О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 414 София, 17.05.2022 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари, две хиляди двадесет и втора година в състав: Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 3557/2021 г. Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. А. Б., със съдебен адрес – [населено място], подадена от пълномощника и адвокат В. К.-Б., срещу решение №260592 от 27.04.2021 г. по в. гр. дело №592/2021 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260028/ 05.01.2021г. по гр. дело № 4356/2020 г. на Пловдивския районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от К. А. Б. срещу „ЛУКОЙЛ-БЪЛГАРИЯ“ ЕООД искове с правно основание чл. 344, ал.1, т. 1, 2 и 3 КТ да бъде признато за незаконно и отменено дисциплинарното и уволнение, извършено със заповед № 012-ЧР/17.03.2020 г.; да бъде възстановена на предишната работа и за заплащане на обезщетение за времето, през което е останала без работа за периода от 17.03.2020г. до 08.05.2020г. в размер на 2185,80 лева. Ответникът по касационната жалба – „ЛУКОЙЛ-БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, град София, оспорва жалбата. Въззивният съд е приел, че между страните е съществувало валидно безсрочно трудово правоотношение, по което ищцата е заемала длъжността „касиер“ на обект-бензиностанция Б18 Пловдив, Карловско шосе. Според длъжностната характеристика основни трудови задължения на ищцата са: да заприходява получените стоки, води отчет за реализацията им по определените от счетоводството цени и отчита приходите по установения вътрешен ред. В заповедта за дисциплинарно уволнение е посочено, че при извършена на 04.02.2020 г. в бензиностанцията проверка, е констатирано от управителя, че през периода 24.11.2019 г. - 26.01.2020 г. служителката неправомерно е отмаркирала заплатени от клиента стоки, без да издаде касова бележка за покупката на приблизителна стойност от 682 лева. Тези нарушения съставляват злоупотреба с доверието на работодателя и са извършени от работника с цел присвояване на средствата, получени от клиентите. Заповедта е издадена след връчена на работника на 12.03.2020 г. покана за изискване на обяснения по реда на чл. 193, ал. 1 КТ. В представените писмени обяснения от същата дата, К. Б. е признала, че е извършвала посоченото в заповедта за уволнение отмаркиране на заплатени от клиента стоки. Посочила е, че поръчаните от клиенти кафета и други производни са били отмаркирани, за да бъдат маркирани други липсващи в обекта стоки. Парите от отмаркираните стоки били събирани в отделен плик за покриване на липси със знанието на управителя на бензиностанцията. Ищцата твърди, че признанието и е опорочено, тъй като е дадено след упражнена върху нея принуда и заплаха от представител на работодателя.Същата обаче не е доказала това свое твърдение, поради което не е оборена презумпцията по чл. 8, ал. 2 КТ. Въз основа показанията на разпитаните по делото свидетели Я. Е., служител в ответното предприятие до м.06.2020 г., и Г. М. –регионален мениджър в „Лукойл-България“ЕООД, се установява, че обясненията от ищцата са били поискани в спокойна обстановка, след представяне на необходимите документи и даване на информация за вменените и нарушения. На ищцата е било дадено достатъчно време, за да състави своите писмени обяснения, като и е разяснено, че това може да се случи и в тридневен срок от получаването на поканата. Показанията на свидетелката Д. , които са в противоположен смисъл, не могат да бъдат кредитирани, тъй като между нея и ответника е налице висящ съдебен спор за незаконност на дисциплинарното и уволнение за идентични нарушения на трудовата дисциплина. Признанието по реда на чл.193, ал.1 КТ на нарушенията на трудовата дисциплина, за които е наложено дисциплинарното наказание, е извънсъдебно изявление на работника или служителя пред работодателя за това, че са се осъществили неизгодни за него факти. Доказателствената сила на извънсъдебното признание по реда на чл.193, ал.1 КТ се основава на неизгодността съобразно правилото: “scriptum pro scribente nihil probat, sed contra scribentem”. Освен това от представените от работодателя справки се установява, че през посочения в заповедта за уволнение период/24.11.2019 г. - 26.01.2020 г./, ищцата е отмаркирала стоки в търговски обект на ответното дружество, с посочени от работодателя точни дата, час и наименование на артикулите. Отмаркирането на стоки от ищцата и неиздаване на касови бележки за продадените артикули е установено по делото и от извършения от първоинстанционния съд по реда на чл. 204, ал. 1 ГПК оглед на съдържанието на приет като веществено доказателство видеозапис на оптичен диск-CD. Той е снет от видеокамерите монтирани на бензиностанцията, в която е работила ищцата и автентичността му не е оспорена своевременно в първоинстанционното производство, а едва с въззивната жалба, поради което оспорването е преклудирано. От показанията на свидетеля Г. М. също се установява, че при изпълнение на служебните си задължения ищцата е отмаркирала вече продадени на клиентите стоки, не е издавала фискални бонове и заделяла извън касата получените парични средства. Тези обстоятелства свидетелят е установил при прегледа на видеозаписите на монтираните в обекта видеокамери. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба са поставени следните въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи съображения по всички наведени във въззивната жалба възражения на страните и обсъди всички събрани по делото доказателства. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 170 от 06.01.2021 г. по гр. дело № 169/2020 г. на ІV г.о. и решение № 2 от 17.02.2021 г. по гр. дело № 1248/2020 г. на ІІІ г.о. 2. Допустимо ли е промяната на разпределението на доказателствената тежест и позоваването на приложима презумпция, която следва да бъде оборена от една от спорещите страни, да става едва в мотивите на решението. 3. Допустимо ли е въззивният съд да обосновава решението си като се позове на необорването на презумпция, което оборване не е разпределено в доказателствената тежест, както и следва ли при констатация на непълнота в доклада да се укаже на страните за доказателствената тежест и за фактите, за които не сочат доказателства. В изложението са изложени твърдения, че въззивното решение по тези въпроси е постановено в противоречие с практиката на ВКС, основни принципи на гражданския процес, а вътрешното противоречие в мотивите на решението води до неговата очевидна неправилност. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поставен и въпросът - в случай, че се приеме за допустимо извършване на оглед на съдържанието на диск, следва ли съдът изрично да уведоми страните за времето и мястото на огледа в изпълнение на изискванията на чл. 204, ал. 3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №260592 от 27.04.2021 г. по в. гр. дело №592/2021 г. на Пловдивския окръжен съд. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност. Първият въпрос е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, включително и тази, посочена от жалбоподателката. Според нея в решението си съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора. В рамките на заявените във въззивните жалби оплаквания, въззивният съд следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. В този смисъл Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. по тълк.д. № 1 от 2013 г. ОСГТК ВКС; решение по гр. д. № 761/2010 г. ІV г.о. ВКС; решение по гр. д. № 4744/2010 г., І г.о. ВКС; решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г., IV г.о. ВКС; решение № 65 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1656/2013 г., II т. о. ВКС; решение № 101 от 28.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 853/2016 г., II г.о. ВКС; решение № 214 от 15.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 112/2016 г., IV г. о. ВКС; решение № 112 от 2.05.2017 г. по гр. д. № 3356/2016 г., IV г. ВКС и други съдебни актове постановени по реда на чл. 290 ГПК. Когато по отделен факт се разминават свидетелските показания, съдът не може да направи извод, че този факт не се е осъществил. Обратното, съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда. Съдът следва да съобрази също, при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на правоотношенията между страните се отнася той. Решаващият съд следва да обсъди показанията и на двете групи свидетели, посочени от страните по спора, като извърши преценка на достоверността им и доколко с тях се установяват факти, от значение за спора. В мотивите на решението съдът обсъжда доказателствата за всички правнорелевантни факти и посочва кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Когато правнолревантни факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти /присъствали са при осъществяването им, имат впечатления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантите, узнали са правнолевантните факти от трети лица или от някоя от страните по делото и др./, както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. Заинтересоваността на свидетеля може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. Това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. Като преценява данните за заинтересованост на свидетелите, съдът може да приеме, че заинтересованият свидетел е възприел вярно правнорелевантните факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а свидетел, за когото няма данни за заинтересованост е възприел някои или всички факти погрешно, не е способен да ги възпроизведе в показанията си или ги възпроизвежда недобросъвестно. Останалите повдигнати въпроси са неотносими, защото са извън рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, поради което и не са обсъждани в обжалваното въззивно решение. За допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба не трябва да се присъждат деловодни разноски, защото такива не са поискани и направени. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о. О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №260592 от 27.04.2021 г. по в. гр. дело №592/2021 г. на Пловдивския окръжен съд. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.