Р Е Ш Е Н И Е № 115 гр. София, 15.11. 2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при участието на секретаря Райна Стоименова
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдията Светла Димитрова
гр.д. № 4455/2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 8946 от 19.09.2017 г. от [фирма], [населено място], представлявано от управителя А. Т., чрез процесуалния му представител адв. Ф. К. от АК – Велико Т., против въззивно решение № 300 от 25.07.2017 г., постановено по в.гр.д. № 448/2017 г. по описа на Великотърновския окръжен съд, с което като частично е отменено решение № 38 от 13.03.2017 г., постановено по гр.д. № 593/2016 г. на Павликенския районен съд, в отхвърлителната му част, е уважен предявеният от А. И. И. против [фирма], [населено място] иск за заплащане на обезщетение с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ в размер на сумата 7 500 лева и от И. Л. К., действащ чрез своята майка и законен представител А. И. И., в размер на сумата 25 000 лева, за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на техния съжител и баща Л. К. Л., настъпила при станала на 25.08.2014 година трудова злополука, заедно със законната лихва върху тези суми, считано от 25.08.2014 година до окончателното изплащане, като в останалата му отхвърлителна част първоинстанционното решение е потвърдено и като необжалвано в тази част въззивното решение е влязло в сила. Жалбоподателят моли да се отмени обжалваното решение по подробно изложени в касационната жалба съображения. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В съдебно заседание касаторът не се явява и не изпраща представител.
Ответниците по жалбата А. И. И. и И. Л. К., действащ чрез своята майка и законен представител А. И. И., и двамата от [населено място], [община], чрез процесуалния им представител адв. Н. Д. от АК - Шумен, са изразили становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендират разноски съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. В съдебно заседание не се явяват и не се представляват.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима – подадена е от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С определение № 246 от 13.04.2018 г. по делото е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на въззивното решение по материалноправния въпрос, който е от значение за изхода на спора, свързан с определяне на кръга на лицата, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 200, ал. 1 КТ от причинена смърт на техен близък при трудова злополука.
По поставения материалноправен въпрос, който е обусловил изхода на делото и по който е допуснато касационното обжалване на въззивното решение, настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС, намира следното:
Отговор на поставения въпрос е даден с решение № 499/11 от 09.01.2012 г. по гр.д. № 1577/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 140 от 24.07.2013 г. по гр.д. № 1328/2012 г. на ВКС, III г.о. и др., постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК, с които е прието, че обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на пострадал от трудова злополука възмездява страданията или загубата на морална опора и подкрепа, понесени от близките на починалия. Изхождайки от предпоставката, че неимуществените вреди са неизмерими в пари, а увредените лица са в различни отношения с пострадалия, Пленумът на Върховния съд на Република България е приел ограничителни критерии за определяне на лицата, имащи право на обезщетение. Така съгласно т. 2 от Постановление № 4 от 25.05.1961 г. на Пленума на Върховния съд на Република България, при смърт на пострадалия поради непозволено увреждане, кръгът на лицата, които имат право на неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост и обхваща най-близките роднини като низходящите, възходящите и съпруга. С Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленум на Върховния съд на Република България, т. 2 от Постановление № 4 от 25.05.1961 г. е допълнена в следния смисъл: имат право на обезщетение за неимуществени вреди и отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие непозволено увреждане, както и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак. С Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк.д. № 1/2016 г., което има задължителен характер, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. на Пленума на ВС, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В тази връзка претенцията по чл. 200, ал. 1 КТ не се основава на наследствени права, съгласно правилата за наследяване по Закона за наследството, а на лично претърпени неимуществени вреди от смъртта на пострадал при трудова злополука, а както вече бе посочено в т. 2 от Постановление № 4 от 25.05.1961 г. на Пленума на Върховния съд на Република България, при смърт на пострадалия при непозволено увреждане, каквото безспорно е трудовата злополука, кръгът на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост, без оглед наследствените им права, а лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, от което съжителство е родено и дете, като най-близък негов родственик има право на обезщетение за преживените морални страдания от смъртта му. Този отговор на поставения правен въпрос се възприема и от мнозинството на настоящия състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и като провери правилността на обжалваното решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:
При така дадения отговор на поставения правен въпрос изводът на въззивния съд за определяне на кръга на лицата, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 200, ал. 1 КТ от причинена смърт на техен близък при трудова злополука, е правилен.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че вследствие станала на 25.08.2014 г. трудова злополука е починал Л. К. Л., работил при ответника по трудов договор на длъжността „шофьор на товарен автомобил над 12 т.“, като ищцата А. И. И. е живяла с него във фактическо съжителство на съпружески начала, а ищецът И. Л. К., [дата на раждане] , е техен син. Въззивният съд е приел, че ищците са от кръга на лицата, имащи право на обезщетение, а паричният еквивалент на претърпените от тях болки и страдания от смъртта на Л. К. Л. е в размер съответно 30 000 и 100 000 лева. Като безспорно по делото е прието, че от преди 2008 година и до деня на смъртта му, Л. К. (48 годишен и в добро здравословно състояние към деня на смъртта си) и ищцата А. И. са живеели заедно на съпружески начала без брак и поради емоционалната им обвързаност един с друг, макар без връзката им да е скрепена от закона с брак, от съвместното им съжителство на 09.01.2008 година се е родил техният син - вторият ищец И. Л. К., като малолетното дете е изключително ранимо и има остра нужда от своя баща, от неговите ласки, обич и грижа и то търпи най-тежки болки и страдания от смъртта на своя баща с оглед на неговата възраст. По делото е прието, че смъртта на най-близкия човек, респективно - другар в живота, с когото ищцата е живяла и делила всичко в живота, баща на детето й, съответно - родител, е довела до дълбока психологична травма, негативни преживявания, болки и страдания с голям интензитет. С оглед на събраните по делото доказателства съдът е приел, че вредоносният резултат е последица и от проявена от починалия груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, поради което еквивалентното на претърпените от ищците болки и страдания обезщетение следва да се намали съобразно вината на пострадалия. В случая причината за смъртта на Л. К. Л. е удар от електрически ток, при контакта на пострадалия с превозното средство, по което е протичал ток с високо напрежение в резултат на докосване на ремаркето /гондолата/ на управлявания товарен автомобил в жиците на намиращия се над него далекопровод. Въззивният съд е приел, че пострадалият е действал при „груба небрежност”, тъй като по делото е установено, че към момента на настъпване на трудовата злополука той е бил недоспал, неотпочинал и под въздействие на алкохол, съгласно показанията на разпитания по делото свидетел Л. Л., както и от заключението на допуснатата по приложеното към делото досъдебното производство във връзка със смъртта на Л. К. Л. химическата експертиза, видно от което в кръвта на последния е установен алкохол, в размер на 1,39 промила. Съгласно заключението на съдебно-медицинската експертиза, състоянието на пострадалия е довело до нарушено възприятие на околните фактори, т.е нарушаване на зрителното възприятие, касаещо неправилна преценка на отдалечеността на електропровода над камиона. Освен това, при настъпилата екстремна ситуация - допир на гондолата с електропровода и последвалата волтова дъга, той е реагирал абсолютно неадекватно, като е предприел действия, целящи да свали гондолата, при което е влязъл в контакт с уреди от кабината на камиона и е предизвикал преминаване на електрически ток през неговото тяло и последвалия фатален изход. Съгласно заключението на вещото лице, нормалната реакция в тази ситуация на индивид с наличния професионален опит като пострадалия, би трябвало да го накара да не докосва превозното средство, през което протича електрически ток, тъй като е ясно, че в следващите няколко секунди след допира на гондолата в електропровода и протичането на електрически ток през превозното средство, ще се стигне до автоматично изключване на далекопровода и едва тогава би могло да се предприемат действия за отстраняването на гондолата, но пострадалият не е изчакал настъпването на тази ситуация и е реагирал неадекватно, което е довело и до неговата смърт. Съдът е приел, че в случая след употребата на алкохол, в комбинация с недоспиването и умората, пострадалият се е поставил сам в състояние, което е намалило възможността му за правилна преценка на ситуацията, както и възможността му за адекватна и навременна реакция в създалата се екстремна обстановка. Въззивният съдът е приел, че съпричиняването на вредоносния резултат не е 80%, както е приел първоинстанционният съд, а е 75 %, с оглед на конкретните обстоятелства и механизма на настъпване на злополуката, както и предвид обективния принос на Л. К. (в този смисъл е и влязлото в сила решение № 336 от 17.06.2015 година на Великотърновския окръжен съд по гр. д. № 430/2015 г., предмет на което е била исковата претенция по чл. 200, ал. 1 КТ на другия син на починалия – К. Л. К. против касатора). Ето защо, въззивният съд е приел, че следва да се ангажира отговорността на работодателя, при отчитане на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия от 75 %, който да заплати обезщетение за претърпените от смъртта на Л. К. Л. неимуществени вреди - на ищцата А. И. И. – 7 500 лева и на ищеца И. Л. К. – 25 000 лева.
С оглед дадения отговор на материалноправния въпрос, изводът на въззивният съд, че ищците са от кръга на лицата, имащи право на обезщетение, е правилен. Въззивният съд правилно е приел, че претенцията на ищцата А. И. не се основава на наследствени права, а на лично претърпени неимуществени вреди от смъртта на пострадалото лице – неин най-близък човек, от връзката с който е роден синът им. Режимът на имуществената отговорност на работодателя е специален, но за неуредените в чл. 200-202 КТ въпроси се прилага общата гражданска отговорност, уредена в ЗЗД. Обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на пострадал от трудова злополука възмездява страданията или загубата на морална опора и подкрепа, понесени от близките на починалия, като същото се определя съгласно законовият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. За вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работника или служителя, работодателят отговаря имуществено независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им, като дължи обезщетение за разликата между причинената вреда - неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване, съгласно чл. 200 КТ. По делото е установено, че ищците са живеели в общо домакинство с пострадалото от трудовата злополука лице, с когото са били в най-близки отношения. Установено е, че на 25.08.2014 г. Л. К. Л. е починал вследствие удар от електрически ток, при контакта на пострадалия с превозното средство, по което е протичал ток с високо напрежение в резултат на докосване на ремаркето /гондолата/ на управлявания товарен автомобил в жиците на намиращия се над него далекопровод, като ищците - негов син и жената, с която е живял във фактическо съжителство, са преживели тежки морални страдания от неговата загуба, изгубили са в негово лице морална опора и подкрепа в живота си. Правилно съдът е приел, че увредените лица са били в най-близки отношения с пострадалия и имат право на обезщетение за претърпените неимуществени вреди, като с оглед на конкретните обстоятелства и механизма на настъпване на злополуката, правилно е отчел наличието на съпричиняване на вредоносния резултат 75 %, тъй като пострадалият е действал при „груба небрежност” /към момента на настъпване на трудовата злополука той е бил недоспал, неотпочинал и под въздействие на алкохол - 1,39 промила в кръвта/. Като е съобразил понесените морални страдания, въззивният съд правилно е определил техният паричен еквивалент по справедливост, съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като е присъдил обезщетение в размер на 7 500 лева за ищцата А. И. И. и 25 000 лева за ищеца И. Л. К..
Предвид изложеното, обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с материалния закон, поради което следва да бъде оставено в сила при условията на чл. 293, ал. 1 ГПК.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/9.07.2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, касаторът следва да бъде осъден да заплати съответно адвокатско възнаграждение на пълномощника на ответниците по касация, които той е представлявал безплатно в размер на 1 128,75 лв., съгласно чл. 9, ал. 3, вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 300 от 25.07.2017 г., постановено по в.гр.д. № 448/2017 г. по описа на Великотърновския окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на адв. Н. Н. Д. от АК - Шумен сумата 1 128,75/хиляда сто двадесет и осем лева и седемдесет и пет ст./ лева, разноски по делото за касационната инстанция.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдия Геника Михайлова на решението по гр.д. № 4455
по описа за 2017 г. на ВКС, Гражданска колегия, III-то отделение
С определение № 246/ 13.04.2018 г. по настоящото дело по касационната жалба на [фирма] със седалище [населено място] до касационно обжалване е допуснато решение № 300/ 25.07.2017 г. по гр.д. № 448/ 2017 г. на Великотърновски окръжен съд. Обжалването е допуснато за проверка правилността на решението по материално-правния въпрос: Кои лица са материално легитимирани да получат обезщетение от работодателя за неимуществени вреди от трудова злополука или професионална болест, когато са причинили смърт на техен близък?
Особеното мнение: 1) констатира, че по въпроса има противоречива практика на състави на ВКС, сформирана в решения по чл. 290 ГПК, а това предпполагаше настоящият състав да отмени определението, с което даде ход на устните състезания по делото и да предложи на ОС на ГК на ВКС да постанови тълкувателно решение (чл. 292 ГПК); 2) споделя практиката в онези решения на ВКС, които приемат, че отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е договорна, – възниква на основание трудовото правоотношение с увредения, а това изключва правилата на деликтната отговорност по ЗЗД с изключение на въпросите, които не са уредени в глава Х КТ; 3) приема, че правната уредба в чл. 200 – 202 КТ очертава кръг на лицата, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука или професионална болест, причинили смъртта на увредения работник или служител –аргумент от чл. 200, ал. 5 и чл. 202 КТ; 4) дава следния отговор на въпроса, по който обжалването е допуснато: Материално легитимирани да получат обезщетение по чл. 200 КТ от работодателя за неимуществени вреди от трудова злополука или професионална болест, причинили смъртта на работника или служителя, са онези наследници по закон на починалия, които са създали трайна и дълбока емоционална връзка с наследодателя и е справедливо да бъдат обезщетени за продължителните болки и страдания, които търпят от настъпилата смърт; 5) отчита, че въззивното решение противоречи на този отговор в частта, с която на основание чл. 200 КТ касаторът-работодател [фирма] е осъден да заплати обезщетение за неимуществени вреди на ответника по касация А. И. И., живял на съпружески начала с починалия поради трудова злополука работник и 6) намира за основателно касационното оплакване в касационната жалба, че решението е неправилно в тази част (нарушен е материалният закон) и подлежи на отмяна, а този иск – на отхвърляне поради липса на активна материална легитимация.
1. Становището за противоречива практика по въпроса на състави на Върховния касационен съд в решения по чл. 290 ГПК се основава на следното:
В решение № 633/ 01.11.2010 г. по гр.д. № 855/ 2009 г. ВКС, IV-то ГО е прието, че отговорността на работодателя за обезщетяване на вреди от трудова злополука е договорна - възниква на основание трудовото правоотношение с увредения. Това изключва приложението на нормите за деликтната отговорност по ЗЗД с изключение на онези правила, към които КТ препраща –арг. от чл. 212. Недопустимо е наличието на два различни реда на защита при увреждане на здравето от трудова злополука: единият – обективна отговорност на работодателя (без значение има ли чуждо виновно и противоправно поведение, причинило вредите) и вторият – гаранционно-обезпечителна отговорност по чл. 49 ЗЗД, елемент от фактическия състав на която е виновното деяние на лицето, на което работата е възложена.
В решение № 13/ 07.04.2011 г. по гр.д. № 1451/ 2009 г., ВКС, ГК, IV-то ГО също е възприет самостоятелният характер на отговорността на работодателя по чл. 200 КТ, която като нов вид имуществена отговорност, въведена с Кодекса на труда от 1986 г., изключва гаранционно-обезпечителната по чл. 49 ЗЗД. След позоваване на т. 3 от ТР № 45/ 19.04.1990 г. по гр.д. № 33/ 1989 г. ОСГК на ВКС, в решението е прието, че различието в нормативната уредба по ЗЗД и КТ не само изисква да се очертае приложното поле на двете различни по основанието си отговорности, но изключва провеждането им в зависимост от волята на пострадалия. Съгласно разпоредбата на чл. 212 КТ, за неуредените въпроси на имуществената отговорност на работодателя за причиняване на смърт или увреждане здравето на работник се прилага гражданският закон. По аргумент за противното, за уредените въпроси в чл. 200 – 202 КТ ЗЗД не се прилага, поради което пострадалият работник или служител при условията на чл. 200 КТ не може да търси от своя работодател обезщетение за претърпените вреди на основание чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД. Дадени са и два примера за самостоятелна уредба на имуществената отговорност на работодателя, които изключват приложението на ЗЗД: 1) тя възниква и когато трудовата злополука е настъпила поради вътрешните свойства на вещ, собственост на работодателя и 2) за нея се прилагат давностните срокове по чл. 358 КТ.
Противоположното становище е застъпено в решение № 183/ 01.07.2011 г. по гр.д. № 719/ 2010 г. на ВКС, ГК, IV-то ГО и в решение № 499/ 09.01.2012 г. по гр.д. № 1577/ 2010 г. на ВКС, IV-то ГО. И двете възприемат нормативното тълкуване, извършено с ППлВС № 4/ 25.05.1961 г. и ППлВС № 5/ 24.11.1969 г., за очертаващо кръга на лицата, които имат право на обезщетение от работодателя за неимуществени вреди от трудова злополука или професионална болест, причинили смърт на техен близък. Според първото решение, мащехата има право на обезщетение по чл. 200 КТ, когато между нея и починалото поради трудова злополука лице фактически са били създадени онези чувства и отношения, които законът свързва с правните последици на осиновяването, а смъртта е прекъснала. Според второто решение, родителите на починалия поради трудова злополука работник имат право на обезщетение по чл. 200 КТ, когато са живели в едно домакинство с него и между тях са били създадени особено близки отношения, които смъртта е прекъснала. Аргумент за това разрешение е намерен в това, че отговорността по чл. 200 КТ е по естеството си деликтна.
На първо място, противоречието в практиката се изразява в това, дали отговорността по чл.200 КТ има договорен или деликтен характер. Договорният й характер е възприет изрично в решение № 633/ 01.11.2010 г. по гр.д. № 855/ 2009 г. ВКС, IV-то ГО. Също изрично в решение № 499/ 09.01.2012 г. по гр.д. № 1577/ 2010 г. на ВКС, IV-то ГО е прието обратното – отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е деликтна. Въз основа на това принципно различие се формира противоречие при разрешаването на въпроса, дали нормативното тълкуване, извършено преди с ППлВС № 4/ 25.05.1961 г. и ППлВС № 5/ 24.11.1969 г., а сега с Тълкувателно решение № 1/ 21.06.2018 г. по т.д. № 1/ 2016 г. ОСНГТК, се прилага при определяне на кръга на лицата, които имат право да получат обезщетение от работодателя за неимуществени вреди от трудова злополука или професионална болест, когато са причинили смърт на работник или служител, или предвиденото в КТ ограничава правоимащите лица до наследниците на починалия. Ако отговорността по чл. 200 КТ е договорна, нормативното тълкуване с горепосочените актове за нея не важи. Извършеното тълкуване е за кръга на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди при деликтната отговорност. Изричната нормативна уредба в чл. 200, ал. 5 и чл. 202 КТ, която ограничава кръга на правоимащите лица до наследниците по закон на починалия поради трудова злополука или професионално заболяване работник или служител и самостоятелният договорен характер на отговорността на работодателя по чл. 200 КТ, изключват възможността да се ангажира отговорността на работодателя по чл. 49 ЗЗД, включително по избор на пострадалия/ пострадалите (първите две решения на ВКС и тълкувателното решение на ВС) и не допускат обезщетението по чл. 200 КТ да получат всички останали лица, посочени в ППлВС № 4/ 25.05.1961 г., ППлВС № 5/ 24.11.1969 г., а вече и в ТР № 1/ 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/ 2016 г. ОСГТНК на ВКС (обратно в другите две решения на ВКС).
Изложеното осъществява предпоставките на чл. 292 ГПК, а касационният състав следваше да процедира съобразно предвиденото там.
2. Мотивите към отговора на правния въпрос, който предполага и отхвърляне на иска по чл. 200 КТ за обезщетение на неимуществени вреди на лицето, живяло във фактическо съжителство с починалия поради трудова злополука работник на ответника, са следните:
Отговорността на работодателя по чл. 200 КТ за обезщетяване на вредите от трудова злополука или професионално заболяване е нов вид имуществена отговорност, въведена с КТ от 1986 г., а тя изключва гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД. Такова е и разрешението в т. 3 от ТР № 45/ 19.04.1990 г. по гр.д. № 33/ 1989 г. ОСГК на ВС. Различието в правната уредба в чл. 200 КТ с чл. 49 ЗЗД изисква точно определяне на приложното поле на двете отговорности, но и изключва провеждането им в зависимост от волята на пострадалия. Съгласно чл. 212 КТ, за неуредените въпроси на имуществената отговорност на работодателя за причиняване на смърт или увреждане здравето на работника или служителя се прилага гражданският закон. По аргумент за противното, за уредените въпроси в чл. 200 – 202 КТ не се прилага ЗЗД.
Съгласно чл. 200, ал. 5 КТ, получаването на обезщетение по предходните алинеи от наследниците на починал поради трудова злополука или професионална болест не се смята за приемане на наследството. Регулативният потенциал на нормата не се изчерпва с пояснителния й характер, когато неин адресат е наследник, който търпи продължителни болки и страдания по причина на смъртта на наследодателя, настъпила вследствие на трудова злополука или професионално заболяване. В тази хипотеза, обхваната от чл. 200, ал. 5 КТ, наследникът е кредитор по вземането за обезщетение на неимуществените вреди, които търпи поради смъртта на своя наследодател. Регулативният потенциал на нормата не се изчерпва и с нейния изключителен характер, когато неин адресат е наследник, получил от работодателя според своя дял в наследството част от обезщетението за имуществени вреди и/ или от обезщетението за неимуществени вреди по иска, който наследодателят е предявил преживе. По правило, законът фингира приемане на наследството, когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството (чл. 49, ал. 2 ЗН), но не и в обсъжданите две хипотези. Те попадат в изключението от чл. 200, ал. 5 КТ.
Съгласно чл. 202 КТ, за изплатеното на пострадалия или на неговите наследници обезщетение работодателят има право на иск срещу виновните работници или служители съобразно правилата на раздел II в глава ХХ КТ. Разпоредбата урежда регресни иск за работодателя, но чрез нейното съдържание законодателят за втори път и изрично в специалната правна уредба в раздел I от глава Х КТ сочи наследниците на починалия работник или служител като правоимащите лица да получат обезщетението по чл. 200 КТ.
Основанието на имуществената отговорност на работодателя в раздел I от глава Х КТ е допълнителен аргумент за това, че специалната и изрична правна уредба в КТ, която очертава кръг на лицата, които са материално легитимирани да получат обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука или професионално заболяване на работник или служител, причина за настъпилата смърт, изключва възможността да се ангажира отговорността на работодателя по чл. 49 ЗЗД, включително по избор на пострадалия/ пострадалите и не допуска обезщетението по чл. 200 КТ да получат всички останали лица, посочени в ППлВС № 4/ 25.05.1961 г., ППлВС № 5/ 24.11.1969 г., а вече и в ТР № 1/ 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/ 2016 г. ОСГТНК на ВКС. Отговорността на работодателя е договорна – възниква на основание трудово правоотношение. Тя не произтича от неизпълнение на договорно задължение. Обяснява се с това, че чрез специалната уредба в чл. 200 – 202 КТ законодателят възлага риска от внезапното увреждане на здравето на работника или служителя върху икономически по-силния правен субект по трудовото правоотношение, за когото е интересът (ползата) от наетата работна сила. Работодателят отговаря, независимо дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за увреждането (чл. 200, ал. 1, in fine КТ), а и когато трудовата злополука е причинена от непреодолима сила при или по повод изпълнението на възложената работа или на каквато и да е работа, извършена и без нареждане, но в интерес на работодателя, както и по време на почивка (чл. 200, ал. 2 КТ). Отговорността по чл. 49 ЗЗД е с обезпечително-гаранционна функция, доколкото не произтича от вината на лицето – възложител на работата поради лошия избор делинквента. Отговорността по чл. 49 ЗЗД включва във фактическия си състав виновното противоправно действие на делинквента, на когото работата е възложена (ППлВС № 7/ 29.12.1958 г.). Тя е по естеството си деликтна, макар и за чужди виновни противоправни действия. За нея чл. 52 ЗЗД допуска парично обезщетяване по справедливост на неимуществените вреди, настъпили по причина на деликт, а съгласно чл. 49, вр. чл. 45 З. кръга на кредиторите очертава причинно-следствената връзка между противоправното виновно поведение на делинквента и високата степен на интервенция на засегнатите чужди неимуществени блага. Самостоятелният характер на отговорността на работодателя по чл. 200 КТ, както и изричната нормативна уредба в чл. 200, ал. 5 и чл. 202 КТ, очертават кръг на лицата, които имат право на обезщетение от работодателя за неимуществени вреди от трудова злополука или професионално заболяване, когато увреденото здраве на работника или служителя е причина за настъпила смърт. Кръгът обхваща само онези наследници по закон на починалия работник или служител, които са създали трайна и дълбока емоционална връзка с него и е справедливо да бъдат обезщетени за продължителните болки и страдания, понесени поради смъртта на наследодателя. За имуществената отговорност на работодателя, която е с договорно основание, чл. 52 ЗЗД се прилага само по аналогия (чл. 46, ал. 2 ЗНА; подобно - ТР № 4/ 29.01.2013 г. по тълк.д. № 4/ 2012 г. ОСГТК на ВКС). Поради сходството в случаите неимуществените вреди, понесени от правоимащите лица по КТ, също се обезщетяват парично, а обезщетението се определя от съда по справедливост. За имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 КТ обаче не се прилага нормативното тълкуване, извършено преди с ППлВС № 4/ 25.05.1961 г. и ППлВС № 5/ 24.11.1969 г., а сега с ТР № 1/ 21.06.2018 г. по т.д. № 1/ 2016 г. ОСНГТК за кръга на лицата, които имат право да получат обезщетение за неимуществени вреди поради смъртта на техен близък, причинена от деликт.
СЪДИЯ:
|