Р Е Ш Е Н И Е № 200 София, 20.10.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети септември две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Галина Тонева Милена Панева при секретар Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Петя Маринова изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 658/2017 г. Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба от адвокат П. Н. в качеството на защитник на подсъдимия Т. Ц. Н. и по протест от прокурора във Военно-апелативна прокуратура К. К. против присъда № 16 от 20.03.2017 г. по внохд № 32/2015 г. по описа на Военно-апелативния съд. В жалбата на защитника се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК – нарушение на закона, съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на санкцията. Защитникът твърди, че при изграждане на вътрешното си убеждение съдът е изтълкувал превратно и формално доказателствените източници. Мотивите на присъдата се оценяват като противоречиви и несъответстващи на изискванията на чл. 339, ал. 1 и ал. 3 във вр с чл. 305, ал. 3 от НПК. Касаторът подробно обсъжда доказателствата по делото и отправя упрек за неверни фактически изводи. В жалбата се подчертава, че намерената в електронен вид информация е била за невалидни платежни инструменти, поради което не би могла да предпостави престъпление по чл. 249, ал. 1 от НК. С този извод се свързва и оплакване за явна несправедливост на наказанието поради отсъствие на обективна и субективна съставомерност на деянието, за което подсъдимият е признат за виновен и е осъден. В заключение жалбоподателят отправя искане за оправдаване на подсъдимия или, алтернативно - за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. В протеста също се сочи, че с въззивната присъда е наложено явно несправедливо наказание. Атакува се приложението на условно осъждане по чл. 66, ал. 1 от НК с аргументи за високата степен на обществена опасност на деянието и дееца, като се настоява за връщане на делото на въззивния съд за повторно разглеждане. В съдебното заседание пред касационната инстанция страните поддържат изложените писмено позиции и всяка от тях пледира съдът да отхвърли противостоящата теза. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди изложените становища и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Делото е за втори път пред Върховния касационен съд. Сливенският военен съд с присъда № 6 от 16.04.2015 г. по нохд № 89/2014 г. признал подсъдимия Т. Ц. Н. за невинен и го оправдал по обвинението по чл. 249 , ал. 4, пр. 1 вр. с ал. 1 от НК. Военно-апелативният съд с решение № 17 от 10.06.2015 г. по нд № 16/ 2015 г. потвърдил първоинстанционната присъда. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, с решение № 384 от 12.11.2015 г. по нд № 1187/2015 г. отменил въззивното решение и върнал делото за ново разглеждане от друг съдебен състав от стадия на допускане на доказателства по чл. 327 от НПК. В касационното решение е отбелязано, че правните заключения в проверяваното решение са направени при липса на всестранен и задълбочен анализ, поради което третата инстанция дала указания за проверка на различните версии при пълно изследване на всички обстоятелства по делото. При повторното въззивно производство Военно-апелативният съд провел съдебно следствие с изслушване на свидетели и експерти, след което постановил присъда № 16 от 20.03.2017 г. С нея отменил първоинстанционния съдебен акт, признал подсъдимия бивш сержант Т. Ц. Н. за виновен в това, че в периода 19.11.2013 г. – 20.11. 2013 г. в жилище в [населено място] в преносима памет съхранявал съдържанието на платежни инструменти - дебитни банкови карти и на основание чл. 249, ал. 4, пр. 1 във вр. с ал. 3 от НК му наложил наказание три години лишаване от свобода , чието изтърпяване отложил съгласно чл. 66, ал. 1 от НК за срок от пет години. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски По жалбата на защитника на подсъдимия Жалбата е неоснователна. При новото разглеждане на делото апелативният съд изпълнил задължителните указания на касационната инстанция за отстраняване на допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила. Постановената присъда удовлетворява изискванията на чл. 339, ал. 3 и чл. 305 от НПК. Възражението за непълнота и противоречивост на мотивите е бланкетно заявено без никаква конкретика, годна за съдържателно касационно обсъждане и коментар. Извършената от настоящия съдебен състав проверка показва, че предходната инстанция аргументирано и убедително е изложила основанията, поради които не приема тезата за оправдаване на подсъдимия. Една от основните линии на защита срещу обвинението е отричане на авторството на деянието. Тя не е възприета от въззивния съд и тази позиция се атакува с твърдения за едностранчивост, избирателност и неточен анализ на доказателствения материал т.е. релевира се касационното основание на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК - съществено нарушение на процесуалните правила. Разгледана в тази светлина жалбата на касатора се опровергава от данните по делото. Въззивната инстанция не е нарушила принципните изисквания на чл. 13, чл. 14 и чл.107, ал. 3 и ал. 5 от НПК при третирането на доказателствения материал. Обстоятелствата по делото са изследвани с дължимата обективност, пълнота и всестранност. Апелативният съд внимателно е проверил фактическите изводи на предходната инстанция и на базата на собствен анализ на доказателствената съвкупност ги е допълнил и коригирал. Версията на подсъдимия, че устройството за преносима памет с инкриминираната информация е оставен в апартамента на майка му от други лица не е пренебрегната – напротив, тя е обсъдена в светлината на всички събрани доказателства и отхвърлена едва след като не е намерила подкрепа в тях. Съдът е проследил отношенията между подсъдимия и лицата, които според обясненията му са имали достъп до жилището – свидетелите Б. и Д.. Тук е мястото да се отбележи, че двете предходни инстанции са обсъждали и становището на подсъдимия относно инкриминирани вещи, отразено в протокола за претърсване и изземване. Върховният касационен съд е имал възможност и друг път Вж. и Решение № 146 от 01.06.2-17 г. по нд № 332/2017 г. на второ наказателно отделение на ВКС да откаже доказателствена стойност на изявленията на обвиняемия в протоколите за претърсване и изземване извън факта, че са направени в посочения в протокола момент. Те не притежават характеристиките на обяснения, направени при спазване на процесуалния стандарт за защита правата на разпитвания. При претърсването и изземването обвиняемият е бил поставен в ситуация на официален контакт с разследващи полицаи и е направил обяснения без да са му разяснени процесуалните последици от депозирането им. Апелативният съд, кредитирайки коментираните изявления като база за фактически изводи, е повторил процесуалното нарушение на първата инстанция, което е било отстранимо чрез изключване на тяхното съдържание от доказателствения материал. Независимо от това касационната проверка намира, че останалите доказателства по делото, събрани по установения процесуален ред, подкрепят основното заключение за авторството на деянието. Те не верифицират поддържаната от защитата хипотеза. Съдът задълбочено е изследвал показанията на свидетелите Б., Д., Г., Т., Т., Д., Т. и Г. в корелация с веществените доказателства, представените банкови документи и експертната им интерпретация. В проверяваното решение е отделено достатъчно внимание на достоверността на основните конфронтиращи се доказателствени източници – обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите Б., Г. и Д.. Анализът на противоречивите доказателствени материали се отличава с обективност и комплексност. Съдът е изградил фактическите си изводи върху съвпадащи показания, преценени както с оглед на тяхната вътрешна последователност и убедителност, така и с оглед хипотетичната възможност свидетелите да отклоняват от себе си вниманието на разследващите . Установено е, че Д. не е посещавал самостоятелно апартамента, от който ключ са притежавали само подсъдимият и извършващият ремонт в него Б.. Докато за Б. няма никакви данни да е свързан с инкриминираната вещ многобройни косвени доказателства разкриват обратното за подсъдимия. Той е убеждавал свидетеля Г. да замине за Турция за да снема информация за банкови карти от банкомати и е подготвял „ наказателни действия” срещу него заради неизпълнение на задачата. Безспорен е и фактът, че информацията във намерената флаш-памет е за банкови карти, издадени от турската банка „Т. Д. З. Б.”, снета със скимиращо устройство. Откритите в апартамента пластики - заготовки като цвят съвпадат с описаните в показанията на свидетеля Г.. Показанията на Б. са логични и категорични за разлика от обясненията на Т. Н. за произхода на устройството за преносима памет. По делото не е установен разумен мотив Б. и Д. да компрометират подсъдимия. Още по-малко той може са бъде открит у свидетеля Г., който, свързвайки се с полицията, е поставил в риск собствените си интереси. В касационната жалба защитата поставя акцент върху обстоятелството, че върху иззетите двадесет и осем пластики не са намерени следи от подсъдимия, макар осем от тях да са били годни за идентификация по пръстови отпечатъци. Изолирано разгледан този факт не разколебава фактическите изводи на съда от гледна точка на тяхната обективност, тъй като не може да се изтълкува както в полза на обвинението, така и в полза на защитата. Липсата на пръстови отпечатъци не изключва по безспорен начин връзката между изследваните предмети и подсъдимия, още повече, че носител на инкриминираната информация в общия контекст на доказателствената съвкупност не са пластмасовите заготовки, а устройството за преносима памет. Пластмасовите заготовки / пластики/ са само част от комплекса косвени доказателства, обсъждани от съда. Те са третирани като подкрепящи авторството на деянието основно във връзка с цвета им, станал известен на свидетеля Г. т.е. процесуалното им значение е на контролиращ обективността на показанията му факт. Обобщено, вътрешното убеждение на съда е изградено при спазване на процесуалните правила за събиране, проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства. Изводите за авторството на деянието не са опорочени и не разкриват касационното основание на чл. 348 , ал. 1, т. 2 от НПК. При тази фактическа обстановка хипотезата, че друго лице, а не подсъдимият Д. е осъществявало фактическа власт върху инкриминираното информация, е напълно лишена от доказателствена подкрепа и правилно не е възприета от въззивния съд. Незаконосъобразни са и разсъжденията на защитата за нарушение на материалния закон. Не съществува спор, че данните в иззетата флаш-памет представляват съдържание на двадесет и осем записа с банков формат с валидни атрибути на банкови карти. Те биха могли да послужат за изготвяне на неистински платежни инструменти и напълно отговарят на банковите карти на реални физически лица. Обстоятелството, че към датата, когато информацията е намерена при подсъдимия, тези банкови карти са били закрити от обслужващата банка, не декриминализира престъпното деяние. Чл. 249, ал. 4 от НК е състав на формално престъпление, който предвижда наказателна отговорност за дейност с характер на приготовление по отношение на престъплението по чл. 249, ал. 1 от НК. Обстоятелството , че съхранената информация в момента на установяване не може да послужи за извършване на банкови транзакции, не изключва обективната съставомерност на деянието. Извън всякакво съмнение е, че тя засяга истински платежни инструменти, независимо от преустановяване на операциите по тях. Същият резултат би могъл да настъпи например и при липса на средства по дебитните сметки, за които са издадени картите. Обществената опасност на деянието е обусловена от уязвяване на обществените отношения, регулиращи нормалното функциониране на паричното обръщение и кредитната система чрез неправомерно съхраняване на информация за платежни инструменти. Без значение е дали чрез използване на тази информация са настъпили други вредни последици. Ето защо съдът не е нарушил материалния закон , като е субсумирал деянието на подсъдимия под текста на чл. 249 , ал.4 от НК. Неприложимо е и последното релевирано в жалбата касационно основание – явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Оплакването на касатора в тази насока също подлежи на отхвърляне, тъй като се обосновава единствено като релация на съществените процесуални нарушения и неправилно приложение на закона, чиято несъстоятелност вече бе установена. По протеста на прокурора Протестът е неоснователен. Наведените от прокурора доводи за неприложимост на чл. 66, ал.1 от НК са неприемливи. Въззивният съдебен акт е крайно пестелив в обосновката на условното осъждане, но тя не е лишена от аргументи, които могат да се открият на стр. 23 от мотивите. Съдът се е позовал на добрите характеристични данни на Т. Н., подкрепящото семейно и социално обкръжение, чистото съдебно минало и характера на извършеното престъпление. На тяхна база е стигнал до правилното заключение, че целите на наказателната репресия и преди всичко поправянето на подсъдимия могат да се постигнат без да е наложителна затворническата му изолация. Продължителността на изпитателния срок - пет години, подкрепя тези очаквания, тъй като притежава потенциал за реализиране на предупредителната и възпираща функция на наказателната репресия върху осъденото лице . В същото време така определената санкция и възможността да бъде изтърпяна ефективно в хипотезите на чл. 68 от НК гарантира нейното възпитателно и предупредително въздействие върху другите членове на обществото. Възраженията на прокурора не държат сметка за фактическата страна на казуса. Неясно защо той е съзрял повишена степен на обществена опасност на подсъдимия в проявена упоритост и продължителен период на извършване на деянието при положение, че обвинението е за престъпно поведение в периода 19.11.2013 г. – 20.11.2013 г. т.е. засяга само един ден. Впечатлява и твърдението в протеста, че поддържаната от подсъдимия защитна позиция е отегчаващо обстоятелство. Постулат в наказателното право е ,че липсата на самопризнание или оспорването на обвинението не са отегчаващи обстоятелства Вж. решение № 370 от 1989 г. на ВК на ВС , решение № 157 от 29.04.1992 г. по н.д. № 71/92 на първо наказателно отделение на ВКС и др.. Противното разбиране влиза в конфликт с правата на подсъдимия / чл. 55, ал.1 от НПК /и с презумпцията за невиновност /чл. 16 от НПК/. На следващо място отново поради презумпцията за невиновност не биха могли да бъдат оценени в отрицателна за подсъдимия светлина твърденията на прокурора за други извършени от него престъпления, за които няма влязъл в сила съдебен акт. Отново в отговор на доводите в протеста се налага да се отбележи, че длъжностно качество на подсъдимия не е елемент от фактическия състав на престъплението по чл. 249, ал. 4 от НК, поради което правилно не е обсъждано от апелативната инстанция. Формулираното от прокурора друго отегчаващо обстоятелство, изразяващо се в „ уронване престижа и авторитета на прокуратурата като цяло, тъй като тя е орган, борещ се с престъпността” е напълно презумптивно без конкретна аргументация извън факта, че подсъдимият е бил шофьор в бившата В. военно-окръжна прокуратура. Съдът правилно не е открил в това твърдение доказателство за несъставомерни вреди, които да рефлектират върху степента на обществена опасност на деянието и дееца. Най-сетне неспазването на етични правила, на които се е позовало обвинението, не е било предмет на изследване по делото, тъй като е извън обхвата на наказателната отговорност. По изложените съображения настоящият състав не намира основание за отмяна на обжалваната присъда на основание чл. 348 , ал. 1 , т. 3 от НК. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 16 от 20.03.2017 г. по внохд № 32/2015 г. по описа на Военно-апелативния съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.