Ключови фрази
Спор за материално право на собственост върху земеделски земи * установяване право на собственост към минал момент * земеделски земи * възстановяване правото на собственост * давностно владение * правен интерес

Р Е Ш Е Н И Е

№ 252

гр. София, 25.10.2011 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в открито заседание на десети октомври две хиляди и единадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

при участието на секретаря Т. И., като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 266 по описа на Върховния касационен съд за 2011 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. С. К. от [населено място], П. област, чрез адвокат Кр. Г., против въззивното решение от 28.09.2010 год. по гр. д. № 226/2010 год. на Смолянския окръжен съд, с което е отменено първоинстанционното решение и вместо това е уважен предявения иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, като е признато за установено между страните, че нивите в м. „В.” в землището на [населено място] с площ съответно 9.582 дка и 1.465 дка, представляващи имоти с № № * и *, при описаните в решението граници, към момента на образуване на ТКЗС са били собственост на наследниците на П. Г. Н., починал през 1938 год., а не на наследниците на общия наследодател Г. Н. П., починал през 1943 год.
В касационната жалба са наведени доводи за недопустимост на въззивното решение, респ. неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В съдебно заседание касаторката, чрез процесуалния й представител, иска обесилването му и прекратяване на производството с присъждане на направените по делото разноски.
Ответниците по жалбата не са взели становище по същество.
Касационното обжалване на решението е допуснато с определение № 567 от 31.05.2011 год., при наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за допустимостта на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, произнасянето по който е в противоречие с приетото в т. 2 на ТР № 1/97 год. на ОСГК на ВКС, че оспорване принадлежността на правото собственост върху земеделска земя по съдебен ред на това основание е допустимо при наличие на висящо или бъдещо производство по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ.
За да се произнесе по поставения въпрос и по същество на жалбата, съдът взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявения от В. П. иск за установяване, че спорните два земеделски имота към момента на образуване на ТКЗС са били собственост на наследниците на П. Н., а не на неговия баща Г. П., на наследниците на който са възстановени по ЗСПЗЗ. Въззивният съд е уважил иска, обосновавайки изводите си с представения договор от 5.05.30 год. за продажба на описания в него имот, идентичен с процесните, представляващ индиция за начало на давностно владение в полза на наследодателя П. Н.. Съдът се е позовал и на данните за деклариране на имота от наследниците му през 1949 год., както и на показанията на разпитания свидетел Б., поради което и направил извод за настъпване на последиците на давностно владение в полза на наследниците на сина на общия наследодател Г. П. към 1956 год. Съдът счел за непрецизно формулирана исковата молба, но с оглед изложените в нея съображения и доказателствените искания приел, че това е поддържаният придобивен способ в полза на наследодателя на ищеца, като същият е и установен от събраните доказателства.
По въпроса за допустимостта на иска, въззивният съд приел, че е налице заявяване на имота за възстановяване от наследниците на Г. П., поради което е и процесуално допустим.
По поставения въпрос за допустимостта на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, имащ за предмет установяване правото на собственост върху земеделския имот към момента на кооперирането му, обуславящ и възстановяване на собствеността върху него в административното производство по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ, са относими дадените в ТР № 1/97 год. на ОСГК на ВКС, т. 2 разяснения – оспорване принадлежността на правото на собственост върху земеделска земя по съдебен ред на основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е допустимо при висящо или бъдещо производство по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ, т. е. при наличие на правен интерес. Поставеният въпрос е предмет и на редица решения на ВКС по чл. 290 ГПК, представляващи задължителна практика, съгласно т. 2 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, която като такава, следва да бъде съобразена и при разрешаването на конкретния спор. В нея е прието, че липсата на висяща административна процедура на името на дадено лице, както и невъзможността да бъде образувана такава поради изтичане на законните срокове, води до липса на правен интерес от иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Това е така, тъй като дори той да бъде уважен, собствеността не може да се възстанови в полза на това лице, /респ. на неговите наследници/, за което не е образувана преписка по заявление за възстановяване на собствеността. В този смисъл са Р 34 от 21.03.11 год. по гр. д. № 1112/10, ІІ г. о, Р 35 от 21.03.11 год. по гр. д. № 1052/10 год. на ІІ г. о., Р 376 от 19.10.10 по гр. д. № 641/10 год. на ІІ г. о., Р 642 от 11.04.11 год. по гр. д. № 885/09 год. на І г. о. на ВКС.
Аргумент в подкрепа на приетото в горната съдебна практика е и характера на решението за възстановяване на собствеността на земеделския имот, като необходимия правен акт за определяне на реалните граници на земите и едновременно с това юридически факт с гражданскоправно действие. С него възниква правното качество на обекта на собственост и затова има конститутивно действие – т. 1 от ТР № 1/97 год. на ОСГК на ВКС.
В настоящето производство е установено, че заявлението за възстановяване на земеделските земи е подадено на името на общия наследодател Г. Н. П. от един от неговите наследници – Г. П. Г. /баща на ищеца/ и с решение № 18/98 год. по образуваната преписка № 2455/92 год. на ПК – [населено място] са възстановени. С предявения иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ се иска установяване, че към момента на образуване на ТКЗС спорните два земеделски имота са били собственост не на общия наследодател, а на наследниците на неговия син П. Г. Н., починал преди баща си /през 1938 год./, на когото последният ги продал с договора от 1930 год., на името на който обаче няма подадено заявление за възстановяване на собствеността и няма образувана административна преписка. Твърдението в исковата молба в тази насока не е доказано в хода на производството, поради което при данните по делото дори и да се уважи иска, няма как собствеността да бъде възстановена от О..
Ето защо предявеният иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е лишен от правен интерес, производството по него е процесуално недопустимо и като такова е подлежало на прекратяване. Вместо да констатира горното, въззивният съд е постановил решение по съществото на спора, което като недопустимо следва да се обезсили изцяло и производството по делото да се прекрати и по отношение на необжалвалите другари на касаторката. На последната следва да се присъдят и направените по делото разноски в размер на 830 лв. за всички инстанции.
Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 4, вр. с чл. 270, ал. 3 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение


Р Е Ш И:


ОБЕЗСИЛВА въззивното решение № 220 от 28.09.2010 год. по гр. д. № 226/2010 год. на Смолянския окръжен съд и прекратява производството по предявения от В. Г. П. против И. С. Х., Ж. С. Й., П. С. Г., Т. С. К. и Д. С. К. иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за признаване за установено между страните, че нивите в м. „В.” в землището на [населено място] с площи 9.582 дка и 1.465 дка, представляващи имоти с № № * и *, при описаните граници, към момента на образуване на ТКЗС са били собственост на наследниците на П. Г. Н., починал през 1938 год., а не на наследниците на общия наследодател Г. Н. П. , починал през 1943 год.
Осъжда В. Г. П. да заплати на Д. С. К. разноски в размер на 830 лв. /осемстотин и тридесет лева/.
Решението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: