5 Р Е Ш Е Н И Е № 102 София,07.07.2014 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на осемнадесети юни две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Л. З. изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т.д. № 632/2012 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. В. М. от [населено място] против решение от 15.07.2009 г. по гр. д. № 2196/2008 г. на Софийски градски съд, ІV „Б” състав в частта, с която е отменено постановеното от Софийски районен съд, 77 състав решение от 06.03.2008 г. по гр. д. № 25879/2007 г. и предявеният от Застрахователно дружество [фирма], [населено място] срещу касатора М. В. М. иск с правно основание чл. 402, ал. 1 ТЗ /отм./ е уважен за сумата 3 840.19 лв., представляваща платено обезщетение по договор за застраховка „Автокаско”, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 12.11.2007 г. – до окончателното й изплащане. С определение № 297 от 07.05.2013 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, като е прието, че въпросът, който е от значение за делото, е този за приложимостта на разпоредбата на чл. 213, ал. 1, изр. 4 КЗ във връзка с § 143 ПЗР на ЗИДКЗ. В хода на производството, с определение № 286 от 01.11.2013г., на основание чл. 227 ГПК, като страни по делото, на мястото на починалия ищец М. В. М., са конституирани наследниците му В. М. М. и И. М. М., двамата от [населено място]. С писмена молба вх. № 3444 от 07.04.2014 г. същите заявяват, че поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Считат, че съдът неоснователно е ангажирал регресната отговорност на техния наследодател М. В. М. по чл. 402, ал. 1 ТЗ /отм./, без да приложи разпоредбата на § 143 от ПЗР на ЗИД на КЗ, с която законодателят изрично е преуредил всички съществуващи до момента правоотношения на предявени вече регресни претенции, по които не е извършено плащане. Ответникът по касация – Застрахователно дружество [фирма], [населено място] – моли за оставяне на жалбата без уважение, по съображения, изложени в писмен отговор от 17.12.2009 г. Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да уважи предявения иск с правно основание чл. 402, ал. 1 ТЗ /отм./ до размер на сумата 3 840.19 лв., въззивният съд е приел, че са осъществени всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника М. В. М. като причинител на непозволеното увреждане, а именно: противоправно деяние на ответника, изразяващо се в неспазване предимство при наличие на знак Б 1, вследствие на което е реализирано пътно-транспортно произшествие с лек автомобил „БМВ 318”; настъпила вреда за собственика на този автомобил – материални щети, описани конкретно по вид и размер в заключението на авто-техническата експертиза, възлизащи на обща стойност 3 840.19 лв.; причинна връзка между процесното ПТП и щетите по автомобила; вина на ответника, съгласно презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД; плащане на застрахователно обезщетение на собственика на увредения автомобил. С оглед факта на извършеното плащане на застрахователното обезщетение, решаващият състав е направил извод, че ищецът-застраховател по застраховка „Автокаско” се е суброгирал в правата на увреденото лице и разполага с правото да предяви регресната си претенция срещу делинквента, респ. срещу неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност”. По отношение възражението на ответника за недължимост на претендираната сума, основано на разпоредбата чл. 213, ал. 1, изр. 3 във връзка с § 143 ПЗР на ЗИДКЗ, е прието, че същото е неоснователно, тъй като, доколкото встъпването в правото на застрахования от страна на ищеца е извършено при действието на чл. 402 ТЗ /отм./, а не при действието на чл. 213 КЗ, посочената разпоредба не може да намери приложение в случая. Решението е неправилно. Изводът на възивния съд за неприложимост на нормата на чл. 213, ал. 1, изр. 4 КЗ към конкретния правен спор, е резултат от неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон и е в противоречие с практиката на Върховен касационен съд. Я. и изчерпателен отговор на въпросите, свързани с приложението на посочената норма – както за действието й във времето, така и относно тълкуването на употребеното в § 143 от ПЗР на ЗИДКЗ понятие “случаи на встъпване в право, по които не е извършено плащане към деня на обнародване на този закон в “Държавен вестник” – е даден в множество решения на Търговска колегия на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и имащи задължителен характер, по смисъла на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, част от които са цитирани в определението по чл. 288 ГПК. Съобразно цитираната съдебна практика, разпоредбата на чл. 213, ал. 1, изр. 4 КЗ следва да се прилага във всички случаи на встъпване в право, независимо дали то произтича от възникнали при действието на Кодекса за застраховането или на Търговски закон /чл. 402 отм./ правоотношения, при условие, че не е извършено плащане към деня на обнародване на ЗИДКЗ в “Държавен вестник”, като под “плащане” следва да се разбира плащането, извършено от делинквента, а не от застрахователя по застраховката “Каско”. С оглед посочената практика и предвид обстоятелството, че в случая не е налице извършено от делинквента плащане към релевантния момент – 23.11.2007 г., следва да се приеме, че настоящият правен спор е подчинен изцяло на разпоредбата на чл. 213, ал. 1 КЗ. Съгласно тази норма, с плащането на застрахователно обезщетение застрахователят по имуществена застраховка встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата и неговия застраховател по застраховка “Гражданска отговорност” до размер на платеното обезщетение и обичайните разходи. С изречение четвърто на същата е предвидено, че когато вредата е причинена от водач на моторно превозно средство с валидна застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите, встъпилият в правата на увреденото лице застраховател по имуществена застраховка може да предяви претенцията си към причинителя само за размера на причинените вреди, надхвърлящи размера на застрахователната сума по договора за задължителна застраховка, за които застрахователят на делинквента е отказал плащане на обезщетение на основание чл. 268 КЗ. Тълкуването на цитираната норма налага извода, че регресният иск на застрахователя по имуществена застраховка срещу делинквента има субсидиарен характер – само ако е налице отказ на застрахователя по застраховка “Гражданска отговорност” да заплати претендираното обезщетение на някое от основанията по чл. 268 КЗ, като отговорността му е ограничена до размера на застрахователната сума, уговорена в договора за задължителна застраховка. За такъв отказ, обаче, по настоящото дело не са ангажирани доказателства, нито дори е поддържано подобно твърдение, което налага извод за липса на предпоставките за уважаване на предявения регресен иск. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено в обжалваната му част, а искът на ЗД [фирма] – отхвърлен. Независимо от посочения изход на спора, поради липса на изрично искане от страна на касаторите, съдът не се произнася по дължимостта на направените по делото разноски. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение от 15.07.2009 г. по гр. д. № 2196/2008 г. на Софийски градски съд, ІV „Б” състав в частта, с която предявеният от Застрахователно дружество [фирма], [населено място] срещу М. В. М. иск с правно основание чл. 402, ал. 1 ТЗ /отм./ е уважен за сумата 3 840.19 лв., представляваща платено обезщетение по договор за застраховка „Автокаско”, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 12.11.2007 г. – до окончателното й изплащане, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от Застрахователно дружество [фирма], [населено място], [улица] срещу В. М. М. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] и И. М. М. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] иск с правно основание чл. 402, ал. 1 ТЗ /отм./ за сумата 3 840.19 лв. /три хиляди осемстотин и четиридесет лева и деветнадесет стотинки/, представляваща платено обезщетение по договор за застраховка „Автокаско”, като НЕОСНОВАТЕЛЕН. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: