Р Е Ш Е Н И Е № 302 гр. София, 23 юни 2015 г Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА СПАС ИВАНЧЕВ при секретар Мира Недева и в присъствието на прокурор Мария Михайлова , изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 645 по описа за 2015г. Производството е по реда на чл.346 ал.1 от НПК и е образувано по подадени жалби от подс.З. С. Т. чрез защитата му и на частната обвинителка Р. Д. срещу въззивно решение № 652/ 10.11.2014г. по ВНОХД № 314/2014г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с което е изменена осъдителна присъда № 39/04.07.2014г. по НОХД № 608/2013г. по описа на Хасковски окръжен съд. В жалбата на защитата се твърди, че деянието не е извършено виновно, като следвало да се приложи чл.15 от НК. Оспорват изложени доводи за това, че подсъдимият сам се бил поставил в положение да не може да предотврати настъпването на общественоопасните последици. Заключава се, че е нарушен материалният закон, като не изследването на гласни доказателства относно светлоотразителни знаци, жилетки, аварийни светлини, улично или друго осветление, габаритни светлини и пр., съставлявало процесуално нарушение. Алтернативно се оспорва размера на наложеното наказание като явно несправедлив, с оглед изключителен принос на пострадалите за настъпване на вредоносния резултат и нисък такъв на подс.С.. Иска се отмяна на атакуваното въззивно решение и оправдаване на дееца, алтернативно се иска намаляване на наказанието на една година лишаване от свобода с приложението на чл.55 от НК. Частната обвинителка Р. Д. също е обжалвала въззивното решение, като чрез повереника си е посочила, че наказанието не било съобразено с обществената опасност на деянието и не било в състояние да постигне целите на специалната, но най-вече на генералната превенция. Твърди се, че правилно била установена фактическата обстановка. Наложеното наказание следвало да се определи при отчитане на динамиката на подобен род престъпления, като за постигане на целите на генералната превенция следвало да се налагат по-високи по размер наказания. Тази присъда и потвърждаването и от въззивната инстанция създавали в пострадалите и обществото чувство за безнаказаност,за липса на справедливост. Повереникът се позовава на установената в комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза техническа възможност на дееца да спре, която не била използвана и което пък показвало липсата на адекватни и действия , както и възприемчивост на водача. Прави се позоваване на липсата на каквито и да било смекчаващи вината обстоятелства, наличие на изключително много нарушения на правилата за движение, липсата на правоспособност, като за последното обстоятелство е бил многократно санкциониран без никакъв ефект. Това не било отчетено при определяне размера на наказанието. Твърди се опит за прикриване на следите от престъплението, което било отегчаващо вината обстоятелство и налагало наказване към максимума. Оспорва се възприето съпричиняване от пострадалите, тъй като имало използвани светлини и габарити на автомобила, светлоотразителният триъгълник бил възприет от участниците в движението, макар и поставен до автомобила. Нямало друга възможност да се спре, тъй като атмосферните условия и навалял сняг не позволявали различно местоположение. Повереникът твърди, че всички участници в движението успели да възприемат пострадалите, само подсъдимият не бил го направил, той умишлено не бил спазил правилата за движение и сам се бил поставил в ситуация, при която да ги допусне. Иска отмяна на атакуваното решение и връщането му въззивната инстанция за определяне на по-високо по размер наказание. В съдебното заседание прокурорът от ВКП дава заключение, че касационната жалба на подс.С. е частично основателна, дължало се намаляване размера на наложеното наказание предвид тежестта на извършеното престъпление, допуснати нарушения по ЗДвП, които не били груби и здравословното състояние на дееца. По отношение на касационната жалба на частната обвинителка Д. прокурорът счита, че е неоснователно искането за увеличаване на размера на наложеното наказание, тъй като смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства по отношение отговорността на подс.С. били отчетени правилно , липсвали основания за увеличаване на този размер. Частната обвинителка Д. не се явява, редовно призована, не се явява и повереникът, който в писмена молба е потвърдил касационното си искане. Частният обвинител П. В., както и неговият повереник, редовно призовани , не се явяват и не дават становище по делото. Подс.С., редовно призован се явява лично, представлява се от защитник, който поддържа касационната жалба и направените искания. При определяне на наказанието моли да се вземе предвид здравословното състояние на подс.С.. Последният по същество иска да се уважи касационната му жалба и изразява съжаление за случилото се. При последната си дума подс.С. моли да бъде оправдан или присъдата му да бъде изменена. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: Хасковският окръжен съд с присъда №39/04.07.2014г. по НОХД№608/2013г., е признал подс.З. Т. С. за виновен в това, че на 12.02.2012 г. на главен път 1-8 км. 293 + 735 от Републиканската пътна мрежа, в землището на [населено място], обл.Х., при управляване на МПС -лек автомобил „Форд Г." с ДК № РВ 9138 MB, нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в чл.20, ал.1,чл.20, ал.2 и чл.42, ал.2, т.1 от ЗДП по непредпазливост причинил смъртта на С. П. В. и средна телесна повреда на Р. А. Д., изразяваща се в разстройство на здравето и временно опасно за живота дължащо се на претърпения травматичен шок, трайно затруднение в движението на левият и крак дължащо се на счупване на костите на лявата подбедрица и тези на таза, трайно затруднение в движението на десният и крак дължащо се на счупване на малкия пищял и костите на таза, като е избягал от местопроизшествието, като за извършеното престъпление по чл.343, ал.4, вр. ал.З, пр.последно, б. „б" / в редакцията на д.в. бр. 75 / 2006г. /, вр. ал.1 б. „в", вр. чл.342 ал. 1, вр. чл.54 от НК, го е осъдил на шест години лишаване от свобода, като е постановил на осн. чл.61, т.З вр. чл.59, ал.1, пр.2 от ЗИНЗС то да бъде изтърпяно при първоначален „Общ" режим в затворническо общежитие от открит тип. Съдът е оправдал подс.С. по първоначално повдигнатото обвинение да е нарушил чл.5 ал.1 т.1 и чл.150 от ЗДП, както и за това, че причинената средната телесна повреда на Р. А. Д. изразяваща се в трайно затруднение в движението на левият и крак, да се дължала на счупване на костите на дясната подбедрица Съдът от първата инстанция съобразно чл.70, ал.7, изр. 2-ро пр.1-во от НК е постановил подсъдимият да не изтърпява отложеното наказание „Лишаване от свобода" в размер на 2 / две / години 1 / един / месец и 11 / единадесет / дни, от чието изтърпяване е бил условно предсрочно освободен с определение от 29.04.2010 г. по НЧД № 1916/2010г., на СГС. По реда на чл. 189 ал.З от НПК подс.С. е бил осъден да заплати в полза на държавата направените по делото разноски в общ размер от 3539.38 лв, от които по бюджетната сметка на В. сумата от 996.80 лв., а по сметка на ОД МВР-Х. сумата от 2542.58 лв. С въззивно решение № 652/ 10.11.2014г. по ВНОХД № 314/2014г. По жалба на подс.С. и частната обвинителка Р. Д. Пловдивският апелативен съд е изменил атакуваната присъда, като е оправдал подс.С. да е извършил престъплението по чл.343, ал.4, вр. ал.З, пр.последно, б. „б" вр. ал.1, б. „в", вр. чл.342 ал. 1 от НК с нарушение на правилата за движение, визирани в чл.20 ал.1 от ЗДвП и чл.42, ал.2 , т.1 от ЗДвП. Потвърдил е присъдата изцяло в останалата и част. При проверката на атакувания въззивен съдебен акт и след обсъждане на доводите на страните, настоящата касационна инстанция намери, че жалбите на подсъдимия и на частната обвинителка са неоснователни. Пределите на касационния контрол са ограничени по начало от възприетата фактическа обстановка по делото, тъй като касационната инстанция не е съд по фактите. Предходните две инстанция са ползвали едни и същи установени факти, като проверяващата въззивна инстанция не се е възползвала от правомощията си по чл.316 от НПК, а е възприела изцяло фактическите положения, установени още с обвинителния акт и проверени при първоинстанционното съдебно следствие, залегнали и в мотивите на присъдата. Това процесуално действие на въззивната инстанция не търпи критика, тъй като тези положения са установени въз основа на събрани по надлежния процесуален ред, проверени и неоспорени успешно от страните по делото доказателства. Всяко едно отделно гласно или писмено доказателство е преценено поотделно и в съвкупност, като наличните противоречия са били и предмет на допълнителен и прецизен анализ. Процесуалната дейност на предходните съдилища по анализ и оценка на доказателствата по делото е спазила правилата на правната и формалната логика, те не са били ценени превратно,едностранчиво или избирателно. Спорните обстоятелства са възприети в полза на подс.С., поне що се отнася до сигнализирането на извършвания ремонт на пътното платно- липсата на твърдени аварийни светлини, че светлоотразителният триъгълник не бил поставен на 30 метра зад превозното средство по посоката на движението му. Безспорно обаче е установено, че превозното средство не е можело да бъде изместено и че е било с включени къси светлини и габарити. Твърдението за липсата на анализ на доказателствата, свързани с видимостта като цяло, на превозното средство и на самите пострадали, изтъкнато и като процесуално нарушение, не е основателно при прочит на въззивното решение. Въззивният съд е сторил това на л.40 (стр.11-край и стр.12-начало от мотивите) от въззивното производство. Разумно и в съответствие с формалната логика е отбелязал, че наличието на включени къси светлини и габарити на повреденото превозно средство е било напълно достатъчно, за да може това препятствие и този ремонт на пътя да бъде забелязан своевременно от участниците в движението – както е сторил например св.Д., движещ се зад превозното средство, управлявано от подс.С.. Вярно е, че защитата не са съгласява с тези доводи, но в крайна сметка те са изградени и с отчитане на заключението на експертите по делото – дори и техническата неизправност ( неработещ ляв фар) на управляваното от подс.С. моторно превозно средство не е пречела на неговата видимост, нито пък атмосферните условия, като зоната на осветеност е било в дясната част на пътя от 70 м. Анализа, извършен от въззивният съд, е цялостен и задълбочен. Авторството е установено по един несъмнен начин, а то не се и оспорва в касационната жалба, тъй като доводите в тази насока произхождат от многобройни доказателства по делото- както гласни, така и писмени, но и веществени – изследвани със съответните съдебномедицинска експертиза на веществени доказателства под № 12 / БТМ - 76 от 22.02.2012 г., л.146 -148 т.№2 от дос.п-во, ДНК експертиза на веществени доказателства №12- ДНК-66/09.03.2012г. л. 142-145 т.№2 от дос.п-во. Изводите на въззивната инстанция в този аспект не се оспорват, а касационната не намира какво да добави. Основното възражение е , че подсъдимият не е можел да забележи повреденото превозно средство и съответно не е могъл да предотврати настъпването на удара между двете превозни средства. Съдът от контролираната въззивна инстанция е дал съответен и верен отговор на това възражение, като е приел, че доказателствата по делото го опровергават. Простото несъгласие на защитата с тези доводи не може да обоснове наличието на допуснато съществено процесуално нарушение при извършване на доказателствената дейност на съда. Подс.С. е имал обективната възможност да забележи превозното средство на пътя, бил е задължен да го прецени като опасност на пътя и да предприеме действия по намаляване на скоростта или спиране, за да предотврати настъпването на произшествието. Осветеното разстояние от 70м. пред десния фар, при установената скорост на движение, която е и неоспорена, 59.02км/ч., е значително по-голямо от опасната зона за спиране, която е установена като разстояние от 37.34м. Субективната невъзможност да се забележи препятствието на пътя не може да се противопостави на обективно съществуващата възможност. Невъзможността на дееца да забележи препятствието в такъв случай трябва да се дължи на извинително обстоятелство, каквото напълно отсъства. Не е достатъчно да се твърди, че деецът не е можел да забележи препятствието, трябва да са съществували обективни пречки за това, като внезапни природни стихии ( внезапен заслепяващ електрически разряд ), внезапно прилошаване и други, каквито не са установени по делото. Липсата на концентрация далеч не е извинително обстоятелство. Съдът от въззивната инстанция е извършил и собствен анализ на доказателствата по делото, дал е и отговор на възраженията относно допуснати съществени процесуални нарушения, в нито един момент не е подходил формално към оценката на което и да било доказателство по делото. Отказът да бъде уважено искането на защитата за назначаване на допълнителна експертиза законосъобразно е преценен като даден в съответствие с изискванията на чл.153 от НПК- в нито един момент не са останали неизяснени въпроси от автоекспертно значение, дадените заключения не страдат от необоснованост или непълнота. В крайна сметка твърдението на защитата за допуснато съществено процесуално нарушение, изразило се в неправилна оценка на доказателствата от решаващите съдилища, е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Касационният състав заключава, че не е налице касационно основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК, което да налага отмяна на атакуваното въззивно решение. Релевираното оплакване за нарушен материален закон поради неприложение на разпоредбата на чл.15 от НК не се установи от настоящият касационен състав. Защитата се е възползвала от използваната правна конструкция „ actio liberа in causa“ от въззивния съд, за да настоява, че деецът не е имал обективна възможност да предотврати настъпването на произшествието, като оспорва предпоставката, че деецът сам се бил поставил в такава невъзможност поради собствено противоправно поведение. Избраната конструкция от въззивния съд не е твърде удачна, тъй като тя е относима преди всичко при оценка на волевото състояние на дееца при извършване на престъплението, а не на обективната му невъзможност да предотврати настъпването на произшествието. Независимо от това трябва да се отбележи, че при наличната обективна възможност да изпълни задължението си да спре своевременно, така, както го задължава чл.20 ал.2 изр.2-ро от ЗДвП, деецът не е наблюдавал пътната обстановка с дължимото внимание и концентрация и това неизпълнение на задължение на общите му задължения по смисъла на ЗДвП, от самото начало на обективната му възможност да забележи пострадалите на пътя до момента на настъпването на произшествието, е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат – тоест подс.С. не е направил всичко, зависещо от него, за да спре при така възникналата опасност за движението. Всъщност, той не е направил нищо в тази насока, но така или иначе, именно в това се състои и неговото нарушаване на правилата за движение. Друг би бил въпросът, ако в резултат например на прекомерната употреба на алкохол ( изпадането в т.н. „патологично алкохолно опиване“, при което не може да разбира свойството и значението на извършеното, и да ръководи постъпките си), не е имал обективната възможност да забележи препятствието на пътя, опасността, която се е материализирала в това препятствие – двамата пострадали, с напускането на местопроизшествието тази хипотеза е останала непроверима, иначе това би бил типичен случай на „actio libera in causa“. Въззивната инстанция е оправдала подс.С. да е нарушил правилото по чл.20, ал.1 от ЗДвП, както и по 42,ал.2 т.1 от ЗДвП, решението в тази част е съобразено със закона и съдебната практика, касационната инстанция споделя напълно тези доводи, като не е необходимо да се излагат допълнителни. Освен това страните по делото не са възразили в тази част, поради което възможност за касационна проверка отсъства. По отношение на потвърденото нарушение от подс.С. на правилото за движение, визирано в чл.20 ал.2 изр.1-во от ЗДвП за пълнота е необходимо да се отбележи, че съдебната практика е определила две отделни и разграничени хипотези- ТР № 28/84г., като законодателят и към онзи момент (промените в различните години на тази норма от ЗДвП като краен и актуален резултат не са променили значимостта на тази практика) е вменил на водачите на моторни превозни средства две отделни и по същество различни, конкуриращи се, задължения – едното е за съобразяване на скоростта с всички фактори на пътната обстановка, а другото задължение е за намаляване или спиране, което е независимо от това, дали скоростта по начало е съобразена. В конкретния случай скоростта на подс.С. е била съобразена, след като решаващите съдилища са възприели при избраната скорост от 59.02 км/ч. обективната му възможност да спре значителни преди възникналата за него опасност – наличието на двамата пострадали на пътното платно и неспирането му сочи най-вече на неизпълнение на задължението му по смисъла на чл.20, ал.2, изр.2-ро от ЗДвП,. Тези съображения не се отразяват по никакъв начин на справедливостта на наложеното наказание, каквото е третото посочено от обжалвалите страни касационно основание, разбира се в различни посоки- подс.С. алтернативно е поискал да му бъде намалено наказанието, а частната обвинителка – напротив, да бъде увеличено. Касационната инстанция не намери основания за корекция на санкционната част на присъдата, потвърдена с атакуваното въззивно решение., дори и с посоченото по-горе изменение. По наказанието е даден пълен и изчерпателен отговор от въззивната инстанция, чиито доводи напълно се споделят от касационната. Освен, че деецът е осъждан, той не е притежавал необходимата правоспособност, също така е осъществил две от квалифициращите обстоятелства- като е причинил смърт и телесна повреда на повече от едно лице и е избягал от местопроизшествието, нещо повече, опитал се е да заличи следите от извършеното от него деяние, за да избегне наказателната отговорност, проявявал е в годините завидна упоритост да управлява моторни превозни средства, без за да има правоспособност за това, механизма на извършване на нарушението при цялостно неизпълнение на законовото задължение да намали и/или да спре, също следва да се цени като отегчаващо вината обстоятелство с оглед обема на неизпълнение на законовото задължение. Наложеното наказание е под средния размер, като в този смисъл се явява достатъчно снизходително (заедно с постановяването неизтърпяната част от предишното наказание, за която е бил условно предсрочно освободен дееца да не бъде изтърпявана) и място за по-нататъшно снизхождение няма. Разбира се, частната обвинителка претендира наложеното наказание да е ниско, като касационното искане също се преценява от настоящата инстанция като не основателно. Наказването не може да бъде самоцелно, да се отдава приоритет на генералната превенция, а в наложения размер е достатъчно строго, за да постигне поправителен и възпитателен ефект, като също така е в състояние да предпази за един дълъг период останалите членове на обществото от опасното за всички поведение на дееца. При обсъждане на тази касационна жалба следва да се отбележи , че по резултата си и своята тежест деянието не се отличава от типичните случаи на пътнотранспортни произшествия, а възрастта на дееца , както и здравословното му състояние, пък предполага, че след изтърпяване на наказанието опасността от извършване на друго престъпление ще бъде намалена значително. Липсва явно несъответствие между наложеното наказание от една страна и степента на обществената опасност на деянието, и на дееца, постигнат е необходимия баланс между смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, съобразена е тяхната относителна тежест и касационната инстанция, както и предходните, счита, че с този размер ще бъдат постигнати целите по чл.36 от НК. Предвид изложеното дотук, настоящият касационен съдебен състав намери, че в пределите на поискания касационен контрол и в рамките на касационните правомощия липсва основание за изменение или отмяна на атакуваното въззивно решение, поради което то следва да се остави в сила. С оглед на това и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 652/ 10.11.2014г. по ВНОХД № 314/2014г. по описа на Пловдивски апелативен съд Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: