6 Р Е Ш Е Н И Е № 621 София, 20 януари 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на тринадесети декември две хиляди и тринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретар: Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 1913/2013 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия М. В. Л. срещу въззивно решение № 180/08.07.2013 г., постановено по ВНОХД № 1246/2012 г. от Софийски апелативен съд. В жалбата на подсъдимия Л. се претендира наличие на всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК, а доводите са допълнени по реда на чл. 351, ал.3 от НПК. В основната жалба и допълнението към нея се съдържат твърдения за допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 303 от НПК; необсъждане на възможността за приложението на чл. 9, ал.2 от НК; липса на мотиви, изразили се в необсъждане на част от експертните мнения. Оспорва се и отказът на съда да приложи разпоредбата на чл. 66, ал.1 от НК. В съдебното заседание, проведено пред Върховния касационен съд, жалбата се поддържа от подсъдимия Л. и от неговия защитник по съображенията, изложени в същата. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С първонистанционната присъда № 31/25.09.2012 г., постановена по НОХД № 187/2012 г. от Окръжен съд - Перник, подсъдимият Л. е бил признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 243, ал.1 от НК и във вр. с чл. 54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от пет години. С въззивното решение присъдата е изменена, като подсъдимият Л. е признат за невинен и оправдан за част от предмета на обвинението, а наказанието при условията на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК е намалено до размера на две години лишаване от свобода. В останалата част присъдата е потвърдена. Касационната жалба на подсъдимия е неоснователна. Претенцията за допуснато нарушение на чл. 303 от НПК се поддържа с доводи в следните насоки : изложените мотиви от въззивния съд според жалбата сочат на престъпния състав по чл.246, ал.1 от НК, а не на деяние по чл. 243, ал.1 от НК; съдът е възпроизвел в мотивите си предположителните изводи на експертите по техническата експертиза, изслушана от апелативния съд; липсвали мотиви относно възможността за приложение на чл. 9, ал.2 от НК, както и необсъждане на заключенията на техническите експертизи, изготвени от вещото лице П. П.. Част от тези доводи трудно биха могли да се отнесат към претенцията за конкретно нарушаване на чл. 303, ал.1 от НПК – „присъдата не може да почива на предположения”. Независимо от това те (доводите) си остават неоснователни, разгледани и през призмата за нарушения в доказателствената дейност на предходните инстанции, съответно за нарушения на материалния закон. Възпроизведената в жалбата част от мотиви на въззивното решение, с които се аргументира доводът, че разкриват престъпния състав на чл. 246, ал.1, пр. 1 от НК, са извадени от контекста на обширните съображения, изложени от въззивния съд. В тази връзка е необходимо да се припомни, че разпоредбата на чл. 246, ал.1, пр. 1 от НК криминализира предварителна престъпна дейност – приготовление към престъпление по чл. 243 от НК. Приготовлението е дейност, създаваща условия за извършване на намисленото престъпление, и се осъществява „преди да е почнало неговото изпълнение” (чл. 17, ал.1 от НК). В случая приетите за установени факти по делото сочат на друго –отпечатване на неистински парични знаци, което е „изготвяне” по смисъла на чл. 243, ал.1 от НК. Самото отпечатване довършва престъплението, поради което не може да се говори за предварителна престъпна дейност. Неоснователно е твърдението, че въззивният съд е възпроизвел предположенията, залегнали в допълнителната съдебно-техническа експертиза, назначена и приета във въззивното съдебно следствие. В изводите на посочената експертиза няма нищо предположително – „файловете, записани в папка 5 grab, са използвани при изработката на иззетите по делото неистински банкноти с номинална стойност 5 лева със сериен № ББ 9896754, емисия 2009 г.”. Вярно е, че съдът не е открил обективна връзка между останалите неистински парични знаци, иззети от дома на подсъдимия, и файловите изображения на банкноти и части от банкноти, намерени в компютърната конфигурация. Затова и правилно е счел, че останалите косвени доказателства, обсъдени от първата инстанция, не са достатъчни за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия и по отношение на тези парични знаци, поради което го е оправдал за част от обвинението. Неубедително е твърдението, че съдът не е обсъдил „заключенията на експертизите на вещото лице П. П.”. Достатъчно е да се препрати към мотивите на въззивното решение (виж, л. 95 и сл. от въззивното дело), за да се разкрие неоснователността на това възражение. Въззивният съд е обсъдил и двете технически експертизи, изготвени от вещото лице – тази, депозирана в досъдебното производство, приета от първата инстанция и тази, назначена, изслушана и приета във въззивното съдебно следствие след като подсъдимият е предоставил парола, използвана от него за защита на файлови архиви, намиращи се в иззетата компютърна конфигурация. Претендираното противоречие между изводите на така посочените експертизи и тези на допълнителната експертиза, изготвена от вещото лице К., е плод на собствена на жалбоподателя интерпретация на експертните мнения. Обобщено казано, изводите за безспорна доказаност на част от обвинението срещу подсъдимия Л. почиват на законосъобразен анализ на доказателствата, а не на предположения, поради което не е допуснато нарушение на чл. 303 от НПК. Доводи, относими към приложението на чл. 9, ал.2 от НК, не са правени от защитата пред въззивния съд, поради което и не може да се търси нарушение на чл. 339, ал.2 от НПК. Безспорно въззивният съд проверява изцяло правилността на присъдата, независимо от основанията, посочени от страните – чл. 314, ал.1 от НПК. Това задължение по конкретното делото е изпълнено от въззивния съд в пълен обем. Обстоятелството, че въззивният съд е потвърдил осъждането на подсъдимия по чл. 243, ал.1 от НК само за онази част от обвинението, за която е намерил достатъчно доказателства, очевидно сочи, че макар и редуцирано по предмет, деянието не е счетено за попадащо в обсега на чл. 9, ал.2 от НК. Настоящият съдебен състав също намира, че в конкретния случай не е налице някоя от хипотезите на чл. 9, ал. 2 от НК. Броят на изготвените неистински парични знаци, след корекцията на въззивния съд, не е пренебрежително малък – петнадесет броя банкноти. Вярно е, че качеството на изработката на банкнотите не е висока (виж, разяснения на вещото лице в с.з.), но не е и толкова ниско (имитация на холограмна лента), че във всички случаи и от всекиго да бъдат разпознати като неистински (виж, пак разяснения на вещото лице). Ето защо, извършеното от подсъдимия деяние не е малозначително до степен, че да не е общественоопасно, нито обществената му опасност е явно незначителна. Не се установява и явна несправедливост на наложеното наказание поради отказа на въззивната инстанция да приложи института на условното осъждане. Чистото съдебно минало на подсъдимия и размерът на наложеното наказание от две години лишаване от свобода наистина откриват възможността за приложението на чл. 66, ал.1 от НК и това е отчетено от въззивния съд. Тази възможност правилно е била отхвърлена от съда при преценката му, че за постигне на поправителния и превъзпитателен ефект на наказанието се налага подсъдимият, макар и за непродължителен период от време, да бъде изолиран от обществото. Към посоченото от апелативния съд, ВКС добавя, че и от гледна точка на генералната превенция не би могло да се приеме, че условното осъждане е подходящо и достатъчно, за да се постигне възпитателният и предупредителен ефект върху останалите членове на обществото. Условното осъждане (с оглед спецификата на осъществената от подсъдимия престъпна дейност и разпространението на престъпленията по глава шеста, раздел ІV от НК) би се приело не само като израз на неоправдано снизхождение към дееца, но и като оценка за занижената укоримост на този вид деятелност. Семейното положение, посочено от подсъдимия, не е обстоятелство, което има пряко отношение с предпоставките за постигане на целите на наказанието по чл. 36 от НК. С оглед на посоченото изводът на въззивния съд за необходимост от по- интензивно въздействие върху подсъдимия е правилен. По тези съображения и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 180/08.07.2013 г., постановено по ВНОХД № 1246/2012 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.