6 Р Е Ш Е Н И Е №94 София, 09.07.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публичното съдебно заседание на десети юни две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.дело № 2094/2014 година Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 95 от 24.02.2015 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 239 от 10.02.2014 г. по гр.д. № 3212/2012 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, шести състав, с което след отмяна на решение № 1020 от 31.05.2012 г. по т.д. № 2510/2011 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-10 състав, са отхвърлени предявените срещу [фирма], ЕИК[ЕИК], искове по чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата 56 195.02 лв. – възнаграждение за довършителни работи по договор за изработка от 31.05.2005 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба и по чл.86 ЗЗД за сумата 20 230.74 лв.- обезщетение за забава. Обжалването е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за тълкуването на договорни клаузи съобразно критериите по чл.20 ЗЗД. К. счита въззивното решение за неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост, с искане за касирането му. Изразено е несъгласие с изводите на въззивния съд за неприложимост на чл.293, ал.2 и ал.3 ТЗ, тъй като по този начин е изключена възможността за наличие на постигнато между страните съгласие за последващо изпълнение на допълнителни СМР, които сключеният между тях договор допуска. Поддържат се доводи за противоречие между мотиви и диспозитив предвид препращането към мотивите на първата инстанция, базирани изцяло на договора за строителство от 31.05.2005 г., за наличие на реално изпълнение на СМР, приети от възложителя без възражения, като същевременно е направен извод за недоказаност, от страна на ищеца, претендираните СМР да са извършени по договор за строителство от 31.05.2005 г. К. счита, че след като в договора е предвидена възможност за извършване на допълнителни СМР/извън приложението към договора/ по предварително съгласувани цени, липсата на допълнително споразумение относно цената на допълнителните СМР не съставлява пречка размерът на дължимото възнаграждение да се определи при приемането на работата, както е процедирано в случая. Подробни фактически и правни съображения са изложени в жалбата, поддържани в съдебно заседание на 10.06.2015 г. от процесуалния пълномощник на касатора, с искане за отмяна на въззивното решение, с произтичащите правни последици. Ответникът по касация [фирма], чрез процесуалния си пълномощник адвокат Т. А., счита въззивното решение за правилно, по съображения изложени в писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, и след проверка по реда на чл.290, ал.2 ГПК относно правилността на обжалвания съдебен акт, приема следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че e налице предаване и приемане на извършените от ищцовото дружество строително-монтажни работи, описани в протоколи обр.19 № 14 и № 15 от 29.01.2008 г., за които са издадени две фактури, подписани и надлежно осчетоводени от страните. По отношение фактическото предаване и приемане без възражения на процесните СМР и с оглед процесуалната възможност по чл.272 ГПК е препратено към мотивите на първата инстанция. Независимо от тези изводи, решаващият състав е изразил становище, че описаните в представените протоколи обр.19 СМР не са предмет на договора за строителство от 31.05.2005 г. – не са посочени в Приложение № 1 към договора, липсва допълнително писмено споразумение за предварително договаряне на цените на допълнителните СМР, а и последните са друг вид работи, а не СМР до груб строеж на процесната жилищна сграда. Изразено е разбирането, че след като с изрични договорни разпоредби страните са уредили отношенията си във връзка с изменение на договора, съответно за заплащане на допълнително изпълнени работи извън определените в Приложение № 1 към договора, които имат силата на закон за страните/ чл.20а ЗЗД/ и след като не се твърди сключването на допълнително споразумение за предварително договорени цени за тези СМР, то не може да се приеме, че те са включени в предмета на договора. Обективираното в двустранно подписано на 09.06.2010 г. споразумение за прихващане признание на възложителя за задължението му по двете фактури не е зачетено от съда, предвид липсата на отразяване във фактурите, че основание за задължението на възложителя е именно договора от 31.05.2005 г. За неприложими са счетени разпоредбите на чл.292, ал.1 и чл.293, ал.2 и ал.3 ТЗ, по съображения, че в протоколите обр.19, фактурите и в споразумението за прихващане страните не са посочили, че СМР са изпълнени съгласно уговореното в договора, съответно, че възнаграждението се дължи на основание договора. Съдът е констатирал, че относимостта на фактурите с №№ 332 и 333 от 29.01.2008 г. към договора от 31.05.2005 г. е отразена в изпратената от ищеца-изпълнител покана за доброволно изпълнение, връчена на ответника, но е приел, че това не би могло да обоснове приложението на посочените разпоредби от ТЗ, тъй като извършването и предаването на процесните СМР е станало значителен период от време преди връчването на поканата. Въззивното решение е валидно и процесуално допустимо, но е неправилно. Очертаните с исковата молба и с отговора по чл.367 ГПК, както и с допълнителната искова молба и допълнителния отговор процесуални позиции на страните сочат на спор относно съдържанието на дължимите по сключения договор на 31.05.2005 г. насрещни престации. Разрешаването на този спор предполага тълкуване на съответните клаузи, предвиждащи възможност за възлагане на допълнителни строително-монтажни дейности на процесния обект/ извън Приложение №1/, както и начина за определяне на дължимото за такива СМР възнаграждение на изпълнителя. Въззивният съд не е извършил тълкуване, съответстващо на критериите по чл.20 ЗЗД, като се е отклонил и от задължителната практика за долустоящите, спрямо ВКС, съдилища. Както в цитираната в определението по чл.288 ГПК практика на ВКС по чл.290 ГПК, така и в други, надлежно публикувани решения – така например, решение по т.д. № 523/2008 г., ІІ т.о., решение по т.-д. № 1035/2009 г., решение по т.д. № 696/2011 г., ІІ т.о., е прието, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване според визираните в чл.20 ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните, като прилагането на критериите по чл.20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя постигнатата от страните и обективирана в договора обща воля. В сключения на 31.05.2005 г. между [фирма]/ в качеството му на главен изпълнител на обект „Жилищна сграда, УПИ ІІІ-4, кв.53, Зона В-15 – „Предгаров площад”, [улица] възложител по този договор/ и [фирма], в качеството му на подизпълнител, договор, независимо от очертаната престация на подизпълнителя – т.1.1 – изпълнение на всички СМР до груб строеж на този обект, съгласно Приложение № 1, страните са предвидили възможност да възлагане, съответно изпълнение и на допълнителни строително-монтажни дейности по предварително уговорени в допълнително споразумение цени – т.3.5. т.6.1,предл.1 и т.8.2 от договора. В първата от цитираните договорни разпоредби се съдържат две хипотези – при надвишаващи залегналото в количествено –стойностната сметка/К./ строително-монтажни работи, изпълнени от [фирма] и извършване на допълнителни /извън Приложение № 1/ строително-монтажни работи. В т.3.5 от договора не е въведено ограничение за вида на допълнителните видове СМР, необхванати от К., а такова ограничение липсва и в останалите цитирани по-горе клаузи, предвиждащи възможност за изменение, вкл. и допълнение на договора, което обаче не е съобразено от въззивния съд при изразяване на становище, че изпълнените СМР, за които се претендира възнаграждение не са включени в предмета на договора. Що се отнася до изрично предвидената от страните форма за сключване на допълнително споразумение, въззивният съд неправилно не е приложил разпоредбата на чл.293, ал.3 ТЗ. Относими към тази разпоредба са събраните по делото писмени доказателства за предаването и приемането на изпълнените СМР по протоколи обр.19 - № 14 и № 15, в които подробно са отразени видовете СМР по количество, единична цена и обща стойност, двустранно подписаните и осчетоводени от страните фактури, констатациите на счетоводната експертиза за връзката между процесните незаплатени фактури и договора от 31.05.2005 г., както и представеното с исковата молба споразумение за прихващане, в което е обективирано признанието на главния изпълнител – възложител по този договор, за дължимост на претендираната главница /невключена в общо дължимата на [фирма] сума, с която е извършено прихващане/. Не без значение са и представените с допълнителната искова молба писмени доказателства – протоколи обр.19 - № 12 и № 13, с които е установено завършването на съответни видове СМР по „Електро част” и други довършителни работи за процесния обект, подробно описани по видове, единична цена и обща стойност и за които няма спор, че са във връзка с договора от 31.05.2005 г., съответно приети и заплатени от [фирма]. Посочените в процесните протоколи обр.19 № 14 и част от протокол обр.19 № 15 СМР касаят също „Електро част”, на същия обект, вкл. и допълнителни видове работи за изграждане на товарен и пътнически асансьор и за обезопасяване на изграден трафопост, за които видове дейности, с оглед липсата на надлежно оспорване действителността на допълнителното им възлагане от страна на възложителя, следва да се ангажира отговорността на дружеството- възложител. Липсата на предварително договорени цени за допълнителните СМР не съставлява пречка за определяне на възнаграждението на изпълнителя към момента на извършването на фактически и правни действия по приемането им от възложителя, при съобразяване на двустранно подписаните протоколи обр.19, обективиращи последващо, спрямо изпълнението на строително-монтажните дейности, съгласие на страните за цената. Поради това не се налага определяне на цената по реда на чл.326, ал.2 ТЗ, която разпоредба е принципно приложима и към договора за изработка. В този смисъл е и създадената по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС. Предвид изложеното и на основание чл.293, ал.1, предл.3 от ГПК въззивното решение следва да се отмени изцяло и тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия следва да се постанови ново решение по същество, с което да се уважи предявеният на основание чл.266, ал.1 ЗЗД иск за сумата 56 195.02 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба, както и акцесорната искова претенция за заплащане на обезщетение за забава за период от три години преди подаване на исковата молба, или за времето от 24.06.2008 г. до 24.06.2011 г. в размер на 20 230.74 лв. При този изход на делото, на касатора се дължат разноски за инстанционното разглеждане на делото в общ размер на 18 502.81 лв. В тази сума не е включено претендираното за касационното производство адвокатско възнаграждение, тъй като не са представени доказателства за надлежното му договаряне и съответно заплащане от дружеството – касатор. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло решение № 239 от 10.02.2014 г. по гр.д. № 3212/2012 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, шести състав, вместо което постановява: ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], кв. Караманица” № 24 сумата 56 195.02 / петдесет и шест хиляди сто деветдесет и пет лева и две стотинки/ лева, съставляваща възнаграждение за извършени допълнителни строително-монтажни работи по договор за изработка от 31.05.2005 г., ведно със законната лихва от 24.06.2011 г. и сумата 20 230.74/двадесет хиляди двеста и тридесет лева и седемдесет и четири стотинки/ лева - обезщетение за забава за периода от 24.06.2008 г. до 24.06.2011 година. ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], кв. Караманица” № 24 сумата 18 502.81 / осемнадесет хиляди петстотин и два лева и осемдесет и една стотинки/ разноски по делото. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: