Р Е Ш Е Н И Е № 366 Гр. София, 11 ноември 2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесети октомври през две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора М. Велинова като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 1178/2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на подс. Д. Н. М. против решение № 14/17. 07. 2015 год., постановено по в. н. о. х. д. № 9/2015 год. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд. С жалбата са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Сочи се, че контролираната инстанция незаконосъобразно е приела, че действията на подсъдимия осъществяват състава на престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1 от НК. В подкрепа на този довод касаторът изтъква, че до инкриминираното деяние не е проявявал физическа агресия срещу брат си и не е имал намерение да изпълни заканата. Акцентира и върху предшестващите самоуправни действия на пострадалия И. М.. Твърди, че не са изпълнени указанията на касационната инстанция, дадени при предходното разглеждане на делото. Счита, че с оглед обстоятелството, че се касае за битов скандал, делото не е подсъдно на Специализирания наказателен съд. Излага доводи, че доказателствата не са обсъдени в съответствие с изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК, а присъдата почива на предположения в нарушение на чл. 303 от НПК. С оглед тези съображения подсъдимият моли решението на апелативния съд да бъде отменено и той да бъде оправдан. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Сочи, че въззивният съд не е изпълнил указанията дадени в отменителното решение на Върховния касационен съд при предишното гледане на делото и не е извършил преценка дали има извършено престъпление по чл. 144 НК или става въпрос за битов роднински скандал. Счита, че деянието е несъставомерно от субективна страна и не е налице умисъл за отправяне на закана с убийство. Изразява несъгласие с обстоятелството, че в хода на въззивното съдебно следствие са преразпитани единствено свидетелите, които потвърждават обвинителната теза по делото. Възразява и срещу извода на съда, че доверие заслужават показанията на пострадалия и свид. Д., а не обясненията на подсъдимия и показанията на съпругата му. Пледира подсъдимият да бъде оправдан, тъй като обвинението не е доказано. Подс. Д. М. не изразява лично становище по основателността на касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна. Счита, че атакуваното решение не е постановено в нарушения на закона, като съдът е изложил убедителни съображения за съставомерността на деянието. Намира, че не са допуснати съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 14 НПК и пледира съдебният акт да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда от 11. 02. 2014 год. по н. о. х. д. № 1368/2013 год. Специализираният наказателен съд, пети състав е признал подс. Д. Н. М. за виновен в това, че на 24. 03. 2012 год. в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Г”, на междустълбищната площадка между ет.5 и ет.6, се заканил на И. Н. М., негов брат, с убийство и това заканване би могло да възбуди основателен страх от осъществяването му и деянието е извършено от лице по чл. 142, ал. 2, т. 6 от НК - лице от състава на Министерство на вътрешните работи, поради което и на основание чл. 144, ал. 3, предл. 1-во и 2-ро във вр. с ал. 1 от НК и във вр. чл. 54 НК го е осъдил на шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил на основание чл. 66 ал. 1 от НК за срок от три години. Съдът е осъдил да заплати на гражданския ищец И. Н. М. сумата от 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 24. 03. 2012 год. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан за разликата до пълния му предявен размер от 3 000 лева. Съдът се е произнесъл и по разноските по делото. По жалби от защитата на подсъдимия и от повереника на частния обвинител и гражданския ищец е било образувано в. н. о. х. д. №72/2014год. на Апелативния специализиран наказателен съд, трети състав, по което с решение № 23/30.06.2014 год. съдът е изменил присъда № 4 от 11.02.2014г. по н. о. х. д. № 1368/2013 год. на Специализирания наказателен съд, като я отменил в частта, с която подсъдимият е признат за виновен и е осъден да се е заканил с убийство, което заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му - престъпление по чл.144 ал.3 пр.1 вр. ал.1 НК и я потвърдил в останалата й част, за престъпление по чл. 144 ал. 3 пр. 2, вр. ал. 1 НК. С решение № 419/12. 01. 2015 год. по н. д. № 1314/2014 год. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение е отменил решението на въззивната инстанция и е върнал делото на Апелативния специализиран наказателен съд за ново разглеждане от друг състав. С обжалваното понастоящем решение № 14/17. 07. 2015 год. по в. н. о. х. д. № 9/2015 год. първоинстанционната присъда е изменена, като подс. М. е признат за невинен и оправдан по обвинението по чл. 144, ал. 3, пр. 2 от НК – за това деянието да е извършено от лице по чл. 142, ал. 2, т. 6 от НК. Присъдата е изменена и в частта относно разноските. В останалата част съдебният акт на Специализирания наказателен съд е потвърден. Преди всичко следва да бъдат разгледани възраженията на защитата за наличието на съществени нарушения на процесуалните правила, доколкото от основателността им зависи дали ще бъдат обсъждани аргументите за неправилно приложение на материалния закон. Внимателният прочит на материалите по делото води до извод, че не са допуснати описаните в касационната жалба съществени нарушения на процесуалните правила. Несъстоятелни са доводите, че делото не е подсъдно на Специализирания наказателен съд предвид обстоятелството, че се касае за битов скандал между двама близки роднини. Специалната подсъдност на СпНС съгласно чл. 411 А от НПК се определя от правната квалификация на деянието, дадена от прокурора, а не от отношенията между подсъдим и пострадал и от спецификите на конкретното деяние. В настоящия случай прокурорът е повдигнал обвинение за престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1 и 2 от НК и именно наличието на квалифициращото обстоятелство по чл. 144, ал. 3, пр. 2 от НК в правната квалификация на деянието е предопределило и компетентността на специализирания съд да разгледа и да реши делото по същество. Освен това преценката дали деянието е съставомерно и по чл. 144, ал. 3, пр. 2 от НК е последваща тази за родовата и местната подсъдност. Тя се извършва едва при постановяване на присъдата след като съдът е приел, че делото му е подсъдно и след провеждане на съдебно следствие и установяване на всички правно значими обстоятелства. Неоснователно се поддържа, че като е преразпитал единствено свидетелите, потвърждаващи обвинителната теза, апелативният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила. Макар да е втора по ред първа инстанция, т. е. съд по фактите с правомощия да установява нови фактически положения, въззивният съд не е длъжен да приобщи отново всички доказателства, събрани от първата инстанция. Тъй като осъществява контрол върху дейността на първостепенния съд, въззивната инстанция се ползва от събраните от него доказателства. Нещо повече, поначало въззивното съдебно следствие не е задължителен стадий от съдебната фаза на наказателния процес. Основанията за провеждането му са визирани в чл. 327, ал. 2-4 от НПК и при всички случаи са свързани с необходимостта да бъдат изяснени правно значимите обстоятелства. Естеството на последните предопределя и кои свидетели и вещи лица следва да бъдат призовани за повторен разпит. След като съдът е изпълнил задълженията си и е проявил необходимата процесуална активност за установяване на обективната истина и след като не са останали неизяснени обстоятелства, включени в предмета на доказване, той не може да бъде упрекван, че не е разпитал отново едни или други свидетели или експерти. В настоящия случай въззивната инстанция е защитила убедително тезата си за необходимост да бъде проведен разпит единствено на свидетелите И. М. и К. Д., а вследствие на това решение не са останали неизяснени обстоятелства. От друга страна, очевидно и защитата не е считала, че е необходим разпит на свид. К. М. и на полицейските служители, отзовали се на сигнала на свид. Д., защото непосредствено преди приключване на съдебното следствие и подсъдимият, и защитникът му са заявили, че нямат искания за събиране на нови доказателства. Настоящият състав не споделя и възраженията за неправилност на изводите за достоверност на доказателствата, върху които съдилищата по фактите са основали констатациите си за действията на подс. М.. В тази връзка следва да се подчертае, че суверенно право на въззивната инстанция, предвид правомощията й на съд по фактите, е да даде вяра на едни доказателствени източници и да направи извод за неистинност и необективност на други, а от своя страна касационният съд не може да подменя вътрешното убеждение на долустоящите съдилища, като пререшава въпроса за достоверност и убедителност на един или друг доказателствен източник. Касационната проверка обхваща единствено спазване на процесуалните правила за формиране на вътрешното убеждение, поради което не може да бъде удовлетворено искането на защитата ВКС да извърши собствена оценка за правдивост на показанията на пострадалия и свид. Д. и да възприеме същите за недостоверни. Аналитичната дейност на съда, обективирана в проверявания съдебен акт, е съобразена с всички процесуални изисквания. Тя е обхванала всички доказателствени източници и е извършена в съответствие с правилата на логиката, като доказателствата са интерпретирани съобразно действителния им смисъл и съдържание. Както обясненията на подсъдимия, така и показанията на свидетелите И. М., К. Д., К. М., Д. С., З. Й., И. Ц. и В. М. са били обект на обстойна и задълбочена проверка. Откроени са противоречията между тях и са изложени подробни съображения защо не заслужават доверие обясненията на подсъдимия и показанията на съпругата му, а следва да бъдат кредитирани твърденията на И. М. и К. Д. за това, че след разменени остри реплики между първия от тях и съпругата на подсъдимия, Д. М. отишъл до брат си, хванал го за врата и му заявил двукратно, че ще го убие. Липсват основания, които да опорочават и да придават съмнителност на приетите от въззивния съд факти, поради което те не могат да бъдат оспорени. Задълженията и на двете съдебни инстанции по установяване на обективната истина са изпълнени отговорно, като картината на деянието е разкрита в обем, необходим и достатъчен за правилното решаване на делото. Същевременно не могат да бъдат възприети аргументите на контролираната инстанция, касаещи съставомерността на деянието по чл. 144, ал. 3, пр. 1 от НК. Апелативният съд е изходил от принципно правилната позиция, че, за да бъде осъществен съставът на посоченото престъпление, не е необходимо деецът да е имал намерение или възможност да реализира заканата, а още по-малко – да е предприел действия в тази насока. Съобразил е също така, че законосъобразният отговор на въпроса дали заканата обективно е от естество да възбуди основателен страх у адресата й задължително предполага да бъдат обсъдени всички обстоятелства, свързани с предходните отношения между подсъдим и пострадал и да бъдат отчетени особеностите на обстановката, при която е извършено деянието. Едновременно с това обаче е оценил неправилно значението на тези обстоятелства, вследствие на което е достигнал до незаконосъобразни правни изводи. Акцентът в мотивите на проверявания съдебен акт е поставен върху влошените отношения между двамата братя и данните за предшестващи деянието заплахи от страна на Д. М., както и върху факта, че последният неправомерно предприел действия по разбиване вратата на жилището на И. М.. Недооценен е останал фактът, че поведението на подсъдимия на инкриминираната дата като цяло, и конкретният акт, в който е обективирана заплахата – в частност, са били провокирани от действия на самия пострадал. Появата на Д. М. пред дома на брат му е била обусловена не само от категоричния вербален отказ на свидетеля да предостави достъп до жилището (на какъвто безспорно подсъдимият е имал право предвид факта, че двамата братя в качеството им на наследници на техните родители са съсобственици на имота), но и от предприетите самоуправни действия на И. М. в тази насока. За недостатъчния интензитет на заканата, а оттам и за обективната й негодност да възбуди основателен страх е от значение и още едно обстоятелство, което не е коментирано от въззивната инстанция, макар да е възприето от нея при описване на фактическата обстановка, при която е осъществено деянието, а именно, че преди да се насочи към свид. М. подсъдимият е оставил инструмента, с който е опитвал да разбие входната врата на жилището. Този факт пряко рефлектира върху сериозността на заканата, а в същата насока следва да бъде интерпретирано и обстоятелството, че веднага след изричане на думите „Ще те убия!” подсъдимият пуснал свидетеля и подновил опитите си да проникне в жилището. Комплексната оценка на всички тези обстоятелства води до извод, че в конкретния случай заканата с убийство не отговаря на изискванията на чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 от НК, а доколкото у свид. М. се е породил страх, той е бил неоснователен. Наред с обективната несъставомерност, деянието на подс. М. е несъставомерно и от субективна страна. При предходното разглеждане на делото ВКС е направил принципно разграничение между заканата с престъпление и скарването, като е посочил, че във втория случай заплашителните действия се предприемат спонтанно, а заканителните думи се използват импулсивно, като носят единствено емоционален заряд и изразяват гняв и яд, но в действителност не целят да предизвикат страх от осъществяването на заканата. В допълнение към това следва да се припомни и друго основополагащо положение – че за наличието или липсата на умисъл се съди по доказаните действия на подсъдимия. Сам апелативният съд е приел, че до момента, в който свид. М. нарекъл съпругата на брат си „нищожество”, поведението на последния не е съдържало какъвто и да било заплашителен елемент, насочен към личността на свидетеля. Дотогава Д. М. е бил ангажиран единствено с опитите си да проникне в жилището и намесата му е била спонтанна реакция на обидата, нанесена от свид. И. М. на свид. К. М.. Инкриминираните действия са израз на гнева на подсъдимия от поведението на свидетеля. Те са емоционален отговор на поведението на свид. М., което пряко и непосредствено е засегнало честта и достойнството на съпругата на подсъдимия и не са имали за цел да предизвикат страх у свидетеля. С оглед обстоятелството, че деянието е несъставомерно от обективна и субективна страна, въззивното решение в осъдителната му част следва да бъде отменено на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, а подс. Д. М. да бъде оправдан по обвинението за престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1 вр. ал. 1 от НК. Логическа последица от отмяната на съдебния акт в наказателно-осъдителната му част и от оправдаването на подсъдимия е и отмяната на въззивното решение и в гражданската му част. Основание за това дава съдържащото се в касационната жалба оплакване за неправилно приложение на материалния закон. Освен че не съставлява престъпление, извършеното от подс. М. не притежава и характеристиките на деликт по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, защото не е извършено виновно. Ето защо гражданският иск на И. М. следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 14/17. 07. 2015 год., постановено по в. н. о. х. д. № 9/2015 год. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд, с което е изменена присъда № 4 от 11.02.2014г. по н. о. х. д. № 1368/2013 год. на Специализирания наказателен съд в осъдителната му част, като: ОПРАВДАВА подс. Д. Н. М. по повдигнатото му обвинение по чл. чл. 144, ал. 3, пр. 1 вр. ал. 1 от НК. ОТХВЪРЛЯ изцяло като неоснователен гражданския иск, предявен от И. Н. М. против Д. Н. М.. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.