ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 498 София, 27.08.2020 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав: Председател: Елеонора Чаначева Членове: Росица Божилова Васил Христакиев разгледа в закрито заседание докладваното от съдията Христакиев т. д. № 2376 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 280 и сл. ГПК. I. С въззивно решение Бургаски апелативен съд, след отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлил като неоснователен предявения от П. Б. отрицателен установителен иск за несъществуване на парични вземания на Н. Ф. Г., приети в производството по несъстоятелност на „Добринище ски“ ЕАД (н). Решението е обжалвано от ищеца с оплаквания за незаконосъобразност и искане за отмяната му със съответните последици. Ответникът Н. Г. оспорва жалбата. Длъжникът „Добринище ски“ ЕАД (н) също оспорва жалбата, синдикът не изразява становище. II. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, излагайки подробни съображения в тази насока, че в полза на третото лице „Дара пропъртис“ ЕООД са съществували парични вземания срещу длъжника „Добринище ски“ ЕАД (н). Приел е по-нататък, че с договор за цесия от 02.02.2011 г. тези вземания са били прехвърлени на ответника Н. Г., който към същия момент е бил едноличен собственик на капитала и представляващ цедента „Дара пропъртис“ ЕООД. По отношение на действителността на този договор за цесия въззивният съд е приел, че макар и при сключването му цедентът да е бил представляван от самия цесионер, това обстоятелство няма за последица нищожност на договора на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 38, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Този извод съдът е обосновал с подробно изложени правни аргументи, вкл. с разрешенията по ТР № 3/2013 на ВКС-ОСГТК, като наред с останалото е приел, че след като съобразно установената задължителна практика забраната по чл. 38, ал. 1 ЗЗД не се прилага към сделките, сключени между две търговски дружества, представлявани от едно и също лице като техен органен представител, на по-силно основание тази забрана не се прилага и към сделките, по които страна лично е същият органен представител. III. Допускането на касационно обжалване се обосновава на първо място с очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с довода, че разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД е приложима и в случаите, когато управителят на търговското дружество сключва договор от негово име със самия себе си в качеството си на физическо лице. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Поради това основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице. IV. Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В тази насока се излагат доводите, че неправилно въззивният съд в настоящия случай е приложил съдебна практика (ТР № 3/2013), формирана по други правни въпроси относно различна хипотеза, като се поддържа, че погрешно създадената от въззивния съд съдебна практика чрез приложение на решения, касаещи съвсем други хипотези, изкривява смисъла на тълкувателното решение и създава предпоставки за грешно прилагане на правото. Така изложените доводи не отговарят на изискванията за обосноваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, разяснени в т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК. Основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебна практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. В действителност изложените доводи се свеждат до несъобразяване със задължителна съдебна практика, поради което, при наличието на надлежно формулиран въпрос, могат да обосноват основание за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но не и по т. 3. V. Накрая, допускането на касационно обжалване се обосновава и с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса „Налице ли е правна възможност за управителя на ЕООД да договаря сам със себе си, и ако такава сделка бъде извършена, нищожна ли е тя?“ в противоречие с цитирана практика на ВКС. Въпросът отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото е поставен в основата на решаващия извод на въззивния съд за отсъствие на основание за нищожност по чл. 38, ал. 1 ЗЗД на процесния договор за цесия. По този въпрос е формирана последователна актуална практика на касационната инстанция (т. д. № 260/2019 г., ВКС, II т. о. и цитираната там практика), съгласно която забраната по чл. 38, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се прилага към сделките, сключени между търговско дружество, от една страна, и представлявалия го негов управител в лично качество, от друга страна. Въззивното решение по този въпрос противоречи на установената практика на ВКС, поради което касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Държавна такса не се дължи предварително на основание чл. 694, ал. 7 ТЗ. С тези мотиви съдът ОПРЕДЕЛИ: Допуска касационно обжалване на решение № 29/18.04.2019 г. по т. д. № 27/2019 г. по описа на Бургаски апелативен съд. Делото да се докладва за насрочване. Определението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: