7 Р Е Ш Е Н И Е № 480 София, 23 февруари 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на трети декември две хиляди и четиринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Мадлена Велинова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 1540/2014 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалби на подсъдимите Д. Б. Р. и Н. М. К. срещу въззивно решение № 463/16.07.2014 г., постановено по ВНОХД № 125/2014 г. от Апелативен съд-Пловдив. В касационната жалба на подсъдимия Р. се сочи, че решението на въззивния съд, с което е потвърдена осъдителната присъда, е постановено както при съществени процесуални нарушения, така и в нарушение на материалния закон, а наказанието е отчетено като несправедливо. В допълнението към жалбата се атакува приетата достоверност на показанията на пострадалата Ф., като в детайли се разискват същите, за да се откроят съществените според жалбоподателя противоречия в тях. Отправен е упрек към въззивния съд, че не е кредитирал показанията на свидетеля Р., а се е доверил на показанията на А. и така лишил подсъдимия от оправдателни доказателства. Развиват се доводи за несъответствие на фактическите изводи на съда с доказателствата по делото. Претендира се още, че първостепенният съд е допуснал процесуално нарушение, ограничаващо правата на пострадалата. Отправено е искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от предходните инстанции или намаляване на наложеното наказание. В жалбата на подсъдимия К. се твърди, че обвинението е останало недоказано. И в тази жалба основен акцент на оспорването е решението на съда да кредитира показанията на пострадалата свидетелка. Счита се, че липсват убедителни доказателства същата да е притежавала паричната сума, предмет на грабежа. Според жалбоподателя неоснователно въззивният съд е приел, че показанията на Р. не допринасят за изясняване на фактите по делото, както и че са игнорирани показанията на свидетеля К., в частност кога се „образува заявителски материал, съответно предварителна проверка”. Отправено е искане за оправдаване на подсъдимия К. направо от касационната инстанция или връщане на делото за ново разглеждане. В съдебното заседание, проведено пред Върховния касационен съд, подсъдимите Д. Б. Р. и Н. М. К. и техните процесуални представители поддържат жалбите по съображенията, изложени в тях. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на подадените жалби. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда № 13/13.02.2014 г., постановена по НОХД № 1492/2013 г. от Окръжен съд – Пловдив, подсъдимите Р. и К. са били признати за виновни в извършено от тях престъпление по чл. 199, ал.1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 29 и чл. 20, ал. 2 от НК, за което на основание чл. 54 от НК им е наложено наказание - на Р. десет години лишаване от свобода, а на К. шест години лишаване от свобода. С въззивното решение, предмет на касационен контрол, присъдата е потвърдена. Възраженията, поддържани в жалбите на двамата подсъдими, са почти идентични, което не изисква отделното им разглеждане. Касационната инстанция не намира, че по делото са допуснати процесуални нарушения от категорията на съществените, които да са основание за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. В голямата си част сега поддържаните доводи срещу осъждането на двамата подсъдими са били поставени на вниманието на апелативния съд и след обсъждането им са получили съответния убедителен отговор за своята неоснователност. Въззивният съдебен състав е провел съдебно следствие и е попълнил доказателствената съвкупност, приобщавайки допълнителни гласни доказателствени източници. Както първата, така и втората инстанция са спазили принципното изискване за пълно, обективно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото при проверката и анализа на доказателствените материали. Атаката на жалбоподателите е насочена основно върху правилността на съображенията на предходните инстанции, с които се кредитират показанията на свидетелите Ф. и А.. Съдебните инстанции задълбочено са проверили обективността на показанията на пострадалата Ф.. Проследили са тяхната последователност, убедителност и безпротиворечивост относно съществените обстоятелства, включени в предмета на доказване. Оценката за тяхната достоверност е в резултат и на детайлното им съпоставяне с информацията, съдържаща се в останалите доказателствени източници. Съобщените от пострадалата данни се подкрепят от показанията на свидетеля А. – очевидец на случилото се и косвено от показанията на свидетелите К., Ф., Б.. Още първата инстанция е изложила подробни съображения защо не дава вяра на обясненията на подсъдимите и лансираната от тях версия, че подсъдимият Р. само е измамил пострадалата да му предаде сумата от 50 лева. Преди да се произнесе по достоверността на съдържащата се в обясненията информация съдът е сверил същата с данните, изодими от показанията на свидетеля А.. Обяснимо в двете жалби се настоява, че върху свидетеля А. е упражнена принуда от близките на пострадалата, за да лъжесвидетелства. Без да е необходимо да се повтарят обстойните аргументи на предходните инстанции, с които са отхвърлили идентични възражения, следва само да се посочи, че установените по делото факти опровергават твърденията на подсъдимите и поддържащите ги показания на свидетеля Р.. В тази връзка съдът се е позовал не само на показанията на А., но и на съобщеното от свидетеля К., който с оглед длъжностното си качество е приел оплакването на пострадалата и изявленията на А. непосредствено след инцидента. Като контролен маркер за достоверност на обясненията на подсъдимите са използвани и показанията на свидетеля Б. Р., баща на подсъдимия Р.. В жалбите се оспорва доказателствения анализ на предходните инстанции, като се поддържа необсъждане на показанията на свидетеля К. в частта им, съдържаща неговите изявления за причината, поради която е проведена предварителна проверка. Очевидно на тези изявления се придава съществено доказателствено значение, без да се държи сметка, че те само посочват реда, по който е организирана дейността на съответните органи и отразяват само преценката на свидетеля в момента на подаване на сигнала, според която е имало необходимост от събиране на допълнителни данни за авторството. Неубедителен е и опитът да се внесе съмнение в достоверността на показанията на пострадалата относно факта, че същата е притежавала паричната сума, предмет на грабежа. Още първата инстанция е отхвърлила възражението, позовавайки се не само на информацията, съобщена от Ф., но и на изводимите данни от показанията на свидетелите А. и Б.. Твърденията за недоказаност на обвинението поради несъответствие на фактическите изводи на предходната инстанция с доказателствата по делото са относими към възражение за необоснованост на съдебния акт. Извън това, че необосноваността не е касационно основание, следва са се каже, че въззивното решение съдържа достатъчна аргументация за доказателствената обезпеченост на обвинението срещу двамата подсъдими. Пространното изложение в допълнението към касационната жалба на подсъдимия Р., свързано с нарушения, допуснати от „ръководно-решаващия орган, който не е разяснил на пострадалата възможността да встъпи в процеса като частен обвинител и граждански ищец”, са напълно неоснователни. Достатъчно е да се препрати към разпореждането за насрочване на делото и съответните книжа по призоваване на пострадалата, които отразяват изпълнение на задължението по чл. 255 от НПК. В първото по делото заседание пострадалата не е заявила каквото и да е намерение да реализира своите права и да се конституира като частен обвинител и/или граждански ищец. Фактът, че Ф. не е реализирала предоставената й от закона възможност не води до накърняване на нейните права, още по-малко до ограничаване правата на подсъдимите. Освен това, претенцията за обезвреда на причинените с деянието имуществени вреди може да бъде предявена и по гражданскоправен ред. Предвид изложеното, ВКС не намира въззивния съд да е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила при формира на вътрешното си убеждение по фактите. В касационните жалби е направено оплакване и за неправилно приложение на закона, но то е обосновавано с твърдения за нарушение на процесуалните правила, които вече получиха отговор. В жалбата на подсъдимия К. не се е съдържа позоваване на основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Пред касационната инстанция защитата на подсъдимия е направила искане за намаляване на наложеното наказание. То не е подкрепено с конкретни доводи, затова настоящият съдебен състав само ще посочи, че определеното наказание е ориентирано към законоустановения минимум и не разкрива признаци на несправедливост. Основателни са доводите на подсъдимия Р., с които се атакува справедливостта на наложеното наказание. Въззивната инстанция е възприела изцяло съображенията на предходния съд, свързани с индивидуализацията на наказанието на подсъдимия Р.. При наличните данни за постановените определения по чл. 25 от НК първата инстанция се е въздържала да посочи кои от предходните осъждания на подсъдимия не следва да се ценят като отегчаващи отговорността обстоятелства, предвид разпоредбата на чл. 56 от НК. Така изводът за „многократното осъждане на подсъдимия Р., извън квалификацията опасен рецидив”, утвърден от втората инстанция, е останал неубедителен, а значението на предходните осъждания е надценено. При приетите от съда смекчаващи отговорността обстоятелства, както и фактът, че упражнената принуда е с нисък интензитет и не е довела до сериозни последици за жертвата, настоящият състав намира, че наказанието от десет години лишаване от свобода е несправедливо по смисъла на чл. 348, ал.5, т. 1 от НПК. Това налага санкцията да бъде намалена до размера на седем години лишаване от свобода. Изолацията на подсъдимия за този период от време в затворническото заведение е напълно достатъчна, за да се постигнат целите по чл. 36 от НК. С оглед на горните съображения и на основание чл.354, ал.1, т. 1 и ал.2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 463/16.07.2014 г., постановено по ВНОХД № 125/2014 г. от Апелативен съд – Пловдив, като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Д. Б. Р. наказание лишаване от свобода на седем години. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.