Ключови фрази
Касационни дела по глава тридесет и трета НПК * Европейски съд по правата на човека * етническа основа * дискриминация * приложение на чл. 66 НК

Р Е Ш Е Н И Е
№ 502
гр. София, 15.04. 2011 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение,
в публично заседание на петнадесети ноември две хиляди и десета година
в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: САВКА СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
при секретаря Кр. ПАВЛОВА в присъствието на
прокурора Кр. КОЛОВА изслуша докладваното от
съдия ЧОЧЕВА касационно дело № 491 по описа за 2010 г.
и за да се произнесе взе пред вид следното:

Производството е по реда на чл. 420 ал. 1, вр. чл. 422 ал. 1, т. 4 от НПК и е образувано по искане на Главния прокурор на Р България за възобновяване на ВНОХД № 1923/2006 г. на П. окръжен съд и отмяна на постановеното по него решение № 951/16.10.2006 г., с което е потвърдена присъда № 252/29.05.2006 г. по НОХД № 2351/2005 г. на Районен съд – Пловдив.
В искането, поддържано и в съдебно заседание пред ВКС, се изтъква, че с решение от 25.03.2010 г. по делото П. Т. срещу България, Европейският съд по правата на човека (ЕСъдПЧ) е установил нарушение на чл. 14, вр. чл. 6, т. 1 от Е. конвенция за защита правата на човека (ЕКЗПЧ), изводимо от мотивите на българските съдилища, в които е било допуснато различно третиране на Т., основано на етническата й принадлежност, по повод целесъобразността за отлагане изпълнението на наложеното й наказание лишаване от свобода. За поправяне на нарушението се иска отмяна на присъдата и въззивното решение, с което тя е била потвърдена и връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд.
Осъдената П. Т., редовно призована за с. з. пред ВКС, не се явява. Упълномощеният й защитник изразява позиция за основателност на искането. В отделно писмено становище се заявява, че въпросът следва да бъде решен от ВКС без делото да се връща за ново разглеждане на първостепенния съд.

Върховният касационен съд, след като обсъди направеното искане, намира същото за допустимо и разгледано по същество за ОСНОВАТЕЛНО.

С присъда № 252/29.05.2006 г., постановена по НОХД № 2351/2005 г., П. районен съд е признал подсъдимата П. Д. Т. за виновна в извършването на престъпление по чл. 209 ал. 1 от НК, за което й е наложил наказание 3 години лишаване от свобода при първоначален общ режим. Въз основа на жалба от подсъдимата и с решение № 951/16.10.2006 г. по ВНОХД № 1923/2006 г. П. окръжен съд е потвърдил първоинстанционната присъда. С решение № 232/05.06.2007 г. по н. д. № 1016/2006 г., ВКС, ІІІ н. о., е оставил без уважение искането на осъдената Т. за възобновяване на наказателното производство по ВНОХД № 1923/2006 г. на П. окръжен съд.
С решение от 25.03.2010 г. по делото П. Т. срещу България, ЕСъдПЧ е констатирал нарушение на чл. 14, вр. чл. 6, т. 1 от ЕКЗПЧ, изразило в различно третиране във вреда на жалбоподателката, основано на ромската й етническа принадлежност при мотивиране на отказа наложеното й наказание лишаване от свобода да бъде отложено по реда на чл. 66 ал. 1 от НК. Отразено е, че първоинстанционният съд е фокусирал внимание върху принадлежността й към малцинствена група, за която условната присъда не е присъда, поради което и в крайна сметка е приел, че същата следва да е ефективна, като същевременно е пренебрегнал редица данни със смекчаващ характер, вкл. тези за здравословното й състояние, които са били налични по делото и дори са послужили на прокурора да иска прилагане на чл. 66 от НК. Нарушението не е било поправено от по-горестоящите инстанции, които са се съгласили с разсъжденията на първостепенния съд и не са разсеяли съмненията относно дискриминационния му характер. Изрично в решението си ЕСъдПЧ е указал, че най-подходящата индивидуална мярка за възстановяване на предишното положение (restitutio in integrum) е възобновяване на наказателното производство и преразглеждането му при спазване на изискванията по чл. 6 от ЕКЗПЧ.
Имайки предвид изложеното дотук, както и всички изисквания по чл. 46 от ЕКЗПЧ по повод изпълнението на решението на ЕСъдПЧ, ВКС намира, че са налице условията по чл. 422 ал. 1, т. 4 от НПК за възобновяване на наказателното производство по ВНОХД № 1923/06 г. на П. окръжен съд и ревизия на постановеното по него решение № 951/16.10.2006 г., с което е била потвърдена присъдата на РС – Пловдив по НОХД № 2351/2005 г. Основната цел е поправяне на констатираното нарушение, изразило се в дискриминационно третиране на П. Т. при разрешаване на въпроса относно приложението на чл. 66 от НК. ВКС намира, че тази цел може да бъде постигната без делото да се връща за ново разглеждане на по-долна инстанция. В този аспект и преди всичко ВКС съобрази, че в принципен план наложеното при условията на чл. 54 от НК наказание 3 години лишаване от свобода е справедливо. То държи сметка за индивидуалната специфика и тежест на извършеното деяние, което действително се отличава с упоритост и ловкост при въвеждане на пострадалата в заблуждение и немалката причинена имотна вреда, а това повлиява и негативна оценка за степента на личната обществена опасност на подсъдимата. Извън деянието обаче тази опасност е относително ниска с оглед наличните по делото смекчаващи обстоятелства.
Изцяло неправилна обаче е преценката, че в конкретния случай не е приложима разпоредбата на чл. 66 ал. 1 от НК, защото целите на наказанието и преди всичко генералната превенция не биха могли да бъдат осъществени по отношение на подсъдимата Т.. Както е ясно от решението на въззивната инстанция, подкрепила становището на първата, основният мотив за това е невъзможността да се преодолее чувството за безнаказаност сред малцинствената група, към която тя принадлежи, респ. да се постигне генералната превенция. Това е грубо нарушение на принципите за равно третиране и недопускане на дискриминация в наказателния процес при разрешаване на наказателната отговорност на конкретно лице, което по никакъв начин не може да бъде толерирано или да бъде отминавано с мълчание. То е и изцяло несъвместимо с принципите за индивидуализация на наказанието, вкл. за начина на неговото изтърпяване, които не допускат то да се свежда до назидание, просто възмездие или гола превенция и да се пренебрегва легитимната хуманна идея за превъзпитание. Всъщност, извън този крайно порочен аргумент, довел до постановяване на осъдителното решение на ЕСъдПЧ, не се откриват никакви други, които да препятстват приложението на чл. 66 ал. 1 от НК и конкретно реализирането на целите на наказанието и преди всичко поправянето на дееца, тъй като останалите две предпоставки безусловно са налице. Т. е възрастна жена, като към момента на деянието е била на 53 г., със здравословни проблеми, за които се съдържат данни по делото (вж. л. 31-32 от НОХД № 2351/05 г.), недопустимо игнорирани от инстанциите по същество. Предходните й осъждания, за които тя е била реабилитирана по право, са с давност повече от 20 г. и до момента на извършване на деянието по чл. 209 ал. 1 от НК тя не е имал никакви престъпни прояви. Именно съвкупността от тези данни очертават ниската й лична обществена опасност, които дори прокурорът пред първата инстанция е откроил като оправдаващи прилагането на чл. 66 ал. 1 от НК. Затова, като отчете тежестта на тези обстоятелства, ВКС намира, че наложеното на П. Т. наказание от 3 години лишаване от свобода следва да бъде отложено за срок от 3 години, който е достатъчен за нейното поправяне и комплексното реализиране на останалите цели по чл. 36 от НК. В такъв аспект следва да бъде изменено въззивното решение на основание чл. 425 ал. 1, т. 3 от НПК.
Предвид гореизложеното Върховният касационен съд, второ наказателно отделение намира, че са налице условията по чл. 422 ал. 1, т. 4 от НПК, поради което и на основание чл. 425 ал. 1, т. 3 от НПК

Р Е Ш И:

ВЪЗОБНОВЯВА ВНОХД № 1923/2006 г. на П. окръжен съд и ИЗМЕНЯВА постановеното по него решение № 951/16.10.2006 г., като на основание чл. 66 ал. 1 от НК ОТЛАГА изпълнението на наложеното на подсъдимата П. Д. Т. наказание 3 години лишаване от свобода за престъпление по чл. 209 ал. 1 от НК за срок от 3 (три) години.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.



2.