- 7 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 621

гр. София, 02.08.2022 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 18.05.2022 (осемнадесети май две хиляди двадесет и втора) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 535 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 18 254/16.09.2021 година, подадена от Д. С. С. (майка на детето Б. Д. И., родено на 06.01.2016 година и упражняваща родителските права по отношение на него), срещу част от решение № 1369/02.08.2021 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 1473/2021 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Варна е отменил изцяло първоинстанционното решение № 260 288/02.02.2021 година на Районен съд Варна, гражданско отделение, ХХV-ти състав, постановено по гр. д. № 19 676/2019 година като е постановил ново, с което на основание чл. 128, ал. 3 от СК е определен режим на лични отношения на Г. Х. И. и Владимир Йорданов И. с техния внук Б. Д. И., [дата на раждане] , само за времето когато бащата Д. В. И. отсъства от страната, поради служебна ангажираност, като е отхвърлил искането за определяне на режим на такива отношения по реда на чл. 128, ал. 1 от СК.
В касационната си жалба Д. С. С. излага доводи за това, че обжалваното решение в частта му по чл. 128, ал. 3 от СК е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което от своя страна е довело и до неговата необоснованост, като иска неговата отмяна и постановяването на ново, с което иска по чл. 128, ал. 3 от СК на Г. Х. И. и Владимир Йорданов И. за определяне на режим на лични отношения с детето Б. Д. И. бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторката твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Ответниците по касационната жалба Г. Х. И. и Владимир Йорданов И. не са подали отговор на същата, като не са изразили становище по допустимостта и основателността й.
Д. С. С. е била уведомена за обжалваното решение на 17.08.2020 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 18 254/16.09.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Окръжен съд Варна е приел, че Г. Х. И. и Владимир Йорданов И. били дядо и баба на детето Б. Д. И. по бащина линия, като след раздялата на родителите на детето, с влязло в сила решене упражняването на родителските права по отношение на него било предоставено на майката. На бащата бил определен режим на лични отношения, като били разграничени два основни етапа, съобразени с възрастовото развитите на детето-до навършване на петгодишна възраст възраст и след навършване на тази възраст, при отчитане обективната възможност на бащата реално да осъществява режима на лични отношения предвид изпълняваните от него трудови функции като помощник капитан на кораб, предполагащи отсъствието му от страната за продължително време. Съвкупният анализ на събраните по делото доказателства налагал извода, че Г. Х. И. и Владимир Йорданов И. имали възможност да се виждат с внука си, когато бащата осъществявал определения му режим на лични отношения. От данните по делото се установявало, че майката Д. С. С. полагала усилия за поддържане на контакта на детето с дядо му и баба му, като дори в отсъствието на бащата била осигурявала такъв контакт, за което често била инициатор и организатор. В доклада на Дирекция „Социално подпомагане" било отчетено наличието на срещи, като било посочено, че били редки и краткотрайни по време поради недобрата комуникация между възрастните в лицето на майката от една страна и бащата и неговите родители от друга, което ограничавало правото на контакт на детето с близките от разширения семеен кръг по бащина линия. Следвало да се посочи, че недобрата комуникация не била само в посока от майката към Г. Х. И. и Владимир Йорданов И., а по-скоро обратното, за което въззивният съд придобил и преки впечатления от поведението на Г. Х. И. в съдебно заседание. Всичко това налага извод, че майката Д. С. С. не създавала пречки за осъществяването на контакти между бабата и дядото и техния внук. Не се установявало Д. С. С. да била предприемала целенасочени действия за осуетяване на срещите на И. с детето, нито за отчуждаването му или за внушаване на негативно отношение у детето към дядо му и баба му. В двете заключения на съдебно-психологическите експертизи бил направен извод, че между детето и неговите баба и дядо по бащина линия имало изградена емоционална и доверителна връзка, като във второто бил направен по-обстоен анализ и било посочено, че връзката е с амбивалентен характер (психичен дискомфорт, дължащ се на факта, че детето преживява противоречиви чувства към тях). В отношенията на детето с дядото и бабата се наблюдавала динамика-в началото детето показвало емоционална дистанцираност като защитен механизъм, но в процеса на диалог в тяхно присъствие постепенно се активирало позитивно отношение. Затова било изказано предположение, че вероятно влошените отношения между родителите на детето от една страна, и майката и бабата и дядото на детето, по бащина линия, от друга страна, независимо от причините за това, се отразявали стресово върху психиката на детето. То преживявало проблемните отношения между тях и било допустимо, за да излязло от вероятен вътрешен конфликт на лоялност да заема една или друга позиция в зависимост от поведението на възрастните. Предвид възрастта на детето то вече се откъсвало с лекота от довереното лице (майката) и било изработило и автоматизирало поведение на контакт, на учтивост на отстояване на лични интереси и потребности. Така наученото от родителите се ползвало като вътрешно присъщо. Липсвали данни, обосноваващи извод, отделянето от майката за срещи с бабата и дядото и пребиваването в техния дом да било обусловило психотравмени преживявания или психотравма. Предвид, че детето Б. Д. И. вече било на 5 години и 6 месеца, и че препоръчаният от психолозите период на поетапно привикване бил преодолян в по-голяма степен, щом като се установявало, че между И. и внука им вече имало създадена емоционална връзка, то въззивният съд намирал, че в интерес на детето е тези отношения да бъдат съхранени и да продължават да се развиват. По делото било изяснено, че майката не препятствала, а напротив подпомагала осъществяването на тези контакти и такива И. имали регулярно, особено когато техният син бил в Република България, т. е не бил на работа на кораб. Определеният на бащата с влязлото в сила съдебно решение режим на лични контакти бил съобразен със служебните му отсъствия, за които не се спорело, че били за не повече от 3-4 месеца. Така определеният режим бил по-разширен от обичайния. В този обем И. разполагали с възможността да общуват с внука си, както са го били правили и досега, още повече, като се имало предвид живеенето им в общо домакинство с бащата Д. В. И. и подпомагането на последния в грижите за детето, както и самата ищца е заявила пред социалните работници. Затова въззивният съд считал, че няма основание да бъде определяно на И. допълнително време за контакти, докато синът им Д. В. И. не бил на рейс, т. е. бил в Република България и би следвало самият той да изпълнява възложеното му от съда задължение към своя син Б. Д. И. на което кореспондирало правото на детето да има лични отношения с всеки от родителите си, съгласно нормата на чл. 124, ал. 2 от СК, освен ако съд е постановил друго. Това означавало, че титуляр на правото на лични отношения било самото дете, на което кореспондирало задължението на родителя да осъществява срещите си с него регулярно и в рамките на установения режим. Що се отнасяло до периодите от време, когато бащата отсъствал от страна поради служебна ангажираност, то действително, данните по делото сочели, че И. притежават нужния капацитет да полагат адекватни грижи за детето и да вземат самостоятелни решения във връзка с обгрижването и възпитанието му, особено що се отнася до Г. Х. И., която все още работила като начален учител и предвид, че съпругът й също отсъствал често поради служебните му ангажименти като електротехник на кораб. Позоваването на Г. Х. И. на големия й педагогически опит и умения би следвало да бъде само в подкрепа на майката, при отчитане факта, че тя рожденият родител на детето Б. Д. И.. Затова въззивният съд намирал за уместно да обърне внимание на И. на отправените и от вещите лица-психолози препоръки, с оглед установената ситуативна тревожност у детето, че следвало да договарят с майката Д. С. С. общи правила, съобразно индивидуалната специфика на детето и препоръките на майката относно храненето, излагането на слънце, спането и други дейности при нейно отсъствие, както и да зачитат медицинските й препоръки и да се съобразяват с наложените от нея с възпитателна цел ограничения на детето и други. Макар по делото да се било установил, че Д. С. С. не била създавала пречки за контактите на И. с внука им и за времето на отсъствията на бащата поради естеството на работата му, въззивният съд намирал за уместно да бъде регламентиран режим поради съществуващото все още състояние на конфликтност в отношенията както между двамата родители, така и на И. към Д. С. С.. В преценката си за това въззивният се ръководел изцяло от интересите на детето и не бил обвързан от заявения от ищците петитум. Тъй като професионалните ангажименти на бащата можели да не съвпадат с календарните месеци, а също и да били с относително определена времева продължителност, въззивният съд намирал за уместно за времето на неговите служебни отсъствия, И. да се ползват от определения му режим, като се запази броенето на седмиците от началото на годината и отпадане възможността за един месец през лятото, а същият да бъде в рамките на една седмица след навършване от детето на 7 годишна възраст. Така режимът на лични отношения на Г. Х. И. и Владимир Йорданов И. и с техния внук Б. Д. И., се определял само за времето, когато бащата Д. В. И. отсъствал от страната.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. С. С. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това допустимо ли е съдебното решение, обвързващо родителите на детето за режима на лични отношения, да се пренася в същия или в разширен обем, спрямо прародителите на същото дете, които се явяват чужди на брачното дело лица; за това обуславя ли невъзможността на бащата да упражнява определения му режим задължителното и автоматично встъпване в правата му от дядото и бабата; за това постановяването на режим на лични отношения на прародителите, изцяло заместващ този на родителя, неупражняващ родителските права, не води ли по същество до промяна на мерките за упражняване на родителските права и освобождаването и отвеждането на бащата от задълженията му по отглеждане и възпитание на детето и пълното му заместване в задълженията му през време на отсъствията му-служебни или не; за това е елемент от „най-добър интерес на детето“ преценката за съществуваща опасност или вреда, която би била причинена на детето, както и неговите желания и чувства, като носител на правото на контакт с патриархалното му семейство и да това допустимо ли е упражняването на претенциите по чл. 128 от СК при липса на изискуемите процесуални предпоставки за уважаването им-безспорно доказано наличие на непрекъснат контакт на детето с дядото и бабата при отсъствието на бащата, съдействие на двамата родители на детето за срещи с прародителите му по бащина линия, липса на нарочни и целенасочени действия от родителите за препятстване осъществяването на лични отношения на детето с бабата и дядо му, съществуваща емоционална и доверителна връзка между тях и детето. Твърди се, че тези въпроси са от значение на точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Последният от посочените по-горе въпроси предполага касационният съд, във фазата на производството по селектиране на касационните жалби, да вземе отношение по това дали са налице предпоставките за уважаване на иска по чл. 128 от СК, което може да бъде направено само при преценка на всички твърдения и доводи на страните, а също така след анализ и оценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната съвкупност. По съществото си този въпрос представлява твърдение за неправилност на въззивното решение, което е касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ат ГПК. Поради това тези въпроси могат да бъдат разглеждани едва при евентуалното разглеждане на спора по същество, ако въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. В този смисъл този въпрос не представлява обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, в какъвто смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Това се отнася и до четвъртия от поставените от Д. С. С., в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, въпроси, тъй като въззивният съд не е отрекъл, че преценката на посочените във въпроса обстоятелства се обхваща от преценката за „най-добър интерес на детето“, а съгласно законовото си задължение и установената съдебна практика е преценявал същия с оглед на всички установени по делото обстоятелства.
Останалите три от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Д. С. С. въпроси също не обуславят допускането на въззивното решение на Окръжен съд Варна до касационно обжалване. Същите се отнасят до приложното поле на разпоредбата на чл. 128, ал. 3 от СК, съгласно която ако родителят, на когото съдът е определил режим на лични отношения с детето, временно не е в състояние да го упражнява поради отсъствие или заболяване, този режим може да се осъществява от бабата и дядото на детето. Посочената разпоредба е ясна и не се нуждае от тълкуване. От нея е видно, че бабата и дядото упражняват режима на лични отношения с детето, така както той е определен по отношение на възпрепятствания да го упражнява родител. При това от значение е обстоятелството дали родителят е в състояние да упражнява определения му режим на лични отношения с детето и поради какви обстоятелства, доколкото в определени случаи те могат да бъдат и основания за промяна на режима, а не това бали дядото и бабата са участвали в производството, в което той е определен. Заместването е временно-само за периода на възпрепятстването-поради което и не води до промяна на режима на лични отношения с родителя на когото е определен, нито пък освобождава същия от задълженията му като родител на детето. Още повече, в конкретния случай заместването не е възприето като автоматично, а е допуснато след преценка на съда за това дали са налице предпоставките за това и дали то е в интерес на детето. Именно затова режимът на личните отношения на Г. Х. И. и Владимир Йорданов И. по отношение на детето Б. Д. И. може да бъде упражняван само ако бащата Д. В. И. е възпрепятстван да прави това.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1369/02.08.2021 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 1473/2021 година, в частта му, с която съдът се е произнесъл по искането по чл. 128, ал. 3 от СК, по подадената срещу него от Д. С. С., касационна жалба с вх. № 18 254/16.09.2021 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1369/02.08.2021 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 1473/2021 година, в частта му, с която съдът се е произнесъл по искането по чл. 128, ал. 3 от СК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.