Р Е Ш Е Н И Е № 205 гр.София, 12.05.2015 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети май две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при секретаря Райна Пенкова и прокурора като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 7417/ 2014 г. за да постанови решението, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 230/ 16.02.2015 г. по настоящето дело по жалби на Т. К. Х. и Т. И. И. е допуснато касационно олбжалване на въззивно решение на Пернишки окръжен съд № 416 от 28.07.2014 г. по гр.д.№ 456/ 2014 г., допълнено в частта за разноските с определение № 783/ 03.10.2014 г., с което е признато за установено, че Т. И. И. дължи на „Д.-к. ц. І - П.” Е. сумата 7 244,19 лв по акт за начет № ********/ 05.07.2011 г., 3 863,10 лв лихви до 18.04.2012 г. и законната лихва върху главницата след тази дата до окончателното й изплащане, а Т. К. Х. дължи на „Д.-к. ц. І - П.” Е. солидарно с Т. И. И. сумата 3 850,38 лв, представляваща част от сумата 7 244,19 лв, получена без правно основание, със законната лихва от датата на причиняването на вредата. „Д.-к. ц. І - П.” Е. е осъдено да заплати на Т. Х. 430,83 лв разноски. Обжалването е допуснато по материалноправните въпроси може ли да се счете опровергана презумпцията по чл.21 ал.2 изр.3 ЗДФИ с оглед приложението на презумпцията по чл.45 ал.2 ЗЗД; и възниква ли отговорност за длъжностно лице за начисляване и изплащане на недължими трудови възнаграждения, ако работодателят знае за това и подписва платежните нареждания, с които плащането е извършено. По първия от тези въпроси съдът намира, че опровергаването на една презумпция не може да се извърши по друг начин, освен чрез провеждане на обратно доказване по отношение на презумирания факт (пълно доказване, че този факт не се е осъществил). Презумпциите уреждат отклонение от общите принципи на доказателствената тежест, като облекчават страната, която се ползва от презумирания факт, от тежестта да го установи, ако е установила визираната в нормата презумпционна предпоставка. Когато законодателят е преценил, с оглед обичайното положение на нещата, че следва да облекчи една от страните в процеса при доказването, това означава, че доказателствената тежест се възлага на противната страна. Недопустимо е въз основа на друга презумпция съдът да приеме за опровергано осъществяването на презумиран факт. Това съдът може да приеме само въз основа на проведено пълно обратно доказване от страната, на която презумираният факт се противопоставя. По втория въпрос съдът дава отрицателен отговор. Формирането на фонд „Работна заплата” е правомощие на управителния орган на съответното предприятие или организация, която се явява работодател. Длъжностните лица в предприятието или организацията, които начисляват и изплащат трудови възнаграждения на работниците и служителите, носят отговорност за изплатените над формирания фонд суми. Когато начисляването и заплащането на работни заплати е станало в рамките на формирания от управителния орган фонд и по негово нареждане, длъжностните лица са изпълнили законно разпореждане на ръководителя и въпрос за приложението на чл.28 ЗДФИ не може да бъде поставен. Тази разпоредба има значение тогава, когато разпореждането на ръководителя е незаконно, но не и тогава, когато на длъжностното лице е наредено да извърши нещо, което е в компетентност на управителния орган на съответното предприятие или организация. Щом ръководителят има право да реши как да формира работната заплата и нареди на съответното длъжностно лице да извърши плащането, разпореждането до отчетника не е незаконно и той е длъжен да го изпълни. Незаконно може да е решението на ръководителя, но тогава по реда на чл.21 и сл. ЗДФИ следва да се ангажира неговата отговорност, а не тази на лицето, което фактически е начислило и изплатило заплатите. С оглед този отговор на въпросите, поради които е допуснато касационно обжалване, жалбите са основателни. Въззивният съд е уважил предявените срещу Т. И. установителни искове, макар да е приел от фактическа страна, че тя е изпълнила разпореждане на управителя на ищцовото дружество за плащане на възнаграждения в размери, които са по – големи от дължимите според трудовите договори между работниците и предприятието. Това обаче не освобождава Т. И. от отговорност, тъй като тя не е възразила писмено срещу разпореждането, съгласно чл.28 ЗДФИ. По отношение на Т. Х. съдът посочил, че получените от нея в повече суми са за трудово възнаграждение и такова за платен отпуск, но връщането им се дължи, тъй като отговорността е за вреди от непозволено увреждане и вината на ответниците се презумира. С оглед дадените отговори на въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, тези правни разрешения са направени в нарушение на материалния закон – касационно основание по чл.281 т.3 пр.1 ГПК. Въззивното решение следва да се отмени, а при липса от необходимост за извършване на други съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество от настоящата инстанция (арг. чл.293 ал.3 ГПК). Установява се от фактическа страна, че „Д. к. ц. І - П.” Е. е образувано като търговско дружество с общинско имущество и с едноличен собственик на капитала [община]. Т. И. е работила в ищцовото дружество по трудово правоотношение на длъжност „касиер счетоводство, домакин”, с длъжностни задължения да подготвя документи за заплати (изготвяне на разплащателни ведомости, съставяне на разходни касови ордери, изготвяне на платежни нареждания) и да ги изплаща. Т. Х. е заемала в същото дружество длъжността „счетоводител, икономист, организация на труда”. За периода 01.01.2007 г. - 30.06.2008 г. управител и представляващ търговското дружество е бил д-р Г. А.. За същия период, съгласно условията на трудовия договор между нея и „Д.-к. ц. І - П.” Е., Т. Х. е имала право да получи от дружеството 7 244,19 лв трудови възнаграждения и обезщетения в по-малко от това, което Т. И. и начислила в качеството й на касиер. Разликата се дължи на ежемесечно начисляваните за периода добавки към работната заплата на Х., с посочено основание „доплащания - брутна заплата” и вариращи от 243,71 лв до 800 лв, както и следващата се от тази разлика по-големи размери на възнаграждение за ползване на платен годишен отпуск и данък за възстановяване. От тази разлика Т. Х. се възползвала реално от 3 850,38 лв. Управителят на „Д.-к. ц. І - П.” Е. Г. А., разпитан по делото в качеството на свидетел, е съобщил, че получаваните ежемесечно преводи от Здравно-осигурителната каса за извършените в лечебното заведение медицински дейности, е разпределял като приход на съответните кабинети, които са осъществили дейностите. Предоставил е на съответния лекар възможност да извърши разпределяне на сумите между неговия помощен или административния персонал, без да издава писмена заповед за това. Доплащанията са извършвани на база таблица за приходите и разходите на дружеството, въз основа на получени преводи от Здравно-осигурителната каса, като таблиците за разпределение на получените суми са подписвани от управителя с резолюция „Да”. Видно от показанията на свидетелите Л. М. и Е. Е., именно управителят А., заедно с главния счетоводител, са определяли какви суми за заплати да се дават на работещите в „Д.-к. ц. І - П.” Е.. Установява се както от показанията на свидетелката Е., така и от писмените доказателства по делото, че плащането на заплатите е извършвано от Т. И. със суми, за които е издавала разходни касови ордер на управителя на „Д.-к. ц. І - П.” Е. – д-р Г. А., подписал се за получател. Той е подписвал и платежните нареждания, с които са извършвани плащанията по банков път на Т. Х.. Въз основа на заповед на директора на АДФИ от 28.10.2010 г. била извършена финансова инспекция на „Д.-к. ц. І - П.” Е., приключила с доклад № ФИ5ПК-0005/ 08.07.2011 г., в който били констатирани плащанията на суми, по-големи от дължимите съгласно условията на трудовите договори между дружеството и работниците му. Съставен бил и акт за начет № ********/ 05.07.2011 г. срещу ответниците И. и Х., съответно за сумите 7 253,16 лв и 5 440,29 лв, първата от които умишлено причинена вреда от Т. И., а втората – получена без основание от Т. Х.. За тези суми „Д.-к. ц. І - П.” Е. подало заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение срещу ответниците и по образуваното ч.гр.д.№ 1669/ 2012 г. на Пернишки районен съд такава била издадена. Ответниците възразили срещу заповедта, след което ищецът предявил установителни искове за вземанията си – предмет на разглеждане в настоящето производство. Исковете са неоснователни. Отговорността на Т. И. се претендира въз основа на чл.21 ал.1 ЗДФИ, като за възникването й следва да е осъществен фактически състав, включващ виновно и противоправно поведение, в пряка и непосредствена последица от което за „Д.-к. ц. І - П.” Е. (лице по чл.4 т.3 от ЗДФИ) са настъпили имуществени вреди. Като служител, който изпълнявал в ищцовото дружество задължения по изготвяне на документи за начисляване и изплащане на трудовите възнаграждения на работещите при него, Т. И. е извършвала фактически дейността по плащането. Не тя обаче е определяла размера на допълнителното трудово възнаграждение, което служителите на „Д.-к. ц. І - П.” Е., включително ответницата Т. Х., са получавали. Видно от свидетелските показания, събрани в производството, фонд „Работна заплата” в дружеството е формиран по нареждане на управителя на същото – д-р Г. А.. Той е този, който е одобрявал доплащане на суми над дължимите съобразно уговорените в трудовите договори със служителите възнаграждения, с неговия подпис сумите са разходвани от имуществото на дружеството и са предавани на служителите. Ответницата Т. И. е само технически изпълнител на тази дейност и с действията си тя не е нарушила нарежданията на управителя. Не се поставя въпрос за доказателствената сила на фактическите констатации в акта за начет срещу нея – тази сила не е оборена, а и по фактите в акта спор няма: действително, за исковия период ответницата е броила на служителите на „Д.-к. ц. І - П.” Е. като трудово възнаграждение и възнаграждение за платен отпуск повече, отколкото са били дължими по трудов договор. Това обаче тя е сторила в изпълнение на законно нареждане на ръководителя на организацията, защото именно той е този, който определя как да се формира работната заплата. Касиерът може да бъде държан отговорен за това, което е изплатил над формирания по решение на ръководителя фонд, но не и за извършените въз основа на това решение плащания. Следователно не е налице противоправност в поведението на Т. И., а щом е така, дори в причинна връзка от това поведение да са настъпили вреди, не тя дължи обезщетяването им. Не може да бъде търсен аргумент за обратното в нормата на чл.28 ЗДФИ, тъй като разпоредбата е приложима само в случай на изпълнение на незаконно разпореждане на ръководителя на организацията, срещу което длъжностното лице не е възразило писмено. При изпълнение на законно разпореждане от длъжностното лице не може се иска да отправя писмено възражение, защото изпълнението на законните разпореждания на ръководителя е част от неговите длъжностни функции. Когато управителят е определил какви суми да се изплащат на работещите в дружеството като допълнителни възнаграждения, касиерът, който фактически е платил тези суми, е действал като изпълнител на законно разпореждане на управителя и не може да бъде държан отговорен, ако с плащането е причинена вреда на дружеството. В случай, че решението на управителя за допълнително плащане е извършено в нарушение на закона, отговорен за причинените вреди е той, а не длъжностното лице, извършило плащането. Срещу Т. Х. исковете са неоснователни, защото вземането на дружеството срещу нея се основава на чл.21 ал.3 ЗДФИ и за възникването му е необходимо установяването на виновно и противоправно вредоносно поведение на длъжностно лице, от което трето лице да се е облагодетелствало. След като при извършеното плащане на допълнителни трудови възнаграждения Т. И. не е действала противоправно и не носи отговорност, такава не може да възникне и за получателят на тези допълнителни възнаграждения Т. Х.. Отговорността на получателя по чл.21 ал.3 ЗДФИ е функция от тази на причинителя по чл.21 ал.1 ЗДФИ, което следва не само от систематиката на разпоредбите, но и от предвидената законова солидарност. Щом причинителят не отговаря, не отговаря и получателят, без оглед имало ли е основание за даването и получаването. Независимо от изложеното, в случая полученото е трудово възнаграждение и възнаграждение за платен отпуск, поради което приложими са чл.21 ал.3 изр.2 и 3 ЗДФИ и връщане се дължи, само ако получателят е недобросъвестен. Добросъвестността обаче се презумира от закона и ищецът е този, който следва да проведе пълно обратно доказване, т.е. да установи, че ответницата Х. е съзнавала, че получава недължимо. При положение, че има решение на управителя на „Д.-к. ц. І - П.” Е. за допълнителни плащания на работещите в дружеството с оглед получените доходи от дейността му, то не може да се приеме за опровергана презумпцията по чл.21 ал.3 изр.3 ЗДФИ само заради това, че ответницата Х. е знаела какъв е размерът на основното й възнаграждение по трудовия договор. Предвид изложеното не се установява възникването на вземанията, които ищецът е предявил за установяване в настоящето производство. Предявените искове са неоснователни и следва да се отхвърлят до размера, който е потвърден с въззивното решение (в отхвърлящата исковете част това решение не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила). Съответно следва да се отмени и определението, с което решението е изменено в частта за разноските, като ищецът бъде осъден да заплати всички направени от ответниците разноски в трите инстанции. По изложените съображения съдът Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение на Пернишки окръжен съд № 416 от 28.07.2014 г. по гр.д.№ 456/ 2014 г. в обжалваната част, както и допълващото го определение № 783/ 03.10.2014 г., вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от „Д.-к. ц. І - П.” Е., [населено място], [улица], Е.[ЕИК], против Т. И. И., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], [жилищен адрес] и Т. К. Х., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], искове за признаване за установено, че Т. И. И. дължи на „Д.-к. ц. І - П.” Е. сумата 7 244,19 лв по акт за начет № ********/ 05.07.2011 г., 3 863,10 лв лихви до 18.04.2012 г. и законната лихва върху главницата след тази дата до окончателното й изплащане, а Т. К. Х. дължи на „Д.-к. ц. І - П.” Е. солидарно с Т. И. И. сумата 3 850,38 лв, представляваща част от сумата 7 244,19 лв, получена без правно основание, със законната лихва от датата на причиняването на вредата, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 1669/ 2012 г. на Пернишки районен съд . ОСЪЖДА „Д.-к. ц. І - П.” Е. да заплати на Т. К. Х. 2 462,81 лв (две хиляди четиристотин шестдесет и два лева, осемдесет и една стотинки) разноски по делото, а на Т. И. И. - сумата 1 267 лв (хиляда двеста шестдесет и седем лева) разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: