Р Е Ш Е Н И Е     № 642     София, 10 февруари 2009 г.     В ИМЕТО НА НАРОДА     Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на петнадесети декември  две хиляди и осма година в състав :                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА ПОПОВА                                                  ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА                                                                       НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Руско Карагогов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 674/2008 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по протест на Апелативна прокуратура – гр. П. и жалби на частните обвинители и граждански ищци М. Н. Г., Г. Г. Г., И. Н. Д. против въззивно решение № 207 от 03.10.2008 г., постановено по ВНОХД № 310/08 г. от Апелативен съд – гр. П., с което е изменена осъдителната присъда на окръжния съд от същия град. С първоинстанционната присъда № 59/01.04.2008 г. по НОХД № 2547/07 г., подсъдимият Г. М. Б. е бил признат за виновен в това, че на 14.08.2007 г. в гр. П., умишлено е умъртвил Р. Г. Г. и Е. Н. Д. , като убийството е на повече от едно лице – престъпление по чл. 116, ал.1, т. 4, пр. 3 във вр. с чл. 115 от НК. Наложеното наказание е двадесет години лишаване от свобода. Подсъдимият Г. Б. е бил признат за виновен и в това, че през 1993 г. е придобил и държал до 14.08.2007 г. огнестрелно оръжие – самоделно, годно да произведе изстрел; боеприпаси, описани подробно в съдебния акт – престъпление по чл. 339, ал.1 от НК. Наложеното наказание е две години лишаване от свобода. На основание чл. 23 от НК е определено едно най-тежко общо наказание, а именно двадесет години лишаване от свобода. С присъдата е ангажирана и гражданската отговорност на подсъдимия, като същият е осъден да заплати на гражданските ищци обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, както следва : на И. Н. Д. сумата от 70 000 лева за неимуществени вреди и 500 лева за имуществени вреди; на Г. Г. Г. и М. Н. Г. сумите от по 20 000 лева за неимуществени вреди. С въззивното решение, предмет на касационен контрол, присъдата е изменена – увеличен е размера на присъдените обезщетения за гражданските ищци Г. Г. Г. и М. Н. Г. на от по 30 000 лева. В протеста се поддържа касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Прави се искане за отмяна на решението и връщане на делото за налагане на по-тежко наказание – “доживотен затвор” В жалбата на частните обвинители Г. Г. и М. Г. се поддържа същото касационно основание и се прави идентично искане. В жалбата на частния обвинител И. Д. се поддържат всичките касационни основания, при обобщено искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста, като дава заключение за основателност на жалбите, подадени от частните обвинители. Жалбоподателите частни обвинители Г. Г. и М. Г. , редовно призовани не се явяват в съдебното заседание. Жалбоподателят частен обвинител И. Д. не се явява, редовно призован, жалбата се поддържа от процесуален представител. Подсъдимият Б. лично и чрез процесуален представител, назначен при условията на чл. 94, ал.3 от НПК, поддържа становище за неоснователност на протеста и жалбите. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. Доводите, изложени в протеста, към основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, са мотивирани от една страна с липса на конкретност в мотивите на проверявания съдебен акт, относно приетите смекчаващи отговорността обстоятелства, предопределили определянето на наказание по първата алтернатива на чл. 116 от НК. От друга, че съдът е подценил значението на отегчаващи отговорността обстоятелства, а именно – предходно осъждане, данните за личността на подсъдимия, изводими от съдебно-психиатричната експертиза, както и обстоятелството, че е причинена смърт на две лица. Идентични доводи, се поддържат и в жалбата на частните обвинители Г. Г. и М. Г. , като в същата се счита, че съдът е пренебрегнал обстоятелствата, свързани с начина на осъществяване на престъплението и проявлението на личността на подсъдимия. Доводите в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК, заявени в жалбата на частния обвинител И. Д. , са свързани с качеството на съдебния акт – липса на обсъждане на поставените въпроси относно фактите по делото, което обсъждане би могло да доведе до друг извод по приложението на материалния закон. Така направени, възраженията не държат сметка за съдържанието на посоченото касационно основание, но могат да бъдат разгледани и в светлината на това по чл. 348, ал.2 от НПК. Справедливостта на наказанието, също е оспорена с възражения за недооценяване поведението на подсъдимия при извършване на престъплението. ІІ. Първо следва да получат отговор възраженията, направени от частния обвинител Д. , защото те поставят въпроси относно допуснати процесуални нарушения. Неоснователно се поддържа, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си по чл. 339, ал.2 от НПК, като е подминал възраженията, направени с въззивната жалба, отговаряйки само “с пет изречения”. Внимателният прочит на проверявания съдебен акт не дава основание за такъв упрек. Тезата на частното обвинение е била, че доказателствата по делото позволяват да се приемат факти, различни от тези, посочени в обвинителният акт, които факти биха определили и други изводи за правната квалификация. Въззивният съд (а и първата инстанция) не е подминал така поддържаните доводи, а отхвърлянето им се е дължало на надлежен анализ на доказателствената съвкупност. Виждането на жалбоподателя, отразено в касационната жалба, че при установяване на факти, водещи до утежняване на квалификацията на извършеното следва да се приложат съответните правила не държи сметка за НПК. В жалбата не се сочат точно кои правила е следвало да приложи съдът и това е обяснимо, защото такива не съществуват. Това е така, тъй като изменението на обвинението не е правомощие на съда, а на прокурора при наличието на предпоставките, визирани в чл. 287 от НПК. След като не е предприето изменение на обвинението по този ред, невъзможно е да се постигне осъждане извън параметрите на обвинението. Разбира се, разкриването на обстоятелства в съдебно следствие, които макар и неинкриминирани от обвинителната власт по реда на изменение на обвинението, могат да намерят отражение върху обема на наказателна принуда. Веднага следва да се направи уточнението, че по конкретното дело това не е било възможно, защото такива обстоятелства не са установени. ІІІ. По доводите за явна несправедливост на наложеното наказание. Както вече се каза, изложените възражения в протеста и в двете жалби на частното обвинение не се различават съществено, поради което и отделното им разглеждане не е наложително. Неоснователно се възразява, че въззивният съд не е посочил кои смекчаващи отговорността обстоятелства са наложили определянето на наказанието по първата алтернатива, предвидена в чл. 116 от НК. Въззивният съд, за разлика от първата инстанция, е съобразил разпоредбата на чл. 57 от НК, както и практиката по нейното приложение. С основание е отправен упрек към първостепенния съд за проявената непрецизност при индивидуализиране на наказанието при алтернативни санкции, както и към определянето на някои обстоятелства като отегчаващи – например липсата на критичност към извършеното. Едновременно с това, съдът изрично е обсъдил конкретните обстоятелства, носещи белезите на смекчаващи такива, свързани с личността на подсъдимия. Не е налице и подценяване на обстоятелства, които според обвинението могат да характеризират извършеното като изключително тежко. В мотивите на съдебния акт съществува индивидуална оценка на обстоятелствата, респективно на тяхната тежест, валидни за определяне на наказанието по вид и размер. Не може да се изисква от съда да преценява, като отегчаващо отговорността обстоятелство фактът, че е причинена смърт на две лица, защото чл. 56 от НК забранява това. На следващо място, отказът на съда да уважи искането на представителите на държавното и частно обвинение за определяне на наказание “доживотен затвор”, е при съображението, че не е налице изискуемата се от закона предпоставка – изключителна тежест на престъплението. Няма съмнение, че индивидуалната тежест на извършеното, предвид и резултата е завишена. Тази оценка за степента на обществена опасност на деянието не е отречена от съда. Същевременно обаче, съдът е съобразявал, че не са установени по делото други фактори (напр. специфика на извършена причинителска деятелност, едновременно съвкупно проявление на няколко квалифициращи обстоятелства, особености на личността на дееца, носещи негативни оценки и пр.), които да разкрият особено висока степен на обществена опасност на престъплението, така че да го открояват значително от обикновените случаи на престъпления от този вид и да го очертаят като изключително тежко. С основание, пак в тази връзка, въззивният съд е заключил, че извън деянието подсъдимият Б не е могъл да бъде оценяван като изключително опасен, което обстоятелство да налага засилена по интензитет наказателна принуда – продължителна изолация в затворнически условия. Безспорно вярно е, че налице предходно осъждане на подсъдимия. Последното, макар и да носи негативна информация за личността му, все пак следва да бъде оценявано и с оглед това, че става дума за присъда влязла в сила през 1996 г., настъпилата реабилитация, както и че осъждането е за по леките случаи на престъпления по транспорта. Тук е мястото да се отбележи, че критичността и разкаянието могат да се ценят като смекчаващи отговорността обстоятелства, но тяхното отсъствие не може да се цени като отегчаващо отговорността обстоятелство. В този смисъл, както се каза, въззивният съд е бил прав да отхвърли становището на първата инстанция по този въпрос. Още повече, че въпреки отхвърляне на искането за провеждане на производство по реда на глава 27, чл. 371, т.2 от НПК, подсъдимият в обясненията си е изложил факти, които са от значение за обективната съставомерност на извършеното (между впрочем, такава е била и позицията му в досъдебното производство), а впоследствие е приел наказанието такова, каквото е наложено. Това няма как да не бъде преценявано от гледна точка на личността на подсъдимия и да насочва към извод за настъпващи вече промени към превъзпитание. Накрая, определеното наказание от двадесет години лишаване от свобода не компрометира достигането на целите, визирани в чл. 36 от НК. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 207 от 03.10.2008 г., постановено по ВНОХД № 310/08 г. от Апелативен съд – гр. П..   ПРЕДСЕДАТЕЛ :   ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.