О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 120 гр. София, 21.06.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести май две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев ч. гр. д. № 1567/2022 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Г. М., Й. Ц. Й., Т. Г. А., М. А. З. и В. М. И., представлявани от адвокат М. К., срещу определение № 90 от 18.02.2022 г. по в. ч. гр. д. № 24/2022 г. на Видинския окръжен съд, с което е потвърдено определение от 25.06.2021 г. по гр. д. № 2201/2019 г. на Видинския районен съд за прекратяване на производството по делото по иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК и на искане по чл. 537, ал. 2 ГПК. Касаторите считат определението за недопустимо и неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Ответникът по жалбата „Адан – Н” ЕООД е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирани лица, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че производството по делото е образувано по предявени от жалбоподателите отрицателни установителни искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответното дружество не е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. В., местност „Д.”, с площ от 5871 кв. м. Имотът представлява земеделска земя /нива/, правото на собственост върху която е възстановено на наследниците на А. С. Ф. в стари реални граници с решение № 338А от 23.12.1998 г. на ПК-Видин. Ищците са обосновали правния си интерес от предявяване на исковите претенции с твърдението, че всеки от тях притежава идеални части от процесния имот въз основа на сключени договори за продажба и давностно владение. С определение № 1227-РЗ от 06.08.2020 г. по гр. д. № 2201/2019 г. на Видинския районен съд производството по делото е прекратено, тъй като съдът е приел, че ищците не са собственици на процесния имот и за тях липсва правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост. С определение № 66 от 19.03.2021 г. по в. гр. д. № 30/2021 г. Видинският окръжен съд е отменил прекратителното определение и е върнал делото за продължаване на съдопроизводствените действия. В определението са изложени съображения, че ако от посочените от ищците фактически обстоятелства не може да прецени наличието на правен интерес, сезираният съд следва да им даде възможност да изложат конкретните обстоятелства по предявените искове, с оглед преценката на правния интерес от предявяването им, респ. за определяне на правното основание. С разпореждане от 13.04.2021 г., районният съд е оставил исковата молба без движение като е указал на ищците в седмичен срок от съобщението до обосноват правния си интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост. С молба вх. № 264570 от 25.05.2021 г. същите са посочили, че правният им интерес произтича от обстоятелството, че са собственици на имота въз основа на нотариални актове, договор за покупко-продажба, евентуално по давност, тъй като го владеят и живеят в него непрекъснато и необезпокоявано. За да потвърди прекратителното определение на първата инстанция, въззивният съд е приел, че при предявен отрицателен установителен иск за собственост тежестта на доказване е на ответника, но в този случай ищецът следва да докаже твърдяното самостоятелно право на собственост или че има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Посочено е, че отричането на нечие право на собственост не е самоцелно, а изисква обуславяне на правен интерес, какъвто в случая не е налице, тъй като Й. Ц. Й., Т. Г. А. и М. А. З. не са придобили собствеността на процесния имот въз основа на представените договори за продажба поради липса на изискуемата от закона /чл. 18 ЗЗД/ форма за действителност - нотариален акт. Изложени са съображения, че останалите ищци и ответното дружество претендират да са придобили собствеността върху процесния имот на основание давностно владение, легитимирайки се с констативни нотариални актове по обстоятелствена проверка /№№ 89 и 90/1981 г. за ищците и № 182/2019 г. за ответника/, но те не се ползват с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост и че в тази хипотеза всяка страна следва да докаже своето право на собственост, което би могло да стане в исков процес при предявен положителен иск за собственост, както и че давностният срок би могъл да тече най-рано от датата на решението за възстановяване на собствеността върху имота на неговите бивши собственици. С оглед на това, съдът е приел, че за ищците не е налице правен интерес от предявения отрицателен установителен иск за собственост, респ. че същият е недопустим, тъй като те не се легитимират с годни писмени доказателства за негови собственици; поради липса на представени скици и съгласно заключението на вещото лице те не установяват по никакъв начин и идентичността на владените от тях площи с процесния имот; не са придобили собствеността върху него и въз основа на реституция, както и че за тях липсва възможност да придобият права, ако отрекат правата на ответника. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното определение касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустим ли е съдебният акт, ако съдът се е произнесъл извън наведените в обстоятелствената част на исковата молба обстоятелства, определящи предмета и страните на спора; 2. Как следва да процедира съдът, сезиран с отрицателен установителен иск за собственост, когато правният интерес на ищеца от предявения иск произтича от претенцията му да е титуляр на правото, което отрича на ответника, при формиране на извод за недоказаност на фактите, на които се основава правото на собственост на ищеца – да прекрати производството или да се произнесе с решение по същество на спора; 3. Кога е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост; 4. За наличието на правен интерес по предявен отрицателен установителен иск за собственост на недвижим имот, като абсолютна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск и за допустимостта на иска. Поддържа се, че определението е очевидно неправилно. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Първият поставен от жалбоподателите правен въпрос е формулиран според техните твърдения и не кореспондира на данните по делото и на съображенията на съда за постановяване на обжалваното определение, поради което не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Останалите три свързани въпроса са решени в съответствие с дадените в т. 1 на ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения. В това тълкувателно решение е прието, че правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост може да се породи от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството се прекратява. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията. В настоящия случай, въззивният съд е постановил обжалваното определение в съответствие с посочената задължителна практика ВКС, като е приел, че след като ищците не са доказали изложените в исковата молба твърдения, че са собственици на процесния имот, последните нямат правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, поради което същият е недопустим. Дори да се приеме, че е налице противоречие на обжалваното определение с цитираната от жалбоподателите казуална практика на ВКС, то това не е основание за допускане на същото до касационен контрол, след като то е поставено в съответствие с посоченото тълкувателно решение. Постановяването на въззивното определение в съответствие с цитираната практика на ВКС изключва приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка са което не са и изложени релевантни доводи за наличието на посочените в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки. Доводите на касаторите за недопустимост на обжалвания акт не могат да бъда споделени, тъй като в случая съдът не е разгледал иска нито на непредявено основание, нито се е произнесъл по непредявен иск, поради което позоваването в тази връзка на противоречие с ППВС № 1/1985 г., т. 9, и на ТР № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС е неоснователно. Съдът следи служебно за наличието на предвидените в закона предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск и когато констатира, че липсва положителна предпоставка или е налице пречка, следва да прекрати производството. Обжалваното определение не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация сумата 3000 лв., представляваща заплатени разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о., О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 90 от 18.02.2022 г. по в. ч. гр. д. № 24/2022 г. на Видинския окръжен съд. О с ъ ж д а М. Г. М., Й. Ц. Й., Т. Г. А., М. А. З. и В. М. И. да заплатят на „АДАН-Н” ЕООД, гр. Видин, сумата 3000 лв. /три хиляди лева/ разноски. О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: