6 РЕШЕНИЕ № 11 гр. София, 08 февруари 2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети януари две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП К. ИВАНОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 1161 / 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по повод постъпила жалба от подсъдимия Т. С. Т., чрез неговия защитник – адвокат Б., срещу въззивно решение № 296 / 13. 07. 2018 год., постановено по в.н.о.х.д. № 497/2018 год. по описа на Апелативен съд – София, НО, 4 – ти състав. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на твърдението за наличието на касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. При условията на алтернативност се иска отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебно заседание пред касационния съд защитникът поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на въззивното решение като правилно и законосъобразно. Подсъдимият Т. С. Т. поддържа жалбата, твърди, че не е извършил престъплението и моли да бъде оправдан. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: С присъда, постановена на 18.11.2016 год. по н.о.х.д. № 1301/2016 год. по описа на Софийски градски съд, НО, 28 – ми състав, подсъдимият Т. С. Т. е признат за виновен в това, че на 05.01.2015 год., около 17,00 часа в [населено място],[жк], [улица], пред №1, вх. „Б“, е отвлякъл П. В. А., поради което и на основание чл. 142, ал.1, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години, изтърпяването на което е отложено за изпитателен срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. Със същата присъда СГС признал подсъдимия Т. за невиновен и го оправдал по обвинението за това на 05.01.2015 год., за периода от 17,00 часа до 17,30 часа да е принудил П. В. А. да претърпи нещо противно на волята му – да остане седнал на задната седалка на л. а. „С.“ ЗХ с ДК [рег.номер на МПС] , управляван от К. Б., до пристигане на автомобила пред адрес [населено място], [улица], като употребил за това сила и заплашване – престъпление по чл. 143, ал.1, пр.1 и пр.2 от НК. Присъдата е обжалвана от подсъдимия пред Софийски апелативен съд, който с решение № 237/29.05.2017 год., постановено по в.н.о.х.д. № 454/2017 год., я потвърдил изцяло. По жалба на подсъдимия Т. срещу постановеното въззивно решение във ВКС е образувано касационно производство. С решение № 9 /11.04.2018 год., постановено по н.д. № 1214/2017 год., ВКС, НК, ІІ – ро н.о. отменил въззивния съдебен акт, поради допуснати съществени процесуални нарушения и върнал делото на въззивния съд за ново разглеждане. При повторно проведеното въззивно производство е постановено решение № 296/ 13.07.2018 год. по в.н.о.х.д. № 497/2018 год. , с което САС, НО, 4 – ти въззив. състав, е изменил първоинстанционната присъда, като е намалил изпитателния срок, за който е отложено изпълнението на наказанието лишаване от свобода от пет на три години, като в останалата част я потвърдил. Посоченото въззивно решение е предмет на настоящата касационна проверка, инициирана от подсъдимия. Касационната жалба на подсъдимия е допустима, тъй като е подадена от легитимна страна и е депозирана срещу съдебен акт от кръга на посочените в разпоредбата на чл. 346, т.1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Необходимо е на първо място да се очертаят пределите на касационната проверка. С първоинстанционната присъда СГС е оправдал подсъдимия по повдигнатото срещу него обвинение за извършено престъпление по чл. 143, ал.1, пр.1 и пр.2 от НК. В тази част съдебният акт не е протестиран от държавното обвинение, поради което въззивният съд правилно е приел, че тя не следва да бъде предмет на въззивен контрол. Въззивното решение е обжалвано от подсъдимия пред ВКС в частта, с която е потвърдена първоинстанционната присъда по отношение осъждането му за престъпление по чл. 142, ал.1 от НК. С оглед на това настоящата касационна проверка е ограничена в същите рамки - единствено по отношение на доводите на касатора отнасящи се до потвърденото осъждане по обвинението за извършено престъпление по чл. 142, ал.1 от НК. На следващо място, след като настоящото касационно производство е второ по ред, следва да се провери дали въззивната инстанция е изпълнила указанията, дадени от ВКС при предходната касационна проверка, които са задължителни за нея, предвид разпоредбата на чл. 355, ал.1, т. 3 от НПК. В отменителното решение на ВКС се сочи, че е допуснато съществено нарушение на правото на защита на подсъдимия, като не му било разяснено, че при постановяване на присъдата не могат да се ползват показанията, които е изложил на досъдебното производство в качеството му на свидетел, поради което, ако желае да бъде взета предвид неговата теза, следва да даде обяснения пред съда. Това нарушение е отстранено от въззивния съд, който в рамките на проведеното въззивно съдебно следствие е предоставил възможност на подсъдимия да даде обяснения по обвинението, като реализира по този начин в пълна степен правото си на защита. Впоследствие гласните доказателства, приобщени чрез разпита на подсъдимия, са били подложени на анализ наред с останалите доказателства, събрани по делото, като въззивният съд е изложил подробни съображения относно това по отношение на кои факти им дава вяра. При предходната касационна проверка ВКС е намерил за основателни твърденията на подсъдимия, че въззивната инстанция при постановяване на решението си е допуснала съществени процесуални нарушения на правилата за събиране и оценка на доказателствените материали, като е интерпретирала тенденциозно и едностранчиво показанията на свидетелите, пренебрегнала е съществени части от тях, които са в полза на защитата и е обсъдила единствено тези, които подкрепят обвинението. С касационната жалба, повод за провеждане на настоящото касационно производство, отново се правят възражения, свързани с качеството на осъществената от въззивния съд доказателствена дейност. По същество се възразява срещу кредитирането на показанията на пострадалия, депозирани на досъдебното производство и игнорирането на заявеното от него в разпита му пред първостепенния съд. Изразява се недоволство от възприемането на показанията на св. Р., без да се обсъдят съществените противоречия между изложеното от него на досъдебното производство и пред първоинстанционния съд. Макар и с доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, всъщност се оспорва обосноваността на въззивното решение, която не е сред касационните основания, визирани в разпоредбата на чл. 348, ал.1 от НПК. Съдилищата по фактите са суверенни в правото си да изграждат вътрешното си убеждение на базата на едни или други доказателствени източници и да основават фактическите и правните си изводи въз основа на тях. В правомощията на касационната инстанция е единствено да провери дали доказателствената съвкупност е анализирана задълбочено, обективно и с необходимата прецизност, съобразно установените от процесуалния закон правила. При прочита на обжалваното въззивно решение се установява, че контролираният съд е изпълнил задълженията си, произтичащи от нормите на чл. 13, чл.14 и чл. 107, ал.3 и ал.5 от НПК, като е подложил доказателствените източници на всеобхватен и изключително детайлен анализ, излагайки подробни и добре аргументирани съображения относно кредитирането на едни и игнорирането на други доказателства. Изхождайки от конкретиката на казуса, въззивният съд с основание е преценил, че най-съществен принос за разкриване на обективната истина по делото имат гласните доказателства, изведени от показанията на пострадалия свидетел А., както и от показанията на св. Р. и В. – очевидци на случилото се. Чрез посочените гласни доказателствени средства се установяват факти, включени в главния предмет по делото – за начина, по който подсъдимият е извел пострадалия А. от л.а. „Ф.“, управляван от св. Р. и е вкаран от него в л.а. „С.“, управляван от св. Б.. Въз основа на задълбочения и обективен анализ на показанията на св. А., контролираният съд е достигнал до правилното заключение, че следва да се даде вяра на изложеното от пострадалия в хода на досъдебното производство, за това, че е бил изведен от подс. Т. със сила от единия автомобил и вкаран също насила в другия. Настоящият съдебен състав не намира основание за критика към въззивната инстанция, тъй като от внимателния прочит на събраните по делото материали се установява, че показанията на пострадалия, дадени от него в проведените му разпити от водещия разследването и пред съдия в процедурата по чл. 233 от НПК, приобщени от първостепенния съд по реда на чл. 281, ал.1, т.1 и т.2 от НПК, са последователни, непротиворечиви и достоверни, намиращи се в корелация с показанията на св. Р., с медицинската документация, събрана по делото и със заключението на приетата СМЕ. Решението си да не кредитира показанията на пострадалия, дадени пред първоинстанционния съд, въззивният съд е мотивирал с тяхната вътрешна противоречивост, непоследователност, колебливост и неустойчивост по отношение на начина по който е бил изведен от подсъдимия от единия автомобил и вкаран в другия. Изводът на контролирания съд, че това е станало с упражняване на принуда от страна на подс. Т., а не доброволно, е добре защитен чрез съпоставяне на показанията на пострадалия с тези на св. Р. – пряк очевидец на случилото се. Анализът на последните е извършен по правилата на формалната логика, изследвана е тяхната вътрешна устойчивост и последователност, като правилно са приети за надеждна доказателствена основа. Отчетени са незначителните несъответствия между изложеното от св. Р. пред съдия на досъдебното производство и в разпита му в хода на първоинстанционното съдебно следствие, относно това дали той самият е слизал от автомобила си, като добре аргументирано е прието, че те са несъществени и не водят до опровергаване на обвинителната теза. По отношение на начина, по който пострадалият е изваден от единия автомобил и вкаран в другия въззивният съд е изследвал и показанията на св. В.. Изложил е аргументи относно това в коя част ги приема за достоверни и по отношение на кои факти ги намира за недостатъчно информативни и точни, като не се констатират противоречия в изводите на съда от вида на посочените от касатора. Подходът на детайлно и прецизно обсъждане контролираният съд е приложил и по отношение на показанията на свидетелите Б., А. и Н.. Настоящият съдебен състав изцяло споделя доводите на въззивната инстанция, изложени по отношение на посочените гласни доказателствени източници, като поради тяхната изключителна изчерпателност, не намира за необходимо да ги повтаря. Осъществената по описания начин доказателствена дейност е съобразена с правилата, визирани в процесуалния закон, а това обуславя правилността на фактическите положения, до които въззивната инстанция е достигнала. Въззивният съд е изпълнил и задълженията си, произтичащи от нормата на чл. 339, ал.1 и ал.2 от НК, като подробно и детайлно е отговорил на всички възражения на подсъдимия и защитника му, относно доказателствените източници, включително и на тези за допуснато нарушение на чл. 6, §3 (d) от ЕКПЧ. Изложените в тази връзка съображения на контролирания съд са правилни и законосъобразни, поради което настоящият съдебен състав изцяло се солидаризира с тях. Въззивният съдебен акт съответства на всички стандарти, зададени от процесуалния закон, поради което не е налице твърдяното от касатора касационно основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК. Въз основа на правилно установените факти контролираният съд е достигнал и до законосъобразния извод, че изваждайки пострадалия с употреба на сила от единия автомобил и вкарвайки го противно на волята му в другия автомобил, подсъдимият го е лишил от правото му на свобода и на свободно придвижване, като съзнавайки общественоопасния характер на последиците от тези свои действия, от обективна и субективна страна е осъществил състава на чл. 142, ал.1 от НК. Материалният закон е приложен правилно, поради което не е налице и касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК. В заключение следва да се посочи, че при постановяване на въззивния съдебен акт не са допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, които да налагат неговото отменяне или изменяне, поради което същият следва да бъде оставен в сила. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 296 / 13. 07. 2018 год., постановено по в.н.о.х.д. № 497/2018 год. по описа на Апелативен съд – София, НО, 4 – ти състав. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.