Р Е Ш Е Н И Е № 145 София, 09.01.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА
при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 31 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Д. З., представляван от адв. Л., срещу решение № 368 от 15.07.2014г. по в.гр.д. № 533/2014г. на Плевенски окръжен съд, Втори въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 479 от 26.03.2014г. по гр.д. № 5425/2013г. на РС – Плевен в частта, с която е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че към 04.03.2013г. касаторът П. Д. З. дължи на [фирма] сумата 4 946,19 евро– главница по договор за банков потребителски кредит на физическо лице № 25 от 21.02.2011г., сумата 615,26 евро – договорени лихви по договора, за периода 20.06.2012г. – 27.02.2013г., ведно със законната лихва върху главницата от 04.03.2013г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 1042/2013г. на ПлРС, като до този размер на главница и лихва П. Д. З. отговаря солидарно с длъжниците С. М. С. и М. И. Л. – С., и П. Д. З. е осъден да заплати на [фирма] разноски по компенсация в размер на 1 153,38 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че след като е изменена главницата, лихвата и срокът на договора, не е налице новиране на задължението, и твърди, че в случая банката и главният длъжник са подписали ново съгласие, напълно различно от първоначалното, което е довело до прекратяване на първото. Касаторът твърди, че тъй като не е дал съгласието си за това, а напротив – отказал е подписването на анекса, от него не може да бъде търсена отговорност. Поддържа, че в случая предсрочна изискеумост на задължението му като поръчител е настъпила на 10.05.2012г., когато е подписан анексът към първоначалния договор, тъй като това е моментът, в който той е изпаднал в забава. С оглед на изложеното счита, че дори и да не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, такава е настъпила спрямо него, защото предпоставките са били налице. Поддържа, че банката е предприела принудителни действия по изпълнението на кредита след изтичането на 6-месечния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД и с това се е преклудирало правото й да заведе иск. Твърди, че с липсата на уведомление за неизпълнението от страна на главния длъжник, той като поръчител е бил лишен от възможността да изпълни доброволно. С оглед на това счита, че едва след като уведоми поръчителя за неплащането на главния длъжник и едва след като поръчителят не изпълни задължението, банката може да обяви кредита за предсрочно изискуем. Поради това моли въззивното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
Ответникът по касация [фирма] представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Счита за неоснователно твърдението на касатора, че с подписването на анекс към договора за кредит страните са извършили новация, тъй като не се заменя старо задължение с ново, а е извършена промяна в елементите от съдържанието на вече поето задължение, като страните не са изявили воля за новиране на задължението. Излага доводи за неоснователност и на довода на касатора, че поради сключения без негово участие анекс отговорността му следвало да отпадне изцяло, а не да се намали до отговорността по първоначалния договор, като поддържа, че това не е довело до отпадане на действието на сключения договор за кредит спрямо касатора като поръчител. Твърди, че се е възползвал от правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем в рамките на първоначално договорения срок за погасяване на кредита и срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД е започнал да тече от този момент, тъй като законът свързва погасяването на поръчителството с бездействие на кредитора в периода от време след падежа на главното задължение, а не с този на всяка отделна анюитетна вноска. Поддържа още, че няма задължение да уведомява поръчителя, че кредитополучателят не погасява задълженията си, както и няма задължение да изпраща покана за изпълнение до него. Поради това моли касационната жалба да бъде оставена без уважение.
С определение № 346 от 10.05.2016г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по следния материалноправен въпрос: Може ли промени в съдържанието на договора, сключен между кредитора и длъжника, с които се уговарят по-тежки за длъжника условия, да бъдат противопоставени на поръчителя, когато той не е дал изрично съгласие да обезпечава дълга и съобразно тези условия, или извършването на такива промени освобождава поръчителя от отговорност?
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
Въззивният съд, за да постанови решението си, е препратил на основание чл.272 ГПК към възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка и е обсъдил основния спорен между страните въпрос – дали договорът за банков потребителски кредит на физическо лице № 25 от 21.02.2011г. обвързва поръчителя, при положение, че е сключен анекс № 1 от 10.05.2012г., който не е бил подписан от него и с който първоначалният договор е бил изменен, като по него за редовен дълг е била приета сумата 5 221,60 евро и срокът за погасяване на кредита е бил удължен до 20.04.2023г., а освен това е бил договорен и годишен лихвен процент върху текущия дълг от 5%. По този въпрос въззивният съд е изложил съображения, че действително в анекса, сключен без участието на поръчителя, страните са уговорили по-неблагоприятни условия от първоначалния договор, като по този въпрос е възприел аргументите на първоинстанционния съд. Приел е, че промяната в срока за изпълнение и изменението в начина на плащане, както и уговарянето на допълнителна лихва върху текущия дълг не е съществен елемент и не обуславя извода за новация, като освен това намерението за новиране трябва изрично да е изразено в договора, а не да се предполага. С оглед на това е заключил, че със сключването на анекс № 1 към договора не е настъпила новация на задължението по договора за кредит и следователно първоначалният договор за кредит не е изгубил действието си спрямо поръчителя, а единствено трябва да се приеме, че анексът не обвързва последния, който обаче дължи непогасената част от главницата, която е уговорена по основния договор и която е в размер на 4 946,19 евро, а не претендираните с исковата молба 5 220,60 евро.
Въззивният съд е счел за неоснователно и възражението на въззивника, че отговорността на поръчителя следва да се носи от датата на подписване на анекс № 1 – 10.05.2012г., а не от момента, в който банката е обявила кредита за предсрочно изискуем – 20.12.2012г., като в този смисъл е изтекъл шестмесечният преклузивен срок за отговорността му. Приел е, че от изявленията на кредитора, кредитополучателя и солидарния длъжник при сключването на анекс № 1 е видно, че страните са предоговорили част от условията в договора именно с цел да не се обяви кредитът за предсрочно изискуем. Посочил е, че правото да се обяви кредитът за предсрочно изискуем е уговорено единствено в полза на кредитора при изрично посочени в чл.17 от договора условия, а видно от изявлението на банката до поръчителя, до другите страни и от извлечението от счетоводните книги, потвърдено от заключението на ССЕ, предсрочна изискуемост е обявена на 20.12.2012г. и до датата на подаване на заявлението от кредитора – 04.03.2013г. шестмесечният преклузивен срок по чл.147 ЗЗД не е изтекъл.
Въззивният съд е приел, че доколкото в чл.25 от ОУ е уговорено нещо различно от чл.17 от договора за кредит, където е уредено правото на кредитора да обяви едностранно и без предизвестие кредита за предсрочно изискуем, то уговореното в договора дерогира уговорките в ОУ. Възприел е и извода на първоинстанционния съд, че уведомяване на поръчителя от страна на кредитора, че кредитополучателят не плаща дълга си, не е законово уредено като негово задължение.
По поставения правен въпрос:
След допускане на касационно обжалване на въззивното решение е постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 225 от 03.08.2016г. по т.д. № 3696/2014г. на ВКС, ТК, I т.о. по въпроса: „Промени в съдържанието на договора, сключен между кредитора и длъжника, противопоставими ли са на поръчителя и при какви предпоставки, когато той не е давал изрично съгласие да обезпечава дълга и съобразно същите, вкл. изводим ли е отговор на този въпрос от разпоредбите на чл.139 ЗЗД и чл.147, ал.2 ЗЗД?” В решението е прието, че промяната на срока договора по споразумение между кредитора и длъжника освобождава поръчителя от отговорност изобщо, когато задължението е с еднократно изпълнение, респ. с единствен падеж, и същият с новото споразумение е договорен като по-късен от първоначалния. При договор с продължавано изпълнение, поръчителят се освобождава от отговорност единствено за задълженията с падеж, следващ първоначално уговорения краен срок за изпълнение, не и за тези, чийто падеж попада в рамките на първоначално определения такъв. Поръчителят ще отговаря и в хипотезата на предсрочна изискуемост, обоснована с неизпълнение на задължения с падежи до изтичане на първоначално уговорения краен срок за изпълнение и обявена от кредитора преди изтичането му. Прието е още, че последващи изменения в съдържанието на договора между кредитора и длъжника, утежняващи положението на последния, освен ако обективират новация по смисъла на чл.107 ЗЗД и с оглед последиците на предл. второ на разпоредбата, не погасяват поръчителството, но отговорността на поръчителя остава ограничена за неизпълнение на задълженията на длъжника със съдържанието им към момента на сключване на договора за поръчителство.
С така постановеното решение е даден отговор на релевантния за настоящото дело материалноправен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, и този отговор се възприема и от настоящия състав.
По основателността на касационната жалба:
С оглед отговора на поставения материалноправен въпрос е правилен изводът на въззивния съд за липса на основание за пълно отпадане на отговорността на поръчителя поради сключването между кредитора и длъжника на допълнително споразумение, с което главният дълг се променя и за което поръчителят не е дал съгласие.
Със сключения между страните по договора за кредит анекс от 10.05.2012г. е договорен нов срок за погасяване на дължимата към този момент сума в размер на 5 221,60 евро, включваща редовна непогасена главница в размер на 4 946,19 евро и начислена просрочена и изискуема лихва в размер на 174,41 евро, като срокът е удължен до 20.04.2023г. /при първоначално договорен срок 20.02.2021г./. Страните са договорили и допълнителни наказателни надбавки в случай на неиздължаване на погасителни вноски. Изводът на въззивния съд, че извършената от страните с анекса промяна в срока за изпълнение и в начина на плащане, както и уговарянето на допълнителна наказателна надбавка в случай на неплащане на текущия дълг не представлява новация по смисъла на чл.107 ЗЗД и не освобождава поръчителя от отговорност, е съобразен с постоянната практика на ВКС. Съгласно тази практика, обективирана в решение № 130 от 24.03.2009 г. по т. д. № 650/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 138/22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г. на ВКС, II т. о. и решение № 210 от 22.12.2014 г. по т. д. № 4090/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 175 от 25.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 2602/2014 г., ТК, II т. о., способите за преструктуриране на даден кредит, вкл. разсрочването му за облекчаване на съществуващия дълг, не са индиция за наличие на воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на чл. 107 ЗЗД, която, за да е релевантна, трябва да е изрична и недвусмислена, а не изведена по тълкувателен път.
Касаторът П. З. – ответник по предявения иск и поръчител по договора за банков кредит, не е подписал сключения анекс, поради което той не отговаря за задълженията с падеж, следващ първочално уговорения краен срок за изпълнение, но отговаря за тези задължения, чийто падеж попада в рамките на първоначално определения срок. Тъй като в случая искът се основава на предсрочна изискуемост на кредита, обоснована с неизпълнение на задължения с падежи, настъпили до изтичане на първоначално уговорения краен срок за изпълнение и обявена от кредитора преди изтичането му, поръчителят не се освобождава от отговорност поради извършената с анекса промяна в съдържанието на договора за кредит, с която той не се е съгласил. Отговорността му обаче е ограничена само до неизпълнените задължения на длъжника със съдържанието, с което са поети с договора за кредит, тъй като с подписания между страните анекс са договорени по-неблагоприятни условия за длъжника, с които ответникът по иска като поръчител не се е съгласил, в какъвто смисъл е и изводът на въззивния съд.
Неоснователно е възражението на касатора – ответник по предявения иск, за погасяване на поръчителството поради неупражняване на правата срещу длъжника в предвидения в чл.147 ЗЗД шестмесечен срок. Този срок е започнал да тече от обявяване на кредита за предсрочно изискуем и към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е бил изтекъл. Съгласно постоянната практика на ВКС – решение № 40 от 17.06.2015г. по т.д. № 601/2014г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 23 от 24.03.2015г. по т.д. № 1717/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател и то ако са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока.
В този момент целият или неплатеният остатък по кредита е изискуем както по отношение на кредитополучателя, така и по отношение на поръчителя. Това е и началният момент на течението на 6-месечния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД и отговорността на поръчителя би отпаднала, ако към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение срокът е изтекъл. В този смисъл е неоснователно и възражението на касатора, че банката не е имала право да обяви кредита за предсрочно изискуем, преди да го уведоми в качеството му на поръчител за неизпълнението на главния длъжник. Съдържащото се в чл.25 ОУ, на който се позовава касаторът, задължение на банката за отправяне на покана, преди да обяви кредита за предсрочно изискуем, се отнася до хипотезата на нарушения на действащите ОУ и договора за обезпеченията от кредитополучателя и/или което и да е от третите задължени лица или влошаване на финансовото им състояние. От тази клауза не може да бъде изведено задължение на банката да уведоми поръчителя за допуснатата от кредитополучателя забава при изплащането на дължимите вноски по кредита като условие за обявяването му за предсрочно изискуем.
По изложените съображения настоящият състав приема, че въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски за настоящото производство. На ответника по касация разноски за касационното производство не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 ГПК
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 368 от 15.07.2014г. по в.гр.д. № 533/2014г. на Плевенски окръжен съд, Втори въззивен граждански състав.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|