Р Е Ш Е Н И Е № 61 София, 01.07.2016 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в открито съдебно заседание на шестнадесети май две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретар ТЕОДОРА ИВАНОВА изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА гр.дело № 5652 /2015 година, и за да се произнесе, взе предвид: Производство по чл. 290-293 ГПК. Д. П. К. и К. П. П. , и двете от [населено място] чрез адв. В. П. -АК В. обжалват и искат да се отмени въззивно Решение Nо 176 от 05.02.2015 година по гр.В.д. Nо 2860/2014 година на ОС- Варна, в частта по уважения иск по чл. 108 ЗС. Поддържа се, че в обжалваната част въззивното решение е процесуално недопустимо, като разгледано по нередовна искова молба- неплатена ДТ по иска по чл. 108 ЗС, респ. неправилно като постановено в нарушение на процесуалния закон , гарантиращи защитата на ответника срещу заявения иск, основания за отмяна по чл. 281 т.2 и т.3 ГПК. Касационно обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280 ал.1 ГПК по процесуално правния въпрос: за необходимостта от нов доклад от въззивната инстанция и неговото съдържание при конкретно релевирани с въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушение на първата инстанция във връзка с доклада и точното приложение на чл. 146 ГПК при разминаване на правната квалификация по доклада и тази , на която е уважен иска , разгледани от въззивния съд в смисъл, обратен на този по дадените разяснения с т.2 на ТР 1/2013 на ОСГТК на ВКС и по въпроса за наличие на правно защитим интерес на ответниците да оспорват чрез възражение правата на собственост на ищцата , придобито чрез правна сделка , като нищожна и за допустимостта да се разгледа такова възражение в рамките на спор за собственост , когато оспорващите ответници не противопоставят собствени собственически права , произнесен в противоречие задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК. Ответникът по касация Ф. Ф., оспорва релевираните основания за отмяна на обжалваното решение . Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените доводи и възражения по същество на касационните оплаквания и в правомощията си по чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК , намира : С обжалваното решение , окръжният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил решението на първата инстанция и в частта , с която К. П. П. и Д. П. / вписана като П./ К. са осъдени да предадат на Ф. Ч. Ф. владението на апартамент No 1 на ет.2 [населено място], [улица] идентификатор 10135.2556. 72.1.1. по КК и КР на [населено място], на основание чл. 108 ЗС. За да постанови съдебния акт, въззивната инстанция е приела , че двете ответници- К. П. и Д. К. са във фактическа власт на процесния апартамент без основание , тъй като не са били страна по срочния наемен договор/ за разлика от първите двама ответника/, поради което следва да бъдат осъдени да предадат владението на ищцата , легитимираща се като собственик на имота на основание договор за покупко-продажба по НА No 14/2013 година . Прието е , че релевираното възражение за нищожност на този договор , в рамките на защитата от страна на ответниците срещу иска по чл. 233 ЗЗД респ. чл. 108 ЗС , е недопустимо. Възражението за недопустимост на въззивното решение, като постановено след изтичане на срока , даден за заплащане на дължимата за въззивно обжалване ДТ и при неизпълнение на това процесуално задължение, е неоснователно с оглед на данните по делото, че двете касаторки- в качеството на въззивници във втората инстанция са били освободени от съда от задължението за заплащане на ДТ. По поставените правни въпроси С т. 2 на ТР 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното производство се прие , че във въззивната инстанция правния спор подлежи на разглеждане по същество , в предметната рамка, очертана от релевираните доводи във въззивната жалба, и по конкретно с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата , съобразяването им с конкретна материално-правна норма като източник на защитимото субективно материално право. Ограниченията , въведени с чл. 266 ГПК за попълване на делото с нови факти и доказателства от въззивния съд , не променят основните характеристики и задачи на второинстанционното обжалване , уредено с чл. 258 и сл. ГПК. Като втора първа инстанция обект на въззивната дейност не е констатиране пороците на първата инстанция , а разглеждане на спора по същество. Преценката за незаконосъобразността на решението / процесуално правна или материално правна / на първата инстанция е последваща , а констатациите в тази насока само косвен резултат. Доколкото дейността на въззивната инстанция не се свежда до повторение на извършените от първата инстанция процесуални действия , а се явява нейно продължение то за да бъдат спазени основните принципи на гражданския процес, намерили пълно отражения в уредбата на „доклада по делото“ по чл. 146 ГПК, то допуснатите нарушения на процесуалната уредба следва да бъдат преодолени чрез тяхното законосъобразно извършване от втората инстанция , но в предметната рамка на въведените с въззивната жалба доводи. Когато тези доводи касаят разминаване в правната квалификация на заявения иск, то съгласно тълкувателното решение , съдът служебно следва да обезпечи правилното приложение на императивните материално-правни норми , като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответните доказателства.С тези указания въззивния съд не прави „нов доклад“ по см. на чл. 146 ГПК, а допълва от гл.т. на правомощията си като въззив , доклада на първата инстанция. С посочените решения , постановени по реда на чл. 290 ГПК , състави на ВКС е прието , че защитата на ответника по същество, срещу основателността на претендираното от ищците материално право, съставлява поредица, подчинена по време и начин на установените правила от действащия процесуален закон / арг. чл. 131 ГПК / процесуални действия на страната , с които същата противопоставя на твърденията на ищеца, своята правна позиция по спора относно твърдяните в исковата молба фактите и правните им последици. Тези процесуални действия могат да бъдат в насока на оспорване, отричане, признание, възражение, доводи относно последиците на фактите. Възражението като защита срещи заявения иск , било то правоизключващи, правопогасяващи или правоунищожаващи, релевирани от ответника в хода на съдебния исков съдебен процес , винаги са били и са допустимо процесуално средство за защита по същество срещу предявения спрямо него иск . Касае се до процесуално средство за защита срещу основателността на заявения иск ,чието упражняване и доказване цели да обори материално-правната легитимация на ищеца като носител на защитимото субективно материално право и приключване на процеса с произнасяне на решение , с която защитимото право на ищцовата страна бъде отречено изцяло или отчасти, т.е. цели ответникът да получи изгоден за него правен резултат , ползващ се със силата на пресъдено нещо. Въпросът за наличието на правно защитим интерес на ответника за оспорване чрез възражение правата на собственост на ищците, придобито чрез правна сделка , като нищожна и за допустимостта да се разгледа такова възражение, когато оспорващият ответник не противопоставя собствени права , следва да се разреши в широк аспект, а именно , че релевираните възраженията , макар и да не изискват постановяване на изричен диспозитив на съдебното решение , подлежат на разглеждане и решаващият съд дължи произнасяне , независимо от това дали ответникът противопоставя собствено субективно материално право след като целта на оспорването е да се обори материално-правната легитимация на ищците по иска за собственост. Това възражение не променя доказателствената тежест в процеса , тъй като в производството по чл. 108 ЗС ищецът е длъжен , при оспорване , при условията на пълно и пряко доказване да установи фактическия състав на правното основание по см. на чл. 77 ЗС от което черпи правото на собственост. Оспорването от страна на ответника на материално-правната легитимация на ищеца като собственик по заявен положителен установителен иск- чл. 124 ал.1 ГПК, ревандикационен- чл. 108 ЗС или конститутивен / иска за съдебна делба/ е допустима форма на защита по същество и вменява в тежест на ищеца да докаже фактите , въз основа на който твърди , че притежава защитимото от него право на собственост. Възражението за нищожност на правната сделка , като придобивно правно основание , е от категорията на правоизключващите и цели да изключи определен факт или фактически състав/ сделка/ като основание за възникване на правото. Ответникът има право да проведе защитата си по същество като оспори действителността на правната сделка, релевирайки възражение за нищожност. По основателността на касационната жалба . Съдебното исково производство е образувано по обективно съединените искове по чл. 232 ал.2 ЗЗД, чл. 233 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД срещу П. К. К. и Р. В. К. и по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД срещу Д. П. К. и К. П. П.. Правилно и законосъобразно, с оглед на изложените по- горе тълкувателни мотиви, е прието , че ответниците П. и Р. К. , като наематели на ищцата Ф. Ф. , в производството по чл. 233 ЗЗД, ответниците не могат да оспорват , по предявения срещу тях иск за връщане на вещта , отдадена им под наем , правното основание на ищеца , като собственици на имота. В нарушение на процесуалните правила , въззивният съд е приел, че не се дължи произнасяне по релевираното възражение за нищожност от страна на ответниците Д. К. и К. П.. Искът срещу тези ответници е заявен на основание чл. 108 ЗС . Предметът на този иск за собственост е различен от този по чл. 233 ЗЗД за връщане на отдадения под наем недвижим имот срещу ответниците П. и Р. К., поради което и обемът на процесуална защита и възможността да се упражни правоизключващото възражение за нищожност на правното основание- сделка, на която ищцата основава правото си на собственост , от страна на ответниците Д. К. и К. П. е допустимо и е следвало да бъде разгледано в рамките на иска по чл. 108 ЗС Оспорването на фактите и произтичащите от тях правни последици, на които страната ищец основава иска си от страна на ответниците безусловно предполага наличие на правно защитим интерес на същите. Доколкото владението на недвижимия имот се претендира в производство по чл. 233 ал.1 ЗЗД, то правоизключващите или правопогасителни възражения на ответника не могат да излизат извън оспорване състоянието на наемното правоотношение т.е. съществуването или несъществуването на облигационната връзка . Само ако заявеното искане за предаване владението почива на твърдение, касаещо хипотеза по чл. 108 ЗС или на чл. 59 ЗЗД във вр. с чл. 124 ал.1 ЗС , то чрез възражение може да се оспори правото на собственост на ищцата, произтичаща от правна сделка , като се релевира нищожността на последната , макар и оспорващите ответници да не противопоставят собствени собственически права , но защитават едно фактическо положение. В тази насока са Решение Nо 86 от 07.04.2010 година по гр.д. Nо 110/2009 година на ВКС-I отд. и Решение Nо 11 от 08.07.2012 година по гр.д. Nо 447/2011 година на ВКС-III отд. Релевираното възражение , макар и да не изисква постановяване на изричен диспозитив на съдебното решение , подлежи на разглеждане и решаващият съд дължи произнасяне , независимо от това дали ответникът противопоставя собствено субективно материално право след като целта на оспорването е да се обори материално-правната легитимация на ищците по иска за собственост. Ето защо в с оглед а изложените по-горе общи мотиви , настоящият състав намира , че обжалваното решение следва да бъде отменено , а делото следва да се върне на въззивния съд за произнасяне по непроизнесеното възражение за нищожност и с оглед на изхода от това оспорване да се реши спора по чл. 108 ЗС. По изложените съображения и на основание чл. 293 ал.1 - 3 ГПК , състав на ВКС- второ отделение на гражданска колегия Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивно Решение Nо 176 от 05.02.2015 година по гр.В.д. Nо 2860/2014 година на ОС- Варна, в частта , с която К. П. П. и Д. П. / вписана като П./ К. са осъдени да предадат на Ф. Ч. Ф. владението на апартамент No 1 на ет.2 [населено място], [улица]No 10 с идентификатор 10135.2556. 72.1.1. по КК и КР на [населено място], на основание чл. 108 ЗС и ВРЪЩА делото на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав на съда. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: