10 РЕШЕНИЕ № 142 гр. София, 02 ноември 2020 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на втори октомври две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП СИМОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 543 / 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по постъпила жалба от повереника на частния обвинител и граждански ищец А. Я. – адвокат Ю. Н., срещу въззивно решение № 38/ 30.01.2020 год., постановено по в.н.о.х.д. № 682/2019 год., по описа на Софийски апелативен съд. В жалбата се излагат подробни доводи, обосноваващи наличието на заявеното с нея касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, като се иска връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция, за да бъде наложено на подсъдимия наказание „лишаване от свобода“ в по – висок размер, което той да изтърпи ефективно. Претендира се и за уважаване на гражданския иск за неимуществени вреди в пълния предявен размер. Срещу въззивното решение е постъпила жалба и от подсъдимия И. Ц. Н., чрез защитника му – адвокат И. Н.. В нея се излагат доводи за наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК, като се претендира за изменение на въззивния съдебен акт с прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление – превишаване пределите на неизбежната отбрана или причиняване на телесна повреда. В съдебно заседание повереникът и частният обвинител и граждански ищец А. Я. поддържат касационната жалба и пледират за уважаването й, по изложените в нея съображения. Защитникът на подсъдимия поддържа жалбата и прави алтернативно искане за изменение на въззивното решение с преквалифициране на деянието по по – лек престъпен състав или за оставянето му в сила. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище в подкрепа на жалбата на частното обвинение, като намира наложеното наказание за несправедливо. Едновременно с това счита жалбата на подсъдимия за неоснователна и прави искане за оставянето й без уважение. Подсъдимият поддържа жалбата си и моли за справедливо решение. Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение, след като обсъди доводите, изложени в жалбите и становищата на страните, както и всички материали, събрани по делото, намери за установено следното: С присъда №1/08.01.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 4468/2017 г., Софийски градски съд, НО, 2 – ри състав признал подсъдимия И. Ц. Н. за виновен в това, че на 17.11.2016 год. , около 3,50 часа в [населено място],[жк], на [улица], близо до „Клуб 33“, направил опит умишлено да умъртви А. Д. Я., като деянието останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 115, вр. с чл. 18, ал.1, вр. с чл. 55, ал.1, т.1 от НК го осъдил на наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години, чието изтърпяване отложил на основание чл. 66, ал.1 от НК за изпитателен срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. С първоинстанционния съдебен акт подсъдимият Н. е осъден да заплати на гражданския ищец А. Я. обезщетение за претърпените от деянието неимуществени вреди в размер на 20 000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането, като е отхвърлен гражданският иск до пълния предявен размер от 100 000 лева. Срещу присъдата на СГС е подаден протест от Софийска градска прокуратура, с доводи за несправедливост на наложеното наказание, поради неговата заниженост, като е направено искане за увеличаване на размера му и постановяване на ефективното му изтърпяване. Недоволен от присъдата е останал и частният обвинител и граждански ищец, който е поискал налагането на по - тежко наказание и уважаване на предявения граждански иск в пълен размер. Защитникът също атакувал присъдата на СГС с искане за оправдаване на дееца. По жалбите и протеста в Софийски апелативен съд е образувано в.н.о.х.д. № 682/ 2019 год. С въззивно решение № 38/ 30.01.2020 г., постановено по същото дело, първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло. Касационните жалби, подадени срещу посоченото въззивно решение, са допустими, тъй като са депозирани от лица, които имат право на това, в законоустановения срок и срещу акт от категорията на посочените в разпоредбата на чл. 346, т.1 от НПК. По касационната жалба на подсъдимия На първо място ВКС намира за необходимо да обсъди доводите, изложени в жалбата на подсъдимия, относно допуснатите нарушения на процесуалния и материалния закон при постановяване на въззивното решение, тъй като тяхната основателност предопределя необходимостта от проверка за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1 т. 3 от НПК, заявено с жалбата на частния обвинител. В жалбата на подсъдимия се сочи, че при постановяване на въззивното решение са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с доказателствената дейност на съда, което довело до погрешни фактически и правни изводи. В тази връзка се сочи, че неправилно въззивният съд приел, че подсъдимият преди инцидента е участвал в друг конфликт в „Клуб 33“ с лица, които не били от компанията на пострадалия, като по този начин се стигнало до погрешния извод за цялостното му агресивно поведение през въпросната вечер. Необосновано била дадена вяра на пострадалия за това, че е искал да потуши разправията, възникнала между лица от неговата компания и тази на подсъдимия, като не било взето предвид, че именно неговото поведение е довело до нов конфликт извън заведението. Невярно въззивният съд интерпретирал показанията на св. Т. М., приемайки, че същият е видял удара с нож, нанесен на пострадалия от подсъдимия, като игнорирал протокола за разпит на свидетеля, проведен на досъдебното производство и приобщен от СГС по реда на чл. 281, ал. 5 от НПК. Съдилищата незаконосъобразно се позовали на данните, съдържащи се в протокола за следствен експеримент, въпреки приетото от тях, че при провеждането на следственото действие подсъдимият не е имал качеството обвиняем, а е бил задържан по реда на ЗМВР. Не било обсъдено заключението на Д. експертизата, а от него било видно, че по дръжката на процесния нож има материал от пострадалия, което потвърждавало версията на подсъдимия, изложена в неговите обяснения. Недостатъците в интерпретацията на доказателствения материал довели до нарушение на материалния закон, като съдилищата по фактите неправилно приели, че подсъдимият е осъществил опит за убийство, а не телесна повреда, както и че деянието не е извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана. Оплакванията на касатора, свързани с кредитирането на едни и игнорирането на други доказателствени източници и оспорването на тази основа на приетите от въззивния съд факти, са относими към обосноваността на обжалвания съдебен акт, която не е сред касационните основания, визирани в чл. 348, ал.1 от НПК. Извън правомощията на ВКС е да прави собствена оценка на доказателствените материали, установявайки нови фактически положения, различни от приетите от контролирания съд. В компетентността на касационния съд е да извърши проверка, във връзка със спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дават основание за отмяна на атакувания съдебен акт. Първоинстанционният съд е анализирал подробно както поотделно, така и в тяхната съвкупност всички доказателствени източници, при стриктно съблюдаване на изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Обсъдил е показанията на всеки един от разпитаните по делото свидетели, като ги е съпоставил както помежду им, така и с материализираното в съответните протоколи за извършени процесуално -следствени действия и с експертните заключения, изготвени по делото. Изложил е подробно доводите, поради които е кредитирал едни доказателствени материали и е игнорирал други. Въззивният съд на свой ред е извършил цялостна и задълбочена проверка на доказателствената дейност на първостепенния съд, възприел е фактическата обстановка така, както е установена от последния и е изразил изричното си съгласие с интерпретацията му на доказателствените източници. По този начин контролираният съд е изпълнил задълженията си като въззивна инстанция, поради което твърденията за недостатъци в доказателствената му дейност не се споделят от настоящата инстанция. Неоснователно е възражението на касатора, за доказателствена необезпеченост на извода на съдилищата по фактите за това, че преди деянието между подсъдимия и лице, което не било от компанията на пострадалия, е имало друг конфликт. За да приемат за установен такъв факт предходните инстанции са се позовали на показанията на свидетелите Т. С. и И. Х. – лица от компанията на подсъдимия, станали свидетели на посоченото обстоятелство. Сведения за предхождащото инцидента агресивно поведение на подсъдимия, тези свидетели са депозирали при проведения им разпит в хода на досъдебното производство. Показанията им от тази фаза на процеса са приобщени от първоинстанционния съд по реда на чл. 281, ал. 4, вр. с ал. 1, т.1 и т. 2 от НПК и основателно са кредитирани от съдилищата по фактите. Последните правилно са отчели обстоятелството, че към момента на деянието и скоро след него, когато са проведени разпитите на свидетелите, присъствали на инцидента, изложената от тях информация е била значително по-обемна, подробна и пълна. Логично е преценено, че с отдалечаване на инцидента във времето /разпитите са проведени от съда около година и половина след деянието/, възприятията на свидетелите принципно загубват своята детайлност и точност, като е нормално част от спомените за някои от обстоятелствата напълно да избледнеят, а други да претърпят промени. Това впрочем е наложило по реда на чл. 281, ал. 4, вр. с ал.1, т.1 и т. 2 от НПК да бъдат прочетени и съответно приобщени показанията на всички свидетели – както от групата на подсъдимия, така и от тази на пострадалия, които те са изложили в хода на досъдебното производство. Не е останал извън оценъчната дейност на предходните инстанции и фактът, че свидетелите С. и Х. са лица от компанията на подсъдимия и в приятелски отношения с друг от участниците в инцидента – св. Г., при което е естествен и разбираем стремежът им да омаловажат и оправдаят конкретните прояви на двамата, с цел смекчаване на отговорността им за случилото се. Изложеното е относимо и към достоверността и обективността на показанията на св. Г., който при разпита му от съда е „спестил“ част от фактите, за които е дал информация пред разследващия орган, което е наложило приобщаването й по реда на чл. 281 от НПК. В тази връзка следва да се отбележи, че е неоснователно възражението на касатора за това, че показанията на друг свидетел от компанията на подсъдимия през въпросната вечер – св. Т. М., са интерпретирани невярно от въззивния съд. Последният е приел / л. 7 от възз. реш./, че св. Т. М. е „единственото лице, коментиращо пред съда, че е възприело момента на пробождането с нож и подсъдимия Н., който се е намирал вляво спрямо този свидетел, след което е изчезнал и непосредствено след това /“две секунди“/ е започнала да „хвърчи кръв“. Така отразеното в обжалвания съдебен акт напълно съответства на депозираните пред първостепенния съд показания от св. М. – „…Д. и това момче… си сбиха. Взаимно си нанасяха удари. Изведнъж се появи някакъв човек, за една секунда и изчезна. Появи се И. и изчезна. След това от него- гражданския ищец и частен обвинител хвърчеше кръв…“ / л. 136 от н.о.х.д. № 4468/2017 г./. Посочените гласни доказателства, намиращи се в корелация с показанията на свидетелите Я., Г., Х., с отразеното в протокола за оглед, при който е намерен и иззет ножа, както и със заключението на Д. експертиза на веществени доказателства, са дали основание на контролираният съд да направи несъмнен извод относно авторството на деянието. Неоснователно е и твърдението, изложено в жалбата на подсъдимия за това, че не е оценено правилно обстоятелството, че по дръжката на процесния нож са открити биологични следи от пострадалия. На л. 13 от обжалваното въззивно решение контролираният съд е изложил подробни съображения относно значението на посочения факт, които настоящият съдебен състав изцяло приема и не намира за нужно да повтаря. Единствено следва да се посочи, че е напълно нормално и естествено по оръжието на престъплението / и по острието, и по дръжката на ножа/ да има биологични следи както от пострадалия /оставени при съприкосновението с дрехите и тялото му/, така и от подсъдимия / при държането му и нанасянето на ударите с него/. Поради това, обстоятелството, че върху дръжката на ножа е установен клетъчен материал от пострадалия, не налага извода, че той е държал ножа, в каквато насока е дал обяснения подсъдимия. Последните са анализирани прецизно и задълбочено от съдилищата по фактите и аргументирано са отхвърлени като недостоверни, поради противоречието им с останалите гласни доказателствени източници. Затова и възражението на касатора, че заключението на Д. експертизата опровергавало изводите относно авторството на деянието, е неоснователно. Твърдението на касатора за това, че предходните съдилища неправилно са се позовали на данни, установени при провеждане на следствения експеримент, въпреки че са счели същия за негоден, не се обосновава с посочването на конкретни факти, които да бъдат проверени. И двете инстанции са изложили убедителни съображения относно изключването на протокола за следствен експеримент от доказателствената съвкупност, не са го поставили в основата на своите фактически и правни изводи, поради което оплакването е неоснователно. В заключение следва да се посочи, че анализът на доказателствата, изложен в мотивите на обжалваното решение, е изключително подробен, пълен и изграден изцяло в съответствие с принципите на формалната и правната логика. Чрез него са изяснени всички обстоятелства, от значение за разкриване на обективната истина по делото, свързани с конкретната обстановка, поведението на участващите в инцидента лица, механизма, вида и начина на причиняване на телесните увреждания на пострадалия. Изложеното обуславя неоснователността на твърденията на касатора за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. В касационната жалба на подсъдимия единственото оплакване, което се сочи в подкрепа на заявеното касационно основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК е, че въззивният съд неправилно е отказал да приеме, че е налице умисъл за причиняване на телесна повреда, а не за умъртвяване на пострадалия и че деянието е осъществено при неизбежна отбрана. В обжалваното въззивно решение са посочени подробно аргументите на контролирания съд, дали му основание да приеме, че е осъществен съставът на чл. 115, вр. с чл. 18, ал.1 от НК, като същите са изградени изцяло в съответствие с принципите на правната логика, материалния закон и съдебната практика по неговото прилагане. Правните изводи на контролирания съд са правилни и законосъобразни и след като в касационната жалба не са посочени конкретни доводи в подкрепа на заявеното оплакване от касатора, които да бъдат обсъдени, настоящият съдебен състав намира, че не следва да дава отговор, тъй като не е длъжен да извършва проверка служебно. В заключение следва да се посочи, че жалбата на подсъдимия е неоснователна, поради отсъствие на релевираните с нея касационни основания. По жалбата на частния обвинител. Основният упрек на частното обвинение е към санкционната дейност на въззивния съд, като се твърди, че определеното от него наказание е несправедливо по размер и по начин на изпълнение. Настоящата инстанция споделя отчасти това твърдение, като намира, че отлагането на изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода“ за определен изпитателен срок, не отговаря на критериите за справедливост. Контролираният съд в мотивите на обжалваното въззивно решение изцяло е приел доводите на първостепенния съд за това, че са налице многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства по смисъла на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК, като чистото съдебно минало и добрите характеристични данни за дееца, инцидентността на престъпната проява, осъществена малко след навършване на пълнолетие, липсата на сведения за други негови противообществени деяния, както и продължаването на образованието му във висше учебно заведение. Като смекчаващ отговорността е отчетен и фактът, че и компанията на пострадалия не е имала смирено поведение, което до голяма степен било провокирало подсъдимия. Преценявайки посочените обстоятелства въззивният съд е изразил съгласие с първостепенния съдебен състав за това, че наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години / определено значително под най – ниския предел на предвидената за съответното престъпление санкция/ и отлагането на неговото изтърпяване е справедливо, тъй като попадането на младия подсъдим в затвора не би допринесло за поправянето и превъзпитаването му, а по - скоро това би го тласнало в негативна насока. Настоящият съдебен състав намира, че при осъществяване на санкционната си дейност предходните инстанции са дали изключителен превес на целите на специалната превенция. Несъмнено, поправянето и превъзпитаването на дееца е основна цел на държавната принуда, която следва да бъде упражнена спрямо извършителя на престъпление, чрез налагането на предвиденото в закона наказание. Затова съдът е длъжен да изследва всички обстоятелства характеризиращи дееца като личност – цялостното му поведение в обществото, социалната, образователна, професионална и трудова ангажираност, съпричастността и подкрепата на семейството му в поправителния процес, като не следва да се пренебрегва и изразеното отношение на подсъдимия към конкретната проява и последиците от нея, включително и настъпилите такива спрямо пострадалото лице. За последните преценката следва да се основава не само на декларативно изразеното от дееца пред съда, но и през призмата на специфичните особености, свързани с начина и механизма на осъществяване на деянието. В тази насока контролираният съд не е отчел в необходимата пълнота и с нужната прецизност характеристиките на престъпното проявление, макар да ги е отразил при обсъждането на неговите правни аспекти. Извън оценъчната му дейност е останало обстоятелството, че в нощта на престъплението подсъдимият е имал явно агресивно поведение, насочено и към други посетители в заведението, не само към лица от компанията на пострадалия. Не е съобразил, че последният по никакъв начин не е провокирал подсъдимия, тъй като не е влизал в конфронтация с него, нито вербално, нито чрез физически действия, т. е. поведението на подсъдимия не е реакция на провокативни прояви на пострадалия. Не е взето предвид от въззивния съд и че ударите са нанесени от подсъдимия изненадващо и коварно, докато пострадалият се е намирал с гръб към него, в момент, в който вниманието му е било насочено към св. Г.. Деянието е осъществено чрез два бързи удара, насочени към жизненоважен орган, което не може да се приеме за случайно, при положение, че като спортист подсъдимият е добре запознат с анатомията на човешкото тяло /факт, приет за установен от въззивния съд, но недостатъчно оценен от него/, а положението на пострадалия /намиращ се с гръб към него/ му е предоставяло възможност да насочи ударите към друга, не толкова жизненоважна част на тялото му. Не е съобразено, че с намесата си подсъдимият не е целял да прекрати конфликта между Г. и Я., а да покаже физическо превъзходство над последния, като поведението му е било мотивирано от хулигански подбуди. Въпреки че не му е повдигнато такова обвинение, последното обстоятелство следва да се вземе предвид, тъй като го характеризира като личност, незачитаща установения обществен ред. Въззивният съд не е съобразил и факта, че нараняванията са причинени с нож, какъвто не е естествено да се носи при посещение в увеселително заведение, при празнуване на рожден ден, което е знак, че деецът е имал готовност да се конфронтира физически с други лица, като цялостното му поведение през въпросната вечер е илюстрация на това и поставя под съмнение довода за инцидентност на престъпната проява. Контролираният съд не е отчел и поведението на дееца след извършеното – бързо отдалечаване от местопрестъплението, изхвърляне на оръжието и предоставяне на ризата си на св. К., с цел да прикрие следите, които го свързват с престъплението. Тези действия са характерни за добре организирана и целенасочена личност и опровергават заключението на въззивния съд, за това, че поради възрастта си подсъдимият е действал с импулсивност, недооценявайки събитията и последиците от стореното. Пълната незаинтересованост на дееца към състоянието на пострадалия след деянието го характеризира като човек, който поставя себе си и собственото си превъзходство над чувствата и страданията на другите хора. Посочените обстоятелства имат доминиращо значение при определяне на личностната характеристика на дееца пред факта, че последният е осъществил престъплението сравнително скоро след навършване на пълнолетие. На следващо място въззивната инстанция не е обсъдила и въпроса по какъв начин определената от нея санкция ще постигне предупредително и възпиращо въздействие спрямо останалите членове на обществото, т. е. дали и как чрез нея ще се постигнат целите на генералната превенция. Противоправните посегателства срещу човешкия живот са най - укоримите престъпни прояви, като за тях са предвидени от законодателя и най-тежките по вид наказания. Затова при определяне на санкцията и начина на нейното изтърпяване, е необходимо да се намери баланс между поправително – превъзпитателното въздействие на наказанието /при съобразяване с личностните характеристики на дееца, преценени през призмата на особеностите на конкретното престъпно проявление/, но и общопревантивната му функция. В конкретния случай този баланс отсъства, като неправилно е даден значителен и недобре аргументиран превес на целите на специалната, пред тези на генералната превенция. Контролираната инстанция не е съобразила всичко това, като не е отчела необходимостта от по-голям интензитет на коригиращите поведението на подсъдимия санкционни мероприятия, чрез ефективно изтърпяване на санкцията и е надценила възможността за поправяне му чрез отлагане на изтърпяване на наказанието. Изложеното обуславя наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 5, т. 2 от НПК, което налага отмяна на обжалваното въззивно решение и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане от друг съдебен състав, при което да бъде наложено справедливо наказание не само по размер, но и по начин на изпълнение. Настоящият съдебен състав намира за основателна жалбата на частния обвинител и граждански ищец и в частта, с която се оспорва справедливостта на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд не е обсъдил в пълнота събраните по делото гласни доказателства – показанията на свидетелите А., В., К. и С., относно физическото и психическото състояние на пострадалия след деянието. Не са подложени на анализ данните, събрани чрез посочените гласни доказателствени източници за претърпените от пострадалия болки и страдания, за периода за неговото възстановяване, за физическата му активност след деянието и депресивното състояние, в което е изпаднал. Не е изяснен и въпросът по какъв начин получените наранявания реално са възпрепятствали развитието на спортната му кариера. При повторното разглеждане на делото тези обстоятелства следва отново да бъдат подложени на анализ, с оглед определяне на справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 3, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 38/ 30.01.2020 год., постановено по в.н.о.х.д. № 682/2019 год., по описа на Софийски апелативен съд. ВРЪЩА делото на въззивния съд за ново разглеждане от друг съдебен състав от стадия на въззивното съдебно заседание. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.