 3 от НК го е осъдил на една година и шест месеца лишаване от свобода. На основание чл. 66 ал. 1 от НК е отложил изпълнението на наложеното наказание за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 53 ал. 2 б. Б от НК е осъдил подс. К. да заплати в полза на държавата сумата от 11 540 лв., представляваща равностойността на придобитото от престъплението и липсващо имущество. По жалба на подс. К. в Апелативен съд- София е образувано внохд № 129/17 г. С решение № 152 от 31.03.2017 г. САС е потвърдил изцяло атакуваната присъда. Жалбата на подсъдимия К. срещу въззивното решение е неоснователна. Приетите от контролираната съдебна инстанция фактически положения, според настоящия съдебен състав, са изведени при съблюдаване на процесуалните правила за събиране и проверка на доказателствения материал, който е бил обсъден от съда в съответствие с изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 ал. 5 от НПК и с правилата на формалната логика. САС не е подходил избирателно или тенденциозно, кредитирайки само обвинителните доказателствени източници- показанията на заемополучателите – св. П. А., св. Р., св. Г., св. Ч., св. Н. Ч., св. Я., нито е игнорирал обясненията на подс. К., в които той твърди, че за дадените в заем суми не е уговарял и получавал лихви. Контролираната инстанция е анализирала обстойно цялата доказателствена съвкупност и е преценила, че тя позволява еднопосочното установяване на релевантните за обвинението факти – размера на дадените в заем от подсъдимия и получените от свидетелите суми, процента на уговорената лихва, срока за връщане на сумата и свързаното с това подписване на документи. В съответствие с процесуалния закон е извода на контролираната съдебна инстанция, че обвинението се извежда не само от показанията на посочените по- горе свидетели, които са били приобщени от първоинстанционния съд към доказателствена маса по реда на чл. 373 ал. 1 вр. чл. 283 от НПК, но и въз основа на писмените доказателства и доказателствени средства. Неоснователен е упрека, че съдът е пропуснал да констатира противоречия в тях. Напротив, въззивният съд е отделил специално внимание на несъответствието в информацията, съдържаща се в доказателствения материал, което се е изразило в това, че в показанията си заемополучателите твърдят размер, различен от този отразен в писмените документи, подписани от тях. Съдът е направил обективен прочит на доказателствата и доказателствените средства и е дал ясен отговор на какво се дължи разминаването в сумите. Съгласно установените факти по – високите суми, отразени в писмените документи в сравнение с тези, заявени в показанията на свидетелите, се дължи на това, че в документите освен получената сума е включвана уговаряната лихва за връщането и евентуални разноски за принудителното събиране. Съдът е изпълнил задължението си по чл. 107 ал. 5 от НПК като е проверил наличната доказателствена съвкупност и е съпоставил обясненията на подс. К., показанията на свидетелите и приложените по делото писмени документи - нотариални удостоверения, споразумения, договори за заем. Контролираната съдебна инстанция е аргументирала убедително становището си, че процесните писмени документи не опровергават показанията на свидетелите, като чрез тях се изяснява механизма на отпускане на кредитите. Съдът не е допуснал процесуални нарушения при формиране на вътрешното си убеждение, тъй като не е игнорирал основно доказателствено средство. Обстоятелството, че той е отказал да кредитира обясненията на подсъдимия не сочи на порок в процесуалната дейност на съда. Такъв би бил налице, ако решаващият съд не е обсъдил даденото доказателствено средство, изобщо, а не когато е отказал да го кредитира или когато не е посочил причините, поради които е сторил това. Ето защо настоящият съдебен състав прие, че въззивният съд не се е отклонил от задълженията в чл. 13 от НПК и чл. 14 от НПК. Съдът е формирал верни изводи по приложението на материалния закон, приемайки, че действията на подс. К. следва да се субсумират в нормата на чл. 252 ал. 1 от НК. Основното възражение на касатора се свежда до неустановеност на уговарянето на лихва при даване на средствата в заем и получаването на доходи, в резултат на това. Тези въпроси касаят фактите, по които касационната инстанция няма правомощие да се намесва или да извършва контрол. ВКС дължи проверка на извършената от съда аналитична дейност и на начинът, по който е формирано вътрешното му убеждение. Подсъдимият е отпуснал заеми на шест лица, в периода от 2009 г. до март 2011 г., като за връщането им е уговарял получаването на възнаграждение - лихва. Тази дейност има характеристика на банкова, и от нея подсъдимият е кумулирал доходи, които са незаконни. Въззивният съд правилно е счел, че размерът им от 11 540 лв. представлява, заплатените от кредитополучателите лихви. Неоснователно се поддържа от касатора, че за да бъде реализиран неправомерен доход е необходимо да бъдат платени главниците, като от доказателствата се установявало, че в някой от случаите кредитополучателите не са ги погасявали. За дефинирането на дейността като свързана с банковото кредитиране не е задължително предоставените в заем суми, представляващи главница, да са върнати от заемополучателите. Достатъчно е да се установи, че средствата са предоставени в заем срещу възнаграждение/лихва/, с основна цел- заемодателят да реализира от това доходи. Ето защо действията на подс. К. разкриват типичната за банковата институция дейност, която е осъществявана в нарушение на правния регламент в ЗКИ. Лишено от основание е оплакването, че съдът е приложил неправилно материалния закон, тъй като на основание чл. 53 ал. 2 б. Б от НК е отнел в полза на държавата равностойността на придобитото от престъплението. В практиката на ВКС се застъпва становището, че средствата, реализирани като неправомерни доходи от предоставянето в заем на средства, с уговарянето на лихва, не подлежат на връщане или възстановяване на лицата - кредитополучатели, тъй като поначало, уговарянето на лихва е присъщ елемент на кредитирането и не може да се определи като вреда за кредитополучателите“ /Р. №440/2015 г. н.д. № 1268/2014 г., 1 НО на ВКС/. За това доходите, реализирани от типичната за банките дейност, която физически лица осъществяват в нарушение на ЗКИ, подлежат на отнемане в полза на държавата, на основание чл. 53 ал. 2 б. Б от НК, респективно – присъжда се тяхната равностойност. Целта на тази мярка е да се предотврати извличането на икономически облаги от престъпната дейност / Р № 152 / 2013 г. н.д. № 345/2013 г. на 1 НО, Р № 150/15 г. по н.д. № 109/2014 г. на 3 НО на ВКС/, и същата е наложена в съответствие с материалния закон. В жалбата е декларирано касационно основание по чл. 348 ал.1 т. 3 от НПК– явна несправедливост на наказанието, което е било отмерено в размер под минимума предвиден в закона –а именно от една година и шест месеца лишаване от свобода, при условията на чл. 55 от НК, тъй като съдът е констатирал наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. Единственият довод, с който касаторът навежда оплакването си за явна несправедливост на наказанието е незаконосъобразност на въззивния акт, с който „е признато за виновно лице, което не е извършило престъпление“. След всичко изложено по- горе, при надлежно установените факти, за осъществяваната от подсъдимия К. престъпната деятелност в продължителен период от две години и високият размер на получените в резултат неправомерни средства, които не са елемент от състава на престъплението по чл. 252 ал. 1 от НК, за което е признат за виновен, не дават основание касационната инстанция да прояви още по- голяма снизходителност, чрез допълнителното редуциране на определеното при условията на чл. 55 от НК наказание. Воден от изложеното и на основание чл. 354 ал.1 т. 1 от НПК ВКС –Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 152 на Софийски Апелативен съд от 31.03.2017 г. постановено по внох № 129/17 г. по описа на същия съд Решението е окончателно. Председател : Членове : 1 2.