О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 191 гр. София, 05.05.2022 год. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА СОНЯ НАЙДЕНОВА като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4423 по описа на Върховния касационен съд за 2021 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по подадената от К. К. К., чрез пълномощника й адв. Л. Д.-М. от САК, касационна жалба против решението от 23.04.2021 год. по гр. д. № 854/2020 год. на Софийския окръжен съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение от 23.09.2020 год. по гр. д. № 831/2019 год. на Костинбродския районен съд е признато за установено по отношение на касаторката, че ищците С. Г. Т., В. И. А. и Г. И. Т. от [населено място] са собственици на основание изтекла десетгодишна придобивна давност върху имот № * с площ 306 кв. м. по плана на новообразуваните имоти на [населено място], одобрен със заповед от 2005 год. на областния управител на Софийска област, м. „Г.”, при описаните граници, като е отменен нотариалния акт № 180/ 2014 год. в частта по пункт 4 от същия, с която е признато правото на собственост на К. К. К. върху този имот.С решението на въззивния съд касаторката е осъдена и да понесе направените от ищците съдебни разноски. В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон по отношение началния момент на придобивната давност върху подлежащ на възстановяване земеделски имот, съществени нарушения на процесуалния закон, изразяващи се в нарушаване правилата по отношение на доклада по делото, респ. разпределение на доказателствената тежест и необоснованост на направените изводи по спора с искане за отмяна на обжалваното решение. В представеното изложение към жалбата касаторката поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по формулирания въпрос, свързан с приложението на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ относно началния момент, от който следва да тече срокът на придобивната давност по отношение на земеделски земи, подлежащи на възстановяване по ЗСПЗЗ и намиращи се в терен по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и значението на заповедта по параграф 4к ПЗР на ЗСПЗЗ, с позоваване на противоречие с решение № 32 от 20.04.2012 год. по гр. д. № 153/2011 год. на ІІ г. о. и решение № 3 от 17.06.2014 год. по гр. д. № 5160/2013 год. на ІІ г. о. на ВКС. Същото основание за допускане на касационно обжалване се поддържа и по поставени процесуалноправни въпроси относно правомощията на въззивната инстанция във връзка с доклада, при констатация за неправилно разпределение на доказателствената тежест от първата инстанция с доклада по чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК задължен ли е въззивният съд да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и да липсва оплакване – с позоваване на противоречие с ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС. При същите съображения е релевирана и очевидна неправилност на въззивното решение като основание за допускане на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От ответниците по касация, ищци в производството, е постъпил отговор на касационната жалба, чрез пълномощника им адв. М. К.. В него се оспорва наличието на релевантни правни въпроси, евентуално твърдяното противоречие с практиката на ВКС, като считат, че спорът е решен в съответствие с относимата такава – ТР № 10/ 2012 год. на ОСГК на ВКС. Претендират присъждане на направените разноски. Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., като взе предвид, че касационната жалба е процесуално допустима - постъпила е в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, разгледа доводите на страните относно наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, като намира следното: Процесният имот № * по плана на новообразуваните имоти, одобрен през 2005 год. със заповед на областния управител, е бил предмет на реституция по ЗСПЗЗ с решение от 1994 год. в полза на наследниците на К. К. Д., за което същите са се снабдили с констативен нотариален акт № 180 от 2014 год. на нотариус К. Ч.. Въз основа на договор за доброволна делба между тях, обективиран в акт № 181/2014 год., този имот е поставен в дял на настоящата касаторка К. К. К.. В представените писмени доказателства относно легитимацията на наследниците като собственици по земеделската реституция са представени решение на поземлената комисия и заповед на ОА-К. от 2013 год. Фактът на възстановяване на този имот на наследниците на бившия му собственик не е бил спорен между страните, а и самите ищци се позовават на оригинерно придобиване на правото на собственост върху спорния имот, поддържайки, че още с предоставеното им право на ползване върху съседния имот заградили и него, като в продължение на повече от десет години упражняват давностно владение. Представените от тях писмени доказателства сочат на придобиване на право на собственост върху имот по плана на новообразуваните имоти от 2005 год. / № 206.149/, съгласно параграф 4а ПЗР на ЗСПЗЗ – нот. акт № 195/1994 год., както и за разликата до цялата му площ по ПНИ, а именно за 238 кв. м., съгласно заповед на кмета по параграф 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ. Въз основа показанията на разпитаните свидетели и заключението на техническата експертиза, въззивният съд приел за установено, че от 1968 год. ищцата С. Т. и съпруга й, след смъртта му – неговите наследници, другите двама ищци, владеят спорния имот, който приобщили и заградили към предоставения им за ползване такъв, построили редица постройки- две жилищни сгради, лятна кухня, подпорна стена, като част от строителството е реализирано и в спорния имот. Не е поставена вътрешна граница между двата имота, а и процесният такъв нямал обособен вход, нито достъп до него, не се е ползвал от друг. Въз основа на тези доказателства въззивният съд приел, че ищците са владяли непрекъснато и необезпокоявано процесния имот, като до възстановяване на собствеността му по ЗСПЗЗ през 1994 год. на наследниците на бившия собственик давността не се зачита, съгласно разпоредбата чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Същата започва да тече от деня на влизане в сила на тази разпоредба, т. е. най-рано от 27.11.1997 год., а най-късно от момента на одобряване на плана на новообразуваните имоти със заповед № ОА-325/29.08.2005 год., като до датата на подаване на исковата им молба е изтекла предвидената в закона десетгодишна придобивна давност. Предприетите едва през 2014 год. действия от ответницата по иска, сега касатор – К. К. по снабдяване с документи с оглед строителство и опитът й да влезе в имота не са прекъснали давностното владение на ищците, тъй като същата е била изгонена от ищцата С. Т.. С оглед изложените съображения за основателност на релевираното от ищците придобивно основание въпросът по приложението на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ относно началния момент, от който следва да тече срокът на придобивната давност по отношение на земеделски земи, подлежащи на възстановяване по ЗСПЗЗ и намиращи се в терен по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и значението на заповедта по параграф 4к ПЗР на ЗСПЗЗ, се явява относим към правния извод във въззивното решение. В него е прието, че от най-късната възможна дата – одобряване на плана на новообразуваните имоти през 2005 год. до предявяването на иска е изтекъл необходимия срок по чл. 79, ал. 1 ЗС за придобиване на собствеността по давност. Установената съдебна практика по въпроса от кога започва да тече придобивна давност за имоти, които се реституират по ЗСПЗЗ и попадат в терени по параграф 4 ЗСПЗЗ сочи като такъв момент влизане в сила на последната заповед по параграф 4к, ал. 7 ЗСПЗЗ. Именно с нея приключва административната процедура по възстановяване на собствеността на бившия собственик на земеделския имот – в този смисъл е съдебната практика, на която се е позовала касаторката - решение № 32 от 20.04.2012 год. по гр. д. № 153/2011 год. на ІІ г. о. и посочената в него практика, решение № 3 от 17.06.2014 год. по гр. д. № 5160/2013 год. на ІІ г. о. Приетото от въззивния съд разрешение противоречи на тази практика, тъй като не е взето предвид кога е възстановена собствеността по ЗСПЗЗ върху спорния имот. Данни за това се съдържат в представените писмени доказателства, а и самите ищци се позовават на този факт, както и на приложението на параграф 4к ПЗР на ЗСПЗЗ, легитимирайки се за собственици на цялата площ на имота, върху който им е било предоставено право на ползване, съгласно ПНИ. Както е разяснено в цитираната съдебна практика, установеното върху такъв имот владение може да доведе до придобиване по давност, но само ако към датата на установяването му имотът вече е бил възстановен на бившите собственици, т. е. само ако е приключила предвидената в ЗСПЗЗ административна процедура. Цитираното от ответниците по касация ТР № 10/2012 год. на ОСГК на ВКС не опровергава горната теза, а и въпросът, предмет на тълкуването с него, е различен от релевантния. В настоящия случай произнасянето на въззивния съд по въпроса за началния момент на владението противоречи на съдебната практика, което обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. О П Р Е Д Е Л И ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 260122 от 23.04.2021 год. по гр. д. № 854/2020 год. на Софийския окръжен съд, по подадената от К. К. К., чрез пълномощника й адв. Л. Д.-М. от САК, касационна жалба против него. Указва на касаторката, чрез адв. Л. Д.-М. от САК, да внесе по сметка на ВКС в едноседмичен срок от съобщението държавна такса за разглеждане на делото в размер на 25 лв. и представи в същия срок вносния документ. След изпълнение на горните указания делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание, в противен случай – за прекратяване. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: