Р Е Ш Е Н И Е № 449 гр. София, 05.03.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора А. Лаков изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 1600 по описа за 2013 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия В. Ц. Ц. против въззивно решение № 145/08.05.2013 г. на Софийски апелативен съд, НО, 7-ми състав, постановено по ВНОХД № 1370/2012 г. с изтъкнати и поддържани в с. з. доводи за присъствие на всички касационни основания по чл. 348 ал. 1, т. 1- 3 от НПК. При условията на алтернативност се претендира отмяна на въззивния акт и оправдаване на подсъдимия за деянията по чл. 115, вр. чл. 18 и по чл. 339 от НК или връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наказанието с прилагане на чл. 66 от НК, както и на размера на гражданския иск. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец моли жалбата да се остави без уважение. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата, поради което предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. В последната си дума подсъдимият сочи, че е невинен. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 26/09.11.2012 г., постановена по НОХД № 417/2012 г., Софийският окръжен съд, НО, 8-ми състав, е признал подсъдимия ВАСКО Ц. Ц. за виновен в извършването на две престъпления, както следва: - за това, че на 04.09.2011 г., в м. „Ср.” в землището на с.В., Соф. област, направил опит умишлено да умъртви Х. И. С., като от деянието не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици по независещи от волята му причини, поради което и на основание чл. 115, вр. чл. 18 ал. 1, пр. 1, вр. чл. 58а ал. 4, вр. чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на 3 години лишаване от свобода, отлагайки изтърпяването му за срок от 5 години. - за това, че на същата дата и място и в дома си в с.В. е държал огнестрелни оръжия и боеприпаси (подробно индивидуализирани) без да има за това надлежно разрешение, поради което и на основание чл. 339 ал.1, пр. 2, алт. 2 и 6, вр. чл. 58а ал. 4, вр чл. 55ал. 1, т. 1 от НК му е наложил наказание 1 година и 10 месеца лишаване от свобода, отлагайки изтърпяването му за срок от 3 години. На основание чл. 23 ал. 1 от НК е определил на подсъдимия общо най –тежко наказание в размер на 3 години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил по реда на чл. 66 ал. 1 от НК за срок от 5 години. Осъдил е подсъдимия да заплати на Х. И. С. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 л., ведно със законната лихва, считано от 04.09.2011 г., като е отхвърлил гражданския иск за разликата над уважения размер. Първоинстанционният съд се е разпоредил с веществените доказателства, както и е присъдил в тежест на подсъдимия да заплати направените по делото разноски. В частта относно приложението на чл. 66 ал. 1 от НК присъдата е била протестирана и обжалвана от държавното и частно обвинение, като гражданският ищец е подал жалба срещу отхвърлителната й част. Подсъдимият е обжалвал първоинстанционния съдебен акт относно размера на уважения граждански иск, претендирайки намаляването му, като в с. з. са изтъквани доводи за нарушения на процесуалния и материален закон. С въззивното решение, предмет на касационна проверка, присъдата е била изменена, като САС е отменил приложението на чл. 66 ал. 1 от НК и е определил подсъдимият да изтърпи ефективно наложеното му наказание от 3 години лишаване от свобода при общ режим в затворническо общежитие от открит тип, увеличил е размера на дължимото от подсъдимия обезщетение за неимуществени вреди на 15 000 лв., както и държавната такса. В останалата част присъдата е била потвърдена. Касационната жалба на подсъдимия е неоснователна. В касационната жалба доводите за допуснати нарушения на материалния и процесуален закон са били мотивирани с неправилното осъждане на подсъдимия Ц. по повдигнатите му обвинения по чл. 115, вр.чл. 18 от НК и по чл. 339 от НК. Поддържано е, че въпреки задълженията си, инстанциите по същество не били проверили дали тези деяния са били доказани по категоричен и несъмнен начин – веществените доказателства не били събрани по надлежен процесуален ред, оръжието на престъплението и вида на боеприпасите за него, респ. поразяващата им сила, не били установени, липсвали данни подсъдимият да е стрелял с него, нямало следи от стрелба върху дрехите на пострадалия, който не бил постъпвал на лечение в болницата в гр.Б., не било установено още, че вещите, предмет на обвинението по чл. 339 от НК са били намерени в дома на подсъдимия. Според защитата всичко това сочело, че доказателствата по делото не били достатъчни и убедителни за формиране на изводи относно авторството на деянията. Направените оплаквания са неоснователни. От материалите по делото е видно, че производството пред първата инстанция е било проведено по реда на глава 27 - чл. 372 ал. 4, вр. чл. 371 , т. 2 от НПК, като подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и е дал съгласие да не се събират доказателства за тях. Сред тези факти са били и тези, че подсъдимият е предизвикал конфликт с пострадалия, вкл. един път е насочил към гърдите му носеното от него оръжие – револвер, а след намесата на св. М. се е отдалечил, което е позволило беритбата на плодове да продължи. Малко по-късно обаче и на разстояние около 10 м. подсъдимият е произвел изстрел със същото оръжие, насочено към гърдите на пострадалия, който инстинктивно извил тялото си и куршумът проникнал подкожно на ниво второ и трето ребро,оставяйки раневи канал с входно и изходно отверстие, като на същото ниво били констатирани и повреди върху дрехата му. След това подсъдимият побягнал и изхвърлил револвера в гората. Своевременно пристигналите полицейски служители успели да го задържат, след което той им посочил мястото, където изхвърлил револвера (м. RECK, кал. 22 L.R. с № .....). В негово държане, както и в раницата му са били намерени и иззети други оръжия и боеприпаси, а по-късно същия ден подсъдимият предал доброволно и държаните в дома му в с.В. огнестрелни оръжия. Междувременно на пострадалия била оказана спешна медицинска помощ. При пълно съблюдаване на правото на защита, с оглед нуждата от детайлна информираност на подсъдимия за последиците от признаване на тези факти, съдът е изпълнил задължението си по чл. 372 ал. 1 от НПК, което е сторил в присъствие на неговия защитник. Този доброволен процесуален избор е предпоставил необходимостта съдът да провери дали признанието на въпросните факти се подкрепя от събраните доказателства в досъдебното производство и след като е установил, че това е така, на основание чл. 372 ал. 4 от НПК е обявил, че ще го ползва без да събира доказателства в такава посока. Изготвил е мотивите си съобразно изискването по чл. 373 ал. 3 от НПК, като е потвърдил становището си за доказателствената подкрепа на направеното от Ц. признание. Последният въпрос е бил предмет на обсъждане и от въззивната инстанция, отхвърлила тезата за недоказаност на авторството на деянието по чл. 115, вр. чл. 18 и това по чл. 339 от НК, посочвайки основните източници, които практически са подкрепяли признанието на подсъдимия относно валидността на фактите, послужили за осъждането му. Сред тях са били както показанията на разпитаните на ДП свидетели, така и изготвени експертизи. Подробно е отговорено и на възражението за годността на съставените в хода на разследването писмени доказателствени средства да удостоверят надлежното приобщаване на намерените и иззети при огледа на мястото на произшествието, както и доброволно предадени от подсъдимия веществени доказателства, които впоследствие са били предмет на идентификация и експертно изследване. При това положение, липсва каквото и да е основание да се счита, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила, а въззивният е пропуснал да го констатира, вследствие на което да е било постигнато осъждане на подсъдимия за деяния, които той не е извършил. Безспорно е, че първото условие за привеждане в действие на процедурата по чл. 372 ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 от НПК е наличието на информиран процесуален избор т. е. подсъдимият да признае изцяло фактите, относими към инкриминираното му конкретно престъпно поведение, в случая обхванато от съставите на чл. 115, вр. чл. 18 и на чл. 339 ал. 1 от НК, знаейки за последиците от това – че при постановяване на присъдата то ще бъде използвано без да се събират доказателства за изясняване на въпросните факти, както и че това гарантира налагане на наказание при условията на чл. 58а от НК съгласно чл. 373 ал. 2 от НПК. Посоченото първо условие обаче следва да е в кумулативна даденост с второто такова, изискващо признанието на подсъдимия да се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства, което е израз на принципното положение, залегнало в нормата на чл. 116 от НПК. Поначало, с оглед използваната формулировка в чл. 372 ал. 4 от НПК, преценката за доказателствена подкрепа на самопризнанието се извършва към момента на постановяване на определението по чл. 372 ал. 4 от НПК. Това обаче не преклудира възможността инстанциите по същество да отчетат отсъствие на такава подкрепа, което съответно да доведе до оправдаване на обвиненото лице. Конкретния случай не дава основание за такова разрешение, защото е било констатирано от първата инстанция и потвърдено при въззивната проверка, че признатите от подсъдимия факти са били подкрепени с изброените от първостепенния съд и допълнително коментирани от въззивния съд доказателствени източници и експертни заключения. Те не са оставяли никакво съмнение, че точно подсъдимият с носеното от него оръжие – револвер (впоследствие изхвърлен при бягството му и намерен по негова инициатива) е прострелял пострадалия, причинявайки му транзиторно огнестрелно нараняване в дясната гръдна половина (подкожно и без проникване в гръдната кухина), че е сторил това на разстояние около 10 м., целейки се в гърдите му и че в последния момент той е изместил тялото си. Без съмнение е и това, че всички оръжия и боеприпаси, установени на мястото на произшествието и впоследствие в дома му, са били негово притежание. Въз основа на признатите от подсъдимия факти и тяхната доказателствена подкрепа, материалният закон е бил приложен правилно с осъждането му по повдигнатите обвинения. Доводите за липса на пряк умисъл за умъртвяване на дееца и евентуална преквалификация на деянието по чл. 131, т. 9 или по чл. 133 от НК са изцяло неоснователни. Подсъдимият е действал от дистанция и с оръжие, годно да причини смърт, като насочеността на изстрела е била към гърдите на пострадалия, респ. към област с множество жизнено важни органи. Единствено инстинктивното извиването на тялото на пострадалия е довело до причиняване на транзиторно подкожно нараняване, съотносимо към лека телесна повреда. Съответно, както и правилно са приели инстанциите по същество, касае се до реализиран довършен опит, при който не са настъпили исканите от дееца престъпни последици. Неоснователни са и оплакванията за явна несправедливост на наказанието, с оглед отмяната на чл. 66 ал. 1 от НК., както за отделните престъпления по чл. 115 ал. 1, вр. чл. 18 и по чл. 339 ал. 1 от НК, така и съответно за наложеното общо такова по реда на чл. 23 от НК. Въззивният съд подробно е обосновал тезата си за невъзможност подсъдимият да бъде поправен по този начин, анализирайки комплексно както данните за тежестта на престъпното му поведение, така и тези за неговата личностова характеристика, които ВКС споделя и не намира за нужно да преповтаря. Твърденията в касационната жалба, че мотивът на подсъдимия е бил да респектира групата „роми” без да цели смъртта на пострадалия, изобщо не съответстват на установените по делото факти, признати в хода на производството и потвърдени от доказателствената съвкупност. Същият се е появил в района оборудван с огнестрелно оръжие и всячески е търсел повод за конфликт, като в крайна сметка и без пряко предизвикателство е прострелял пострадалия докато е работел. Възрастта на Ц. (понастоящем 54 годишен) също не представлява обстоятелство, което да налага преоценка на въпроса относно начина на изтърпяване на наказанието. С отмяната на чл. 66 от НК е постигнато съответствие между извършените деяния и следващите се за тях наказания, като правилно е оценено, че целите по чл. 36 от НК и основно поправянето на дееца не могат да бъдат постигнати по този начин. Претенцията за намаляване размера на увеличеното от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди, присъдено в полза на пострадалия, е също неоснователна. Преди всичко същата е немотивирана, като от друга страна видно от съдържанието на мотивите на САС подробно е пояснено поради какви причини гражданският иск е бил увеличен до сумата от 15 000 лв. По този начин е постигнат баланс между претърпените от ищеца болки и страдания към момента на прострелването му от подсъдимия и необходимостта от тяхната справедлива обезвреда. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 145/08.05.2013 г. на Софийски апелативен съд, НО, 7-ми състав, постановено по ВНОХД № 1370/2012 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: