3 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 74 гр.София, 07.02.2011 г. Върховният касационен съд на Р. България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети февруари две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 46/ 2011 г. за да постанови определението, взе предвид следното: Производството е по чл.274 ал.3 т.2 от ГПК. Образувано е по искане на О. дирекция на Министерство на вътрешните работи[населено място] (ОДМВР Плевен) за допускане на касационно обжалване и за отмяна на определение на Плевенски окръжен съд № 2305 от 26.11.2010 г. по ч.гр.д.№ 1094/ 2010 г. С атакуваното определение е отменено изцяло определение на Плевенски районен съд от 22.10.2010 г. по гр.д.№ 535/ 2010 г., като по този начин касаторът е осъден да заплати на Л. С. Г. сумата 2 200 лв – разноски по гр.д.№ 535/ 2010 г. за адвокатско възнаграждение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че разрешаването на спора по частната жалба от Върховният касационен съд е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото по въпроса дължат ли разноски второстепенните разпоредители с бюджетни средства, ако по предявен срещу тях иск са го признали и единствената причина за неизпълнението е забавянето на отпускането на дължимите суми от първостепенния разпоредител. Повдига и въпросът дали в тези случаи възнаграждението на ищеца подлежи на намаляване поради прекомерност и в какъв размер. Счита, че по тези въпроси има противоречива съдебна практика. Моли обжалваното определение да бъде допуснато до касационно обжалване и да бъде отменено, евентуално уговореното възнаграждение да бъде намалено. Ответникът по частната жалба Л. С. Г. не взема становище. Върховният касационен съд, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира частната жалба за допустима, като основателно е и искането за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение. По повдигнатите въпроси касаторът не доказва да има противоречива практика, тъй като не е представил влезли в сила съдебни актове, в които на тях да се дава отговор, противоположен на залегналия в обжалваното определение. Съдът приема обаче, че отговорите на въпросите биха били от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, доколкото законът не съдържа изрично разпореждане за посочените от касатора хипотези, а няма данни за създадена съдебна практика по тях. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна. Гражданско дело № 535/ 2010 г. на Плевенски районен съд е образувано по искова молба на Л. Г. против ОДМВР Плевен с искане е за заплащане на 14 863,44 лв – обезщетение по чл.252 ал.1 от ЗМВР. В отговора на исковата молба ответникът е признал иска, изложил е доводи, че не е в състояние да плати, тъй като е второстепенен разпоредител с бюджетни средства, своевременно е поискал от първостепенния разпоредител превеждане на сумата, но не я е получил. В хода на делото ответникът е извършил плащане на исковата сума и искът е отхвърлен поради настъпило по време да процеса изпълнение. Ищецът е поискал разноските за адвокатска защита, които е направил в производството – в размер 2 200 лв. С обжалваното определение тези разноски са присъдени, а доводите на ответника за невиновна невъзможност за изпълнение и за прекомерност на възнаграждението са отхвърлени. Изводите на въззивния съд, че липсата на парични средства не е извинителна причина за неизпълнението, съответстват на съдебната практика. Няма значение обстоятелството, че ответникът е бюджетно учреждение и се явява второстепенен разпоредител с бюджетни средства. Когато участва в граждански правоотношения, учреждението е равнопоставено и не се ползва с привилегии. Както всеки друг гражданскоправен субект, то отговаря за неизпълнението, без оглед на това какъв разпоредител с бюджетни средства е и защо не разполага с кредит. Обстоятелството, че искът е признат, не дава основание учреждението да бъде освободено от отговорността за разноски, щом то, с неизпълнението си, е станало причина за завеждане на делото.Това важи и за учрежденията, които не са първостепенни разпоредители с бюджетни средства. По този начин следва да се отговори на първия въпрос, поради който обжалването е допуснато. Тъй като изводите на въззивния съд съответстват на така дадения отговор, няма основание за цялостна отмяна на обжалваното определение. На вторият въпрос следва да се отговори, че уговореното възнаграждение между адвокат и клиент може да бъде намалено, когато съдът решава въпроса за отговорността за разноски, до размера, посочен в наредбата по чл.36 от ЗА. Тази наредба е издадена въз основа на законова делегация, регламентираща правото на органите на адвокатурата да определят минималните размери на адвокатските възнаграждения. Законова делегация същите органи да определят размер на възнагражденията в хипотезите на чл.78 ал.5 от ГПК няма. Поради това правилото на пар.2 от ДР на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения е издадено извън законовата делегация и не се прилага. В. адвокатски съвет може да определи законно минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като за това го е овластил Законът за адвокатурата, но не може да нормотворства по въпроса какви правомощия има съда при прилагането на ГПК. По този въпрос Н. събрание не е делегирало права на Съвета. Поради това при прилагането на чл.78 ал.5 от ГПК съдът не е ограничен с намаляването на разноските за адвокатско възнаграждение до трикратния размер на посочения в наредбата, а може да намали този размер до регламентирания с наредбата минимум. Предвид така дадения отговор на втория въпрос, поради който обжалването е допуснато, обжалваното определение се явява частично неправилно, тъй като въззивният съд е счел, че няма право да намалява разноските под трикратния размер на възнаграждението. Налице са предпоставките по чл.78 ал.5 от ГПК – делото не се отличава нито с фактическа, нито с правна сложност, напротив, то е елементарно и от фактическа, и от правна страна. При това искът е признат и вземането е погасено чрез плащане в хода на производството. За свършената по това дело работа адвокатско възнаграждение от 2 200 лв е прекомерно и съдът приема, че същото трябва да бъде намалено до минимумът, съгласно чл.7 ал.2 т.4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения (747,27 лв). В частта, в която е присъдено повече, обжалваното определение следва да бъде отменено, а искането за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските – да бъде отхвърлено. По изложените съображения Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определението на Плевенски окръжен съд № 2305 от 26.11.2010 г. по ч.гр.д.№ 1094/ 2010 г. ОТМЕНЯ определение на Плевенски окръжен съд № 2305 от 26.11.2010 г. по ч.гр.д.№ 1094/ 2010 г. в частта, в която О. дирекция на Министерство на вътрешните работи[населено място] е осъдена да заплати на Л. С. Г. сума над 747,27 (седемстотин четиридесет и седем лева, двадесет и седем стотинки) – разноски по гр.д.№ 535/ 2010 г. на Плевенски районен съд за адвокатско възнаграждение, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ искането на Л. С. Г. за изменение на решение на Плевенски районен съд по гр.д.№ 535/ 2010 г. в частта за разноските за разликата над 747,27 лв до пълния размер на разноските за адвокатско възнаграждение от 2 200 лв. ПОТВЪРЖДАВА определението на Плевенски окръжен съд № 2305 от 26.11.2010 г. по ч.гр.д.№ 1094/ 2010 г. в останалата част. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: