Ключови фрази
Нищожност * установяване право на собственост * предаване на владение * договор за покупко-продажба * възражение за изтекла давност * обезщетение за ползване * обогатяване


2
Р Е Ш Е Н И Е

№ 217

гр. София, 03.07. 2012 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети април през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 579 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 и чл. 295 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗК „Д. ” срещу решение № 657/28.07.2010 г., постановено по реда на чл. 218з от ГПК от 1952 г. (отм.) по гр. дело № 69/2010 г. на Пловдивския апелативен съд.
С определение № 8/05.01.2012 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение, в частта му, с която, при постановена частична отмяна на решение № 83/27.03.2006 г. по гр. дело № 563/2004 г. на Пловдивския окръжен съд, са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу СД „АТ – К. К., К., Ч., Ч. и с-ие”, искове: с правно основание чл. 108 от ЗС – за установяване право на собственост и предаване на владението върху 51/100 идеални части от оранжериен комплекс (подробно описан), находящ се в [населено място], местността „Гл. п.”, [община]; и с правно основание чл. 59 от ЗЗД – за заплащане на сумата 453 524 лв. – обезщетение за ползване на същите 51/100 идеални части от оранжерийния комплекс през периода 01.08.1999 г. – 01.08.2004 г.; като е признато за установено, на основание чл. 79, ал. 2 от ЗС, че ответникът е собственик на тези 51/100 идеални части от оранжерийния комплекс; и като в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, по следните два правни въпроса: 1) по процесуалноправния въпрос дали указанията на ВКС, дадени по реда на чл. 218з, ал. 1, изр. 2 от ГПК от 1952 г. (отм.), са задължителни за съда, на който е върнато делото, като е прието, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 644/13.12.2007 г. по търг. дело № 321/2007 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 906/15.11.2007 г. по търг. дело № 519/2007 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС; и 2) по материалноправния въпрос по приложението на нормата на чл. 31, ал. 3 от ЗК от 1991 г. (отм.), съдържаща забрана да се придобиват по давност имоти на кооперация, като е прието, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 183/30.03.2009 г. по гр. дело № 5032/2007 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 1400/30.12.2008 г. по гр. дело № 4112/2007 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В тази връзка се излагат подробни съображения, че в нарушение на чл. 218з, ал. 1, изр. 2 от ГПК от 1952 г. (отм.) въззивният съд не се е съобразил със задължителните указания на ВКС, дадени с отменителното решение по гр. дело № 4319/2008 г. Като основно противоречие с тях, се изтъква несъобразяването на въззивния съд с извода на предходната касационна инстанция по делото, че ищцовата кооперация придобила правото на собственост върху процесния оранжериен комплекс, въз основа протоколи за определянето й за купувач и сключен договор за продажба с ТКЗС в ликвидация. Като необоснован и също в противоречие с мотивите и указанията на ВКС, се сочи и изводът на въззивния съд, че нормата на чл. 31, ал. 3 от ЗК от 1991 г. (отм.), действала през част от периода на твърдяното от ответника давностно владение, не е приложима в случая, като за да намери за неоснователно позоваването на тази норма от страна на касатора-ищец, апелативният съд приел за недоказано по безспорен начин, че той е собственик на процесния оранжериен комплекс, за да се счита, че давността се упражнява спрямо него, респ. за да е приложима забраната в посочената норма. Изложени са и подробни доводи и съображения за неоснователност на направеното от ответника възражение по чл. 79, ал. 2 от ЗС – за придобиване по давност от него на процесния имот. Изтъква се и че поради неправилност на въззивното решение в частта по спора по чл. 108 от ЗС, същото е неправилно и в частта по иска по чл. 59 от ЗЗД. Съображенията, изложени в касационната жалба, се доразвиват в писмена защита. Касаторът претендира и присъждане на направените разноски по делото.
Ответното събирателно дружество, в отговора на касационната жалба, в писмени бележки и в съдебното заседание поддържа становище и излага подробни доводи и съображения за неоснователност на жалбата; също претендира присъждане на направените разноски по делото.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, по изведените от касатора правни въпроси намира следното:
В отменителното решение № 661/12.01.2010 г. по гр. дело № 4319/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 218а, ал. 1 от ГПК от 1952 г. (отм.), във вр. с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК, преходната касационна инстанция по делото е приела, че ищцовата кооперация е придобила правото на собственост върху процесния имот, съгласно чл. 27, ал. 1 от ЗСПЗЗ, във вр. с § 29, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ – в редакцията към момента на подписване на представения по делото протокол от 12.05.1996 г. В тази връзка е прието, че упълномощените по реда на § 29, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ от Общото събрание на правоимащите лица (ОСПЛ) по чл. 27, ал. 1 от ЗСПЗЗ при заличеното ТКЗС, са продали на ищцовата кооперация оранжерийния комплекс, на основание решение от 14.03.1996 г. на ОСПЛ за разпределение на имуществото на ТКЗС в ликвидация по смисъла на чл. 52, ал. 2 от ППЗСПЗЗ. Прието е и че съгласно фактура № 23/30.07.1996 г., в която като купувач е посочена ищцовата кооперация, част от стойността на оранжерийния комплекс е заплатена с талони на стойност 5 339 752 лв., друга част – с платежно нареждане за 6 366 834 лв. и 51 619 лв. в брой. При тези данни, съставът на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е приел, че ищцовата кооперация е определена за купувач и оранжерийният комплекс й е разпределен от лицата по § 29, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ, които, както и председателят на ищцовата кооперация са подписали протокола от 12.05.1996 г., с който комплекса е прехвърлен на последната, като към тази дата не е имало законово изискване за нотариална заверка на подписите, поради което договорът следва да се счита сключен към този момент. Прието е и че с представения по делото договор от 30.07.1996 г., на ответното дружество не е било прехвърлено правото на собственост върху 51 % идеални части от процесния оранжериен комплекс, тъй като това имущество вече е било разпределено на ищцовата земеделска кооперация, и за да се прехвърли част от правото на собственост на ответното дружество, то трябва да е сключен договор между кооперацията и дружеството, а такъв не е сключен, нито се твърди да е сключван. С оглед на това е прието, че се налага разглеждането на заявеното от ответника възражение, че е собственик на процесните 51 % идеални части от оранжерийния комплекс на основание чл. 79, ал. 2 от ЗС – по давност чрез добросъвестно владение, и тъй като предходната въззивна инстанция по делото не е разгледала това възражение, при постановената отмяна на решението й, ВКС е върнал делото за новото разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да разгледа това възражение.
В обжалваното в настоящото касационно производство въззивно решение, постановено при новото разглеждане на делото по реда на чл. 218з от ГПК от 1952 г. (отм.), въззивният съд е приел за основателно това възражение на ответника по чл. 79, ал. 2 от ЗС. За достигне до този извод, апелативният съд е приел, че ответникът е придобил владението върху процесните 51 % идеални части от оранжерийния комплекс по договора от 30.07.1996 г., сключен заедно с ищеца, като купувачи – от една страна, и ТКЗС в ликвидация, като продавач – от друга страна. Приел е и че това владение е било упражнявано от ответника непрекъснато, несъмнено и необезпокоявано, в продължение на повече от пет години; както и че то е добросъвестно по смисъла на чл. 70, ал. 1 от ЗС – договорът от 30.07.1996 г. е приет от въззивния съд за сключен при спазване на процедурата по ППЗСПЗЗ, във вр. със ЗСПЗЗ, и за действителен, при липса на основания за нищожност по чл. 26 от ЗЗД, поради което този договор е приет и за годно правно основание, но без ответникът-купувач да е знаел недостатъка му, – че ТКЗС в ликвидация не е собственик на сградния фонд на оранжерийния комплекс. Във връзка с възражението за придобивна давност на ответника, въззивният съд е приел за неоснователно, направеното от ищцовата кооперация възражение, че тъй като тя е собственик на оранжерийния комплекс, то съгласно нормата на чл. 31, ал. 3 от ЗК от 1991 г. (отм.), действала през част от периода на давностното владение, ответникът не е могъл да придобие по давност вещ, която е собственост на кооперация. В тази връзка, апелативният съд – в противоречие с приетото в отменителното решение на предходната касационна инстанция по делото, е приел за недоказано по безспорен начин правото на собственост на ищцовата кооперация, като основано на представения по делото договор за продажба от 22.05.1996 г., сключен с ТКЗС в ликвидация, [населено място]. Въззивният съд е приел, че посоченото в този договор, като основание за сключването му, решение на ОСПЛ от 14.03.1996 г. за разпределение на имуществото не е налице, тъй като представеният по делото протокол от 14.03.1996 г. не удостоверява такова взето решение за разпределяне на имуществото на заличеното ТКЗС, което да се извърши чрез продажбата му на ищцовата кооперация; а съдържанието на този протокол удостоверява единствено взето решение за избор на комисията за разпределяне на останалото имущество, на нейните численост и състав, срок на работа и текущи задачи. Също в противоречие с отменителното решение на ВКС, апелативният съд е приел и че ищецът не е представил доказателства по делото за придобито от него право на собственост, вследствие разпределяне на имуществото на заличеното ТКЗС, при спазване на процедурата, предвидена в чл. 27, ал. 1 от ЗСПЗЗ (редакция – ДВ, бр. 45/1995 г.), във връзка (според въззивния съд) с чл. 48, ал. 8 от ППЗСПЗЗ (редакция – ДВ, бр. 48/1995 г.), като в последната правна норма е предвидено, че дълготрайните активи на ТКЗС може да се продават само на търг по решение на ликвидационния съвет (с изключение на тези, за които е предвиден специален ред), и само ако лицата с право на дял от имуществото не желаят да получат дълготрайните активи срещу полагащите им се дялове; като дори и да се приеме, че ищецът е бил кандидат с право на дял, то съгласно чл. 48, ал. 10 от ППЗСПЗЗ се прилагат чл. 6, ал. 2-4 от Нар. за търговете (ДВ, бр. 50/1992 г.). С оглед на това, и като е изложил съображения, че ищецът не доказал по делото и другата предпоставка по иска по чл. 108 от ЗС – упражняваната от ответника фактическа власт върху процесните идеални части от имота да е без, или на негодно правно основание, както и предвид приетото за основателно възражение на ответника за придобивна давност, въззивният съд е намерил реивандикационния иск за неоснователен. Предвид отхвърлянето на последния, и при подробно обсъждане (съгласно указанията в отменителното решение на ВКС) на сключения между ищеца и ответника договор за съвместна дейност от декември 1996 г. и на събраните във връзка с него, при новото разглеждане на делото, свидетелски показания и заключения на счетоводната експертиза, въззивният съд е приел за неоснователен и обусловения иск по чл. 59 от ЗЗД.
От друга страна, в представените (в преписи) от касатора и посочени в определението по чл. 288 от ГПК, решение № 644/13.12.2007 г. по търг. дело № 321/2007 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 906/15.11.2007 г. по търг. дело № 519/2007 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, които са постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., поставеният по настоящото дело процесуалноправен въпрос е разрешен в смисъл, че указанията на ВКС по тълкуването и прилагането на закона, дадени по реда на чл. 218з, ал. 1, изр. 2 от ГПК от 1952 г. (отм.), са задължителни за състава на въззивния съд, на който е върнато делото за ново разглеждане; както и че това процесуално правило е императивно, поради което липсва процесуална възможност, независимо от евентуалното несъгласие с указанията на касационната инстанция, въззивната инстанция да даде различно от указаното й тълкуване на закона.
Настоящия състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира за правилно разрешението на този процесуалноправен въпрос, дадено с тези две решения на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г. Именно това разрешение на въпроса, а не приетото в обжалваното въззивно решение – в противоречие с отменителното решение на ВКС, е такова при точно и стриктно приложение на процесуалноправната норма на чл. 218з, ал. 1, изр. 2 от ГПК от 1952 г. (отм.), която несъмнено е императивна, видно от съдържанието и формулировката й. Същото разрешение е възприето и в решение № 335/31.05.2010 г. по гр. дело № 840/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 290 от ГПК, като с него е преодоляно подобно противоречие в съдебната практика по същия процесуалноправен въпрос. В постановеното, също по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 128/29.04.2011 г. по гр. дело № 1365/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, разрешението на този процесуалноправен въпрос е доразвито, като е прието, че указанията на ВКС по тълкуването и прилагането на закона задължават въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане, да процедира по посочения в тях начин или да приеме по съответния материалноправен въпрос същото, каквото е приела касационната инстанция (освен при определени хипотези на отказ или оттегляне на някой от исковете, признание на иск или на отделни факти, събрани нови доказателства и др., каквито хипотези не са налице в настоящия случай). Настоящият съдебен състав изцяло споделя и така формираната по реда на чл. 290 от ГПК, практика на ВКС.
В представените (в преписи) от касатора и посочени в определението по чл. 288 от ГПК, решение № 183/30.03.2009 г. по гр. дело № 5032/2007 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 1400/30.12.2008 г. по гр. дело № 4112/2007 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, които са постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., по поставения по настоящото дело материалноправен въпрос по приложението на нормата на чл. 31, ал. 3 от ЗК от 1991 г. (отм.), е прието, че през периода на действие на същата – до 03.01.2000 г. придобивна давност не е могла да тече по отношение на вещ (респ. и недвижим имот), която е собственост на кооперация, поради което владението върху такъв имот, включително добросъвестното, е ирелевантно за давността.
По изложените по-долу съображения – при решаването по същество на материалноправния спор по делото, настоящият съдебен състав намира за неприложима към него тази практика по приложението на чл. 31, ал. 3 от ЗК от 1991 г. (отм.), приета за противоречива в определението по чл. 288 от ГПК (между обжалваното въззивно решение – от една страна, и тези две решения на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г. – от друга страна), т.е. налице е хипотезата на чл. 291, т. 3 от ГПК.
При извършената служебна проверка, настоящият състав на ІV-го гр. отд. на ВКС намира за процесуално недопустимо въззивното решение в частта му, с която въззивният съд се е произнесъл със самото съдебно решение (с диспозитива му) по направеното от ответното събирателно дружество, възражение за придобиване по давност на процесния имот на основание чл. 79, ал. 2 от ЗС. Съдът дължи произнасяне с решението си (с диспозитива му) единствено по предявения по делото иск, с който се търси съдебна защита на спорното между страните, твърдяно от ищеца, като принадлежащо му, субективно материално гражданско право. Възраженията на ответника срещу иска, включително правоизключващото възражение за изтекла в негова полза придобивна давност, направено срещу иска с правно основание чл. 108 от ЗС и обусловения от него иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД, са защитни процесуални средства на ответника. Поради това, релевираното по делото с възражанието за придобивна давност, твърдяно насрещно право на собственост на ответника върху процесния имот, като изключващо твърдяните права на ищеца върху имота, макар и да е включено в предмета на доказване по делото, и съществуването му да е преюдициално и обуславящо изхода на спора по предявените по делото искове по чл. 108 от ЗС и чл. 59 от ЗЗД (ако ищецът е доказал активната си материалноправна легитимация по тях), то – тъй като това право е заявено от ответника именно с възражение, а не с насрещен или с инцидентен иск по делото, неговото съществуване следва да бъде обсъдено единствено в мотивите към съдебното решение, но е процесуално недопустимо то да бъде признато или отречено със самото решение – с диспозитива му, който формира силата на пресъдено нещо. Възприемането на обратното би заличило разликата между възражението, като процесуално защитно средство на ответника срещу предявения против него иск, и насрещния и инцидентния иск, които ответникът може да предяви срещу ищеца при условията на последващо обективно съединяване с първоначално предявения иск от ищеца по делото.
По изложените съображения, на основание чл. 270, ал. 3, изреч. 1, във вр. с чл. 293, ал. 4 от ГПК, въззивното решение в недопустимата му част, с която е признато за установено, на основание чл. 79, ал. 2 от ЗС, че ответното събирателно дружество е собственик на процесния имот, следва да бъде обезсилено и производството по делото следва да се прекрати в тази част.
В останалата му, допусната до касационно обжалване част, въззивното решение е валидно и процесуално допустимо. При извършената проверка правилността на тази част от въззивното решение съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира следното:
Предвид възприетото по-горе разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, основателни са оплакванията на касатора, че неправилно – в нарушение на императивната процесуалноправна норма на чл. 218з, ал. 1, изр. 2 от ГПК от 1952 г. (отм.), въззивният съд не се е съобразил със задължителните указания на ВКС по приложението на материалния закон относно правото на собственост на ищцовата кооперация, дадени с отменителното решение № 661/12.01.2010 г. по гр. дело № 4319/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Както беше прието и по-горе, от императивния характер на посочената процесуалноправна норма, следва, че независимо от евентуалното несъгласие с указанията на касационната инстанция, за въззивната инстанция липсва процесуална възможност да даде различно от указаното й тълкуване на закона, предвид което въззивният съд е длъжен да приеме по съответния материалноправен въпрос същото, каквото е приела касационната инстанция.
При наличието на това, допуснато от възивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което не налага повтаряне или извършване на нови процесуални действия, съгласно чл. 295, ал. 1 от ГПК, като втора по ред касационна съдебна инстанция по делото, настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС следва да разреши по същество спора по исковете по чл. 108 от ЗС и чл. 59 от ЗЗД.
Ищцовата кооперация, съгласно твърденията в исковата молба, основава активната си материалноправна легитимация по тези искове – че е собственик на процесния оранжериен комплекс, респ. на процесните в настоящото производство 51/100 идеални части от него, на основание: писмен договор от 22.05.1996 г., сключен между ТКЗС (в ликвидация) – [населено място], „представлявано от председателя на комисията” на общото събрание на правоимащите (както е посочено в договора), и ищцовата кооперация, представлявана от председателя й; предхождащ договора, протокол от 12.05.1996 г. за разпределение на дълготрайни активи (а именно - на процесния оранжериен комплекс) на основание чл. 52, ал. 2 от ППЗСПЗЗ от „комисията” на общото събрание на правоимащите на заличеното ТКЗС – [населено място] (както е посочено в протокола); и фактура № 23/30.07.1996 г. за заплащане на цената по договора.
Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че ищцовата кооперация не се легитимира по делото като собственик, на така заявеното в исковата молба основание за това, по следните съображения:
Протоколът за разпределяне от 12.05.1996 г. и договорът от 22.05.1996 г. са извършени при действието на разпоредбите на § 28, ал. 1 и ал. 2 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ (обн. в ДВ, бр. 45/1995 г., в приложимата им в случая, първоначална тяхна редакция), съгласно които организациите по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, включително прекратените ТКЗС в ликвидация, каквото е и ТКЗС – [населено място], се заличават от съдебния регистър и се прекратява дейността на ликвидационните им съвети, като имуществата на тези организации, в случая – на ТКЗС – [населено място], остава съсобствено на т.нар. „правоимащи лица” по чл. 27, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Съгласно изречение 3 от последната разпоредба, разпределянето на дяловете на правоимащите лица от това имущество се извършва при условия и ред, посочени в ППЗСПЗЗ, като съгласно разпоредбите на чл. 52, ал. 2 и ал. 3 от ППЗСПЗЗ (в приложимата им редакция – ДВ, бр. 48/1995 г.), предоставянето (разпределянето) на имуществото се извършва в натура или в пари по решение на общото събрание на правоимащите лица (ОСПЛ). Разпоредбата на § 29, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ (обн. в ДВ, бр. 45/1995 г., в приложимата й в случая, първоначална нейна редакция) предоставя правната възможност на ОСПЛ да определи физически или юридически лица, които да разпределят имуществото. Техните правомощия са установени с разпоредбата на чл. 56, ал. 1 от ППЗСПЗЗ (в приложимата й редакция – ДВ, бр. 48/1995 г.), като основното от тях (по т. 1) е за разпределяне на имуществото между правоимащите лица по реда на чл. 52, ал. 1 и ал. 2 от ППЗСПЗЗ, а останалите правомощия са само такива по управление на имуществото на правоимащите лица, като единственото правомощие за разпореждане с това имущество спрямо трети лица се отнася само за паричните средства – т. 3 на чл. 56, ал. 1 от ППЗСПЗЗ (в посочената редакция), но не и за недвижимите имоти.
Съгласно действалите към датите на протокола за разпределяне от 12.05.1996 г. и договора от 22.05.1996 г., разпоредба на чл. 27, ал. 4 (нова – ДВ, бр. 45/1995 г., отменена – ДВ, бр. 98/1997 г.) от ЗСПЗЗ и разпоредби на чл. 52, ал. 4 и ал. 5 от ППЗСПЗЗ (в приложимата им редакция – ДВ, бр. 48/1995 г.), преди окончателното разпределяне на имуществото, правоимащите лица могат да внесат дяловете си от имуществото (като номинал по чл. 52, ал. 1 от ППЗСПЗЗ) в кооперация или търговско дружество, в които членуват, като внасянето се извършва с писмен договор с нотариална заверка на подписите. В тези случаи, също съгласно разпоредбата на чл. 27, ал. 4 от ЗСПЗЗ (изречение 2 и 3 от нея), съответната кооперация или търговско дружество могат да получат в собственост имущество на заличената организация по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ (каквото е и ТКЗС – [населено място]), т.е. от имуществото, което е съсобствено на правоимащите, срещу сумата от дяловете, внесени от членовете им – правоимащи лица. Това е единствената правна възможност, съгласно действащата нормативна уредба към релевантния период, при която трети лица, различни от правоимащите лица по чл. 27, ал. 1 от ЗСПЗЗ, а именно – кооперации или търговски дружества, членовете на които са правоимащи лица внесли дяловете си в тях, могат да придобият в собственост имущество на правоимащите лица по чл. 27, ал. 1 от ЗСПЗЗ, чрез разпределение по реда на чл. 52, ал. 2 и ал. 3 от ППЗСПЗЗ (в приложимата им редакция – ДВ, бр. 48/1995 г.), извършено с решение на ОСПЛ, респ. извършено от определените от последното лица по § 29, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ (обн. в ДВ, бр. 45/1995 г., в приложимата й в случая, първоначална нейна редакция).
В случая лицата, които са подписали, като „комисия” (С. К., М. О. и С. К.), протокола за разпределяне от 12.05.1996 г., са именно лицата, които съгласно § 29, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ (обн. в ДВ, бр. 45/1995 г., в приложимата й в случая, първоначална нейна редакция) са избрани (определени) с протоколно решение от 14.03.1996 г. на ОСПЛ, да извършат разпределение на останалото имущество на заличеното ТКЗС – [населено място], т.е. на имуществото на правоимащите лица.
По делото, обаче, нито са ангажирани доказателства – писмени договори с нотариална заверка на подписите по чл. 27, ал. 4, изр. 1 от ЗСПЗЗ и чл. 52, ал. 5 от ППЗСПЗЗ (в посочените им по-горе редакции), нито са изложени твърдения от страна на ищцовата кооперация, същата да има за членове правоимащи лица, които да са внесли дяловете си в нея по този ред (по делото са налице само несъществени индиции в тази насока). Поради това, няма основание да се приеме, че ищцовата кооперация е имала право да придобие процесния имот по реда и на основание чл. 27, ал. 4, изр. 2 и изр. 3 от ЗСПЗЗ, респ. – въз основа на протокола за разпределяне от 12.05.1996 г. (в този смисъл е и решение № 1382/27.11.2008 г. по гр. дело № 5972/2007 г. на V-то гр. отд. на ВКС).
Тъй като към момента на подписването на писмения договор от 22.05.1996 г. и на протокола за разпределяне от 12.05.1996 г., определените от ОСПЛ лица по § 29, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ (обн. в ДВ, бр. 45/1995 г., в приложимата й в случая, първоначална нейна редакция) не са разполагали (съгласно обсъдената по-горе разпоредба на чл. 56, ал. 1 от ППЗСПЗЗ, в приложимата й редакция – ДВ, бр. 48/1995 г.) с правомощия да се разпореждат с недвижими имоти спрямо трети лица, то ищцовата кооперация не е придобила процесния имот и на това сочено в исковата й молба, договорно основание – въз основа на протокола за разпределяне от 12.05.1996 г. (който е подписан и от страна на ищцовата кооперация, което му придава договорен характер) и/или въз основа на договора от 22.05.1996 г. Същото се отнася и за представения от страна на ответника писмен договор от 30.07.1996 г., съгласно който ищцовата кооперация и ответното събирателно дружество купуват, съответно – 49 % и 51 % от процесния имот от „ТКЗС (л) – [населено място]..., представлявано от председателя на комисията на О. С. Н. К.”. Много по-късно след сключването на тези представени по делото договори, – едва с допълването на разпоредбата на § 29, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ, обнародвано в ДВ, бр. 98/1997 г., новите изречение 3 и 4 от нея предвиждат възможност ОСПЛ писмено да упълномощи лица, които да продават недвижими имоти, при облекчена (спрямо общата – нотариална) форма за действителност – с писмени договори с нотариална заверка на подписите. В случая е неприложима и обсъдената от въззивния съд разпоредба на чл. 48, ал. 8 от ППЗСПЗЗ, тъй като тя урежда възможност за вземане на решение за продажба на дълготрайни активи (респ. и на недвижими имот), но като правомощие на вече заличените към този момент ликвидационни съвети, а не като правомощие на лицата по § 29, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ (обн. в ДВ, бр. 45/1995 г., в приложимата й в случая, първоначална нейна редакция), още повече, че тази разпоредба изисква провеждането на търг, доказателства за какъвто също не са ангажирани по делото.
По изложените съображения, ищцовата кооперация не се легитимира по делото като собственик на процесните 51/100 идеални части от оранжерийния комплекс, на наведеното с исковата молба по делото основание за това, само поради което – липсата на активната материалноправна легитимация на ищеца, искът по чл. 108 от ЗС и обусловеният от него иск по чл. 59 от ЗЗД следва да се отхвърлят, без да е необходимо да се изследват останалите предпоставки на тези искове и възраженията на ответника, включително това за придобивна давност.
С оглед на това, и тъй като процесният имот е останал съсобствен между правоимащите лица по чл. 27, ал. 1 от ЗСПЗЗ, а не е бил собственост на кооперация, както беше посочено и по-горе, визирната в определението по чл. 288 от ГПК съдебна практика (постановените по реда на отменения ГПК от 1952 г., решение № 183/30.03.2009 г. по гр. дело № 5032/2007 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 1400/30.12.2008 г. по гр. дело № 4112/2007 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС) по приложението на чл. 31, ал. 3 от ЗК от 1991 г. (отм.) е неприложима към спора по делото по смисъла на чл. 291, т. 3 от ГПК.
Като е достигнал до същия краен извод за отхвърляне на исковете по чл. 108 от ЗС и по чл. 59 от ЗЗД, въззивният съд, въпреки допуснатото от него съществено нарушение на съдопроизводствените правила, е постановил, като краен резултат, правилно, съобразено с материалния закон, решение – в частта му по тези искове, поради което и на основание чл. 293, ал. 1, предл. 1 от ГПК, то следва да се остави в сила в тази негова, допусната до касационно обжалване част.
Предвид изхода на настоящото касационно производство, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, касаторът-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в настоящото касационно производство, а именно – сумата 2 400 лв.; останалите направени от ответника разноски до делото, са му присъдени с въззивното решение, което – предвид крайния изхода на спора, е правилно и следва да бъде оставено в сила и в тази негова част – относно разноските.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 657/28.07.2010 г., постановено по гр. дело № 69/2010 г. на Пловдивския апелативен съд, в частта му, с която е признато за установено, на основание чл. 79, ал. 2 от ЗС, че СД „АТ – К. К., К., Ч., Ч. и с-ие” е собственик на 51/100 идеални части от оранжериен комплекс (подробно описан), находящ се в [населено място], местността „Гл п”, [община]; като ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част;
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 657/28.07.2010 г., постановено по гр. дело № 69/2010 г. на Пловдивския апелативен съд, в останалата допусната до касационно обжалване част, с която са отхвърлени предявените от ЗК „Д. ” срещу СД „АТ – К. К., К., Ч., Ч. и с-ие”, искове: с правно основание чл. 108 от ЗС – за установяване право на собственост и предаване на владението върху същите 51/100 идеални части от оранжерийния комплекс; и с правно основание чл. 59 от ЗЗД – за заплащане на сумата 453 524 лв. – обезщетение за ползване на тези 51/100 идеални части от оранжерийния комплекс през периода 01.08.1999 г. – 01.08.2004 г.; както и в частта му относно разноските;
ОСЪЖДА ЗК „Д. ” да заплати на СД „АТ – К. К., К., Ч., Ч. и с-ие” сумата 2 400 лв. (две хиляди и четиристотин лева) – разноски за касационното производство по делото.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.