7 Р Е Ш Е Н И Е № 111 гр. София, 03.11.2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1544 по описа за 2014г., взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Ц. Т. Д. от [населено място] чрез процесуален представител адв. А. Б. У. срещу решение № 1805 от 14.05.2013г. по т. дело № 2541/2012г. на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 5 състав, с което е потвърдено решение № 56 от 26.03.2012г. по т. дело № 223/2011г. на Софийски окръжен съд, търговско отделение, III състав. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е признато за установено на основание чл. 694, ал. 1 ТЗ по отношение на длъжника, синдика и кредиторите в производството по несъстоятелност на [фирма] /в несъстоятелност/ несъществуването на приетите от синдика в списъка по чл. 686, ал. 1, т. 1 ТЗ в производството по т. дело № 52/2010г. на СОС вземания на Ц. Т. Д. към [фирма] /в несъстоятелност/ в общ размер на 132 963,74 лв., от които 120 856,55 лв. – незаплатено трудово възнаграждение по трудов договор № 286/29.12.2000г. и 12 107,19 лв. – законна лихва за забава на плащането на главницата, и Ц. Т. Д. е осъден на основание чл. 78, ал. 6 ГПК във връзка с чл. 694, ал. 2 ТЗ да заплати по сметка на СОС държавна такса за производството по делото в размер на 5 318,55 лв. Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по недопустим иск – ищецът е подал искова молба за несъществуване на вземане като е посочено основание /правопораждащ факт/ за вземането – трудов договор от 01.04.2002г., който според дружеството в несъстоятелност е прекратен на 19.02.2010г., докато в молбата за предявяване на вземания и определение от 11.08.2011г. по делото по несъстоятелност вземането е на основание трудов договор № 286/29.12.2000г. Релевира евентуални доводи за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа становище, че въззивният съд неправилно не е разгледал въпроса за неспазването на доклада на първоинстанционния съд и нарушаването на чл. 146 ГПК – първоинстанционният съд без да измени доклада неправилно е приел, че доказателствената тежест за установяване на вземането на ответника е за ответника, а не за ищеца. Прави оплакване, че съдебният състав не е обсъдил представените и приети пред него доказателства: молба за предявяване на вземане, подадена от Ц. Т. Д. и приложените към нея трудов договор № 286/29.12.2000г., допълнително споразумение от 01.03.2009г. и три броя таблици с изчисления – нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК. Касаторът моли въззивното решение да бъде отменено, предявеният иск да бъде отхвърлен и претендира присъждане на направените разноски за всички съдебни производства. Ответникът [фирма] в несъстоятелност /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. Г. В. оспорва касационната жалба и релевира доводи за правилност на въззивното решение. Излага становище, че във въззивното производство ищецът не е поискал събиране на доказателства поради нарушение на чл. 146 ГПК; въззивният съд е дал указания на ответника за представяне на доказателства и той е депозирал такива; твърденията за необсъждане от съда на направените от страните твърдения и представени доказателства са неоснователни; не е налице нарушение на чл. 154, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното: С определение № 212 от 24.04.2015г. по т. дело № 1544/2014г. ВКС на РБ, ТК, състав на Второ отделение е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните процесуалноправни въпроси: 1/ относно правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато докладът на първоинстанционния съд по чл. 146 ГПК е непълен или неточен, разпределението на доказателствената тежест и връзката между доклада и един от основните принципи на гражданския процес на установяване на истината /чл. 10 ГПК/; 2/ относно доказателствената тежест и начина на доказване на прекратяване на трудовото правоотношение. Първоинстанционният съд в доклада по делото по чл. 146 ГПК е приел, че ищецът следва да докаже, че не дължи на ответника процесните суми, претендирани като трудово възнаграждение, тъй като трудовият договор между него и ответника бил прекратен на 19.02.2010г., и е указал на ищеца, че не е представил доказателства за прекратяване на договора му с ответника. За да уважи предявения отрицателен установителен иск, първоинстанционният съд, без да променя доклада, е приел, че ответникът Ц. Д. не е ангажирал никакви доказателства за съществуване на вземането си, произтичащо от трудово правоотношение с длъжника – не е установил наличието на валидно сключен трудов договор, не е изложил твърдения за такъв и за датата на трудовия договор, за продължителността му и за размера на трудовото възнаграждение. Изложил е съображения за недоказаност на правоизключващото възражение на ищеца, доколкото основанието на оспореното вземане е незаплатено възнаграждение по трудов договор № 286/29.12.2000г., а отправеното до НАП уведомление по чл. 62, ал. 4 КТ се отнася до друг договор, сключен на 01.04.2002г. Решението на Софийски окръжен съд е обжалвано от ответника с доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в неточен и непълен доклад по чл. 146 ГПК във връзка с разпределяне на доказателствената тежест и недаване на указания на ответника /въззивник/ за кои факти не е посочил доказателства. Във въззивното производство страните са направили доказателствени искания, част от които съдебният състав е уважил /приел е доказателствата, свързани с правосубектността на длъжника – ищец, неговата процесуална правоспособност и допустимостта на иска/, оставил е без уважение искането на процесуалния представител на въззиваемия /ищец в първоинстанционното производство/ за задължаване на синдика на [фирма] /в несъстоятелност/ да представи всички трудови договори, сключени от дружеството с Ц. Т. Д. за периода от 2000г. до 2011г., всички заповеди, предизвестия и споразумения за прекратяване на трудовите договори, сключени между страните, аргументирайки се, че е несвоевременно и с оглед правилата за разпределяне на доказателствената тежест, и не се е произнесъл по приемане на представените от въззивника доказателства. Изводът за основателност на иска е аргументиран с недоказване от страна на ответника по иска на възникването на трудови правоотношения, датата на сключване на трудовия договор, съществуването на трудови правоотношения през процесния период, преназначаването му на друга длъжност и размера на дължимото от работодателя трудово възнаграждение. Въззивната инстанция е изложила съображения, че неоспореният от ответника по иска документ /уведомление по чл. 62, ал. 4 КТ/ съдържа данни за прекратяване на трудов договор между страните от 01.04.2002г. на 19.02.2010г.; с отговора на исковата молба ответникът не е оспорил подписването на трудов договор от 01.04.2002г., следващ по време трудов договор № 286/29.12.2000г.; в трудов договор № 286/29.12.2000г. и допълнителното споразумение към него от 01.03.2009г. е посочено, че заеманата от ответника длъжност е била „изпълнителен директор”, а в представената от самия ответник с отговора на исковата молба служебна бележка от 19.02.2012г., издадена от Агенцията по вписванията, е отразено, че „изпълнителен директор” е С. И. Б.. По първия процесуалноправен въпрос: Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК въззивният съд няма задължение да следи служебно за допуснати в първоинстанционното производство процесуални нарушения при докладване на делото, а в случай, че във въззивната жалба са релевирани обосновани оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивната инстанция е длъжна да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. При направени във въззивната жалба оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай във въззивната жалба е релевирано оплакване за нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в неточен и непълен доклада по чл. 146 ГПК във връзка с разпределяне на доказателствената тежест и недаване на указания на ответника /въззивник/ за кои факти не е посочил доказателства. Като е отказал да събере исканите от ищеца относими, допустими и необходими доказателства по аргументи за изтичане на преклузивния срок и в същото време не е дал указания на въззивника относно възможността да предприеме процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които е пропуснал да извърши в първата инстанция поради непълнота на доклада, нито се е произнесъл по приемане на представените от въззивника доказателства, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. По втория и третия процесуалноправни въпроси: Процесуалноправните въпроси относно доказателствената тежест и начина на доказване на прекратяване на трудовото правоотношение са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС, съгласно която доказателствената тежест за установяване на прекратяване на трудовия договор е на страната, която се позовава на това обстоятелство и от което извлича изгодни за себе си правни последици, а начинът на прекратяване на трудовото правоотношение е в зависимост от основанието за прекратяване на трудовия договор. Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. В производството по установяване недължимост на предявено в производството по несъстоятелност вземане поради обстоятелството, че трудовият договор е прекратен, доказателствената тежест за прекратяване на трудовия договор се носи от ищеца, предявил отрицателния установителен иск. Съгласно чл. 128а, ал. 3 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работодателят е длъжен да издаде заповед за уволнение или друг документ, с който се удостоверява прекратяването му. Уведомлението по чл. 62, ал. 4 КТ до съответната териториална дирекция на НАП представлява частен свидетелстващ документ и не е елемент от фактическия състав на прекратяването на трудовото правоотношение, поради което при спор дали трудовият договор е прекратен уведомлението не е достатъчно, а следва да се преценява заедно с всички останали доказателства. Когато страните спорят дали прекратяването на трудовото правоотношение е настъпило и на коя дата всяка страна следва да докаже твърденията си. В зависимост от основанието за прекратяване на трудовия договор доказването на прекратяването на трудовите правоотношения може да се извърши с различни доказателства, например при прекратяване от работодателя на някое от основанията по чл. 328 КТ или дисциплинарно уволнение – със заповед, при прекратяване по взаимно съгласие – писменото съгласие между страните, при прекратяване поради изтичане на срока – с изтичане на срока, при прекратяване от служителя с предизвестие – с връчването на предизвестието или молбата до работодателя и други. Изложените от въззивната инстанция съображения, че неоспореният от ответника по иска документ /уведомление по чл. 62, ал. 4 КТ/ съдържа данни за прекратяване на трудов договор между страните от 01.04.2002г. на 19.02.2010г., е неправилен. В подадения в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на исковата молба ответникът е оспорил твърдения от ищеца факт на прекратяване на трудовия договор на 19.02.2010г. и е изложил доводи относно уведомлението по чл. 62, ал. 4 КТ и начина на доказване на прекратяване на трудовото правоотношение. Уведомлението по чл. 62, ал. 4 КТ като частен свидетелстващ документ не се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което не се касае до оспорване на неговото съдържание, а същото подлежи на преценка и обсъждане заедно с всички останали доказателства. При постановяване на решението въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила – не е събрал исканите от ищеца /въззиваем в производството пред САС/ с молбата от 14.05.2013г. доказателства; неправилно без да предостави възможност на въззивника /ответник по иска/ да представи доказателства с оглед оплакванията и доводите във въззивната жалба, е приел, че ответникът по иска не е доказал съществуването на други трудови правоотношения през процесния период, преназначението му на друга длъжност и размера на трудовото възнаграждение за нея. Поради изложените съображения и с оглед факта, че по делото не са представени нито заповед за прекратяване, нито споразумение за прекратяване, нито връчено предизвестие или друг документ, удостоверяващ прекратяване на трудовия договор по смисъла на някое от останалите основания по чл. 325 и следващите КТ, изводът на въззивната инстанция, че трудовият договор от 01.04.2002г. е прекратен на 19.02.2010г. е неправилен. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и делото върнато на Софийски апелативен съд за ново разглеждане от друг състав на основание чл. 293, ал. 3 ГПК. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да предостави възможност на страните да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата и въззивната инстанция поради непълнота на доклада, включително да представят доказателства за всички сключени между тях договори, споразумения към тях и прекратяване на трудовите договори. Впоследствие при постановяване на решението съдебният състав трябва да обсъди относимите доказателства в тяхната взаимна връзка и релевираните от страните възражения. С оглед изхода на делото разноски с настоящото решение не се присъждат, а същите трябва да бъдат съобразени и присъдени от въззивната инстанция, предвид изхода на спора. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 1805 от 14.05.2013г. по т. дело № 2541/2012г. на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 5 състав. ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за ново разгрлеждане от друг състав. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.