2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 504 София, 14.09.2011 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети септември през две хиляди и единадесетата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА МИМИ ФУРНАДЖИЕВА като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 408 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 278, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба от Ф. „П. за б. с п. „С. А. М.”, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявана от председателя Б. Т. К., чрез процесуалния й представител адв. Н. М., против определение № 5864 от 19 април 2011 г., постановено по ч.гр.д. № 3666 по описа на Софийския градски съд за 2011 г., с което е потвърдено определение без номер от 17 февруари 2011 г. по гр.д. № 6780 по описа за 2011 г. на районния съд в [населено място] за връщане на искова молба с вх. № 6560 от 16 февруари 2011 г. и прекратяване производството по делото. В жалбата се сочи, че атакуваното определение е постановено конспиративно при грубо нарушаване на чл. 6 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и чл. 47 от Х. за основните права на Европейския съюз – не е проведено публично заседание и не е дадена възможност на частния жалбоподател да участва в процеса и да упражни правото си на защита; грубо е нарушен материалният закон и определението е постановено при непълнота на доказателствата; определението представлява отказ от правосъдие в грубо нарушение на правилата на чл. 6, ал. 1 и чл. 13 ЕКЗПЧОС, чл. 47 ХОПЕС и чл. 7 ЗСВ във връзка с неправомерен извънпроцесуален натиск на тоталитарно комунистическия клан; не е обсъдено, че обжалваният съдебен акт е нищожен като постановен от незаконен състав – съдията, постановил определението за прекратяване, не е „независим и безпристрастен съд” и са налице категорични основания за отвод; приматът на общностното право изисква приложението на чл. 47 ХОПЕС; предявеният установителен иск е за установяване на конкретно правоотношение и на конкретно право, а не на факти; предявеният иск е в изпълнение на целите на частния жалбоподател, заложени в устава, поради което невярно е заключението, че липсва правен интерес от предявяване на иска; допуснато е смесване на допустимостта на иска с неговата основателност; съдът е предрешил делото и е определил предварително каква е правната квалификация на иска; ответниците оспорват субективните права на частния жалбоподател; съдът е игнорирал основните доказателства по делото и изцяло изопачава и извращава предмета на исковата молба и съдържащите се в нея фактически и правни твърдения; съдебният състав е умишлено подменен, като е изпратен съдия с цел да изпълни „мръсна поръчка” на комунистическия клан; първоинстанционното определение е немотивирано; не е обсъден доводът за постановяване на определението от незаконен състав; не е обсъден нито един от аргументите, изрично заявени в исковата молба; заявеното от въззивния съд, че правният интерес от водене на делото не е ясен, е абсолютно цинично предвид подробните разяснения в уточняващата молба и частната жалба. Иска се разглеждане на спора в открито съдебно заседание на основание чл. 47 ХОПЕС, чл. 6, ал. 1 ЕКЗПЧОС и чл. 278, ал. 1, пр. второ ГПК, а при отказ ще бъде сезиран Европейският съд по правата на човека. На основание чл. 267, ал. 3 ДФЕС и чл. 629, ал. 3 ГПК се иска спиране на производството и отправяне на преюдициално запитване до Европейския съд относно тълкуването на чл. 47 ХОПЕС по следните въпроси: допуска ли правната норма на чл. 47 ХОПЕС възможност държавата-членка да откаже правосъдие по предявения от частния жалбоподател установителен иск относно народополезно и богоугодно дело, което е в изпълнение на устава и на целите, с които е регистрирана фондацията; при извършен отказ от правосъдие от българския национален съд, кой следва да бъде ответник по предявения деликтен иск по смисъла на чл. 47, ал. 1 ХОПЕС; допуска ли правната норма на чл. 47, ал. 1 и ал. 2 ХОПЕС възможност националният съд на държавата-членка да отказва правосъдие и да прекратява съдебното производство, насочено срещу самата държава – именно на основание чл. 13 ЕКЗПЧОС и чл. 47 ХОПЕС за това, че не е създала ефикасни средства за защита срещу неправомерните и вредоносни действия на лицата, на които самата държава е предоставила упражняването на властнически функции и като ангажира нейната гаранционно-обезпечителна отговорност, която самата държава-членка е поела по чл. 47 ХОПЕС и в чл. 13 ЕКЗПЧОС; допуска ли правната норма на чл. 47 ХОПЕС възможност да бъде прекратявано съдебното производство срещу юридическите лица, които следва да носят гаранционно-обезпечителна отговорност за извършените неправомерни, вредоносни деяния на деликвентите, на които то е възложило „работа”, при положение, че деликтите са извършени от визираните физически лица, злоупотребявайки с възложената им работа; правната норма на чл. 47, ал. 2 ХОПЕС задължаваща държавите-членки да провеждат „публичен процес”, задължават ли националните съдилища да провеждат публични процеси по жалбите срещу съдебните актове на първоинстанционния съд, с които, без да е проведено нито едно съдебно заседание (т.е. без да е проведен публичен процес), е извършен отказ от правосъдие и е прекратено съдебното производство против един от ответниците по предявена пред националния съд искова молба; правната норма на чл. 47, ал. 1 ХОПЕС задължава ли Българската държава да „осигури ефективни правни средства за защита пред съд” за извършени от физическото лице – деликвент деликти срещу известен политик с проевропейски и евроатлантически разбирания, известен като борец против мафията и корупцията в България, включително чл. 47, ал. 1 ХОПЕС задължава ли държавите-членки да провеждат публичен и справедлив процес срещу деликвента от независим и безпристрастен съд и да присъждат справедливо обезщетение на пострадалия за причинените му имуществени и неимуществени вреди; допуска ли изискването за „справедлив процес”, залегнало в чл. 47, ал. 2 ХОПЕС, българските съдебни състави да вписват като твърдение, че правят конкретни неверни изводи от съвкупната преценка на представените по делото доказателства, въпреки че по делото не са представени и не са приемани никакви доказателства по установения в закона ред. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че е налице грубо противоречие с практиката на ВКС по въпроса за материалноправната легитимация на ответниците; съдебният състав не е обсъдил нито един от аргументите, които изрично са заявени в частната жалба и не е аргументирал да приеме и да приложи всеки конкретен аргумент и с какви мотиви; българската държава грубо е нарушила задълженията си по чл. 6, ал. 1 ЕКЗПЧОС и чл. 47 ХОПЕС и не е осигурила независим и безпристрастен съд, който да разгледа и реши делото – умишлено е подменен съдебният състав и са налице категорични основания за отвод на първоинстанционния съдия, поради което първоинстанционният съдебен акт е нищожен и не е в състояние да породи каквито и да е правни последици; видно от внимателния анализ на материалите по делото е, че съдебният състав игнорира основните доказателства по делото и изцяло изопачава и извращава предмета на исковата молба и съдържащите се в нея фактически и правни твърдения; налице е противоречие на обжалваното определение с други определения относно задължението на съда да се произнесе с решение по всяка искова молба, с която е сезиран и за разликата между процесуалната легитимация и материалноправната легитимация на ответника; относно задълженията на националния съд, произтичащи от чл. 47 ХОПЕС и чл. 6, ал. 1 ЕКЗПЧОС да проведе публичен процес; ВКС следва да се произнесе и по материалноправни и процесуалноправни въпроси от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – когато държавни служители пречат на законно регистрирана фондация да постига своите цели, залегнали в устава и програмата, налице ли е правен интерес тази фондация да предяви установителен иск пред съда за установяване на оспорваните от държавните служители субективни права и правоотношения, относно разликата между процесуалната легитимация и материалноправната легитимация на всички конституирани ответници и практическото прилагане на тези правни фигури в конкретното съдебно дело, длъжен ли е българският съд съобразно принципа за непосредствена приложимост и принципа за примат на правото на ЕС да приложи правната норма на чл. 47, ал. 1 и ал. 2 ХОПЕС и провеждането на „публичен”, „справедлив”, от „независим и безпристрастен съд” за причинените огромни имуществени и неимуществени вреди причинни от деликвенти, които са злоупотребявали с предоставените им от Българската държава властнически функции, правните норми на правото на ЕС и в частност правната норма на чл. 47 ХОПЕС в съответствие с принципа на примат на правото на ЕС дерогират ли правните норми на българското национално право, които им противоречат, при противоречие между чл. 6, ал. 1 и чл. 13 ЕКЗПЧОС и българското национално право българският съд длъжен ли е да изпълни задълженията, поети от Българската държава по международния договор по ратифицирането на ЕКЗПЧОС, допустимо ли е при предявяване на иск на основание чл. 13 ЕКЗПЧОС и чл. 47 ХОПЕС, при който е ангажирана гаранционно-обезпечителната отговорност на държавата за извършен генерален деликт от лица, на които държавата е предоставила изпълнението на властнически функции, да се извършва „отказ от правосъдие”, принципът на примат на правото на ЕС означава ли, че правната норма на чл. 47 ХОПЕС дерогира всички правни норми на вътрешното право, които й противоречат, включително и правните норми по ЗОДОВ, правната норма на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България означава ли, че чл. 13 ЕКЗПЧОС дерогира всички правни норми на вътрешното право, които му противоречат. Представят се множество съдебни актове. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. С атакуваното определение въззивният съд приел, че при първоинстанционното определение не се установява постановяването му от незаконен състав, произнесъл се извън пределите на правораздавателната власт на съда, липса на писмена форма на акта, липса на подписи или неразбираемост на акта, за да се счете за основателно твърдението на жалбоподателя за нищожността му; споделят се мотивите на първата инстанция и на основание чл. 272 ГПК се препраща към тях; според обстоятелствената част и петитума на исковата молба се касае за иск за установяване на факт и не съществува законова разпоредба, обуславяща допустимостта на предявения иск, а и не се установява наличие на правен интерес от предявяването му – в исковата молба не се съдържат твърдения за оспорване от страна на ответниците на твърдения от ищеца факт; твърденията за качествата и мотивацията на районния съдия, постановил първостепенния акт, непровеждането на „публичен процес”, изопачаването на доказателствата по делото (каквито липсват), са ирелевантни за валидността и правилността на обжалваното определение. Преди всичко следва да се отбележи, че не е налице причина да се пристъпи към изключението, дадено в чл. 278, ал. 1, изр. второ ГПК, тъй като от една страна не се налага събирането на доказателства или извършването на процесуални действия, а от друга – аргументите на частния жалбоподател са изложени изключително пространно както в частната касационна жалба, така и във въззивната частна жалба и откритото съдебно заседание не би допринесло за качествено различно разясняване на доводите на частния жалбоподател. К. съд приема, че е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, но само по твърдението за нищожност на първоинстанционния съдебен акт във връзка с разрешението, дадено в ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1. Частният жалбоподател сочи, че първоинстанционния съдебен акт е постановен от незаконен състав и при наличие на категорични основания за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. Не се представят каквито и да е доказателства в подкрепа на посочените доводи. Не се изтъква, че първоинстанционното определение е постановено от лице, което няма качество на съдия или е постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда, а и на решаващият състав на ВКС подобни данни не са служебно известни. Твърдението на частния жалбоподател, че първоинстанционният съдия е подменен и делото е разпределено на друг, който е бил готов да осъществи съответната поръчка, е останало неподкрепено с доказателства. Съдебният акт е изготвен в писмена форма, надлежно подписан е и изложените мотиви са ясни. Според правилото на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, не може да участва като съдия по делото лице, за което съществуват други обстоятелства, които пораждат основателно съмнение в неговото безпристрастие. Като такива други обстоятелства частният жалбоподател явно възприема постановения съдебен акт, квалифициран от него като „отказ от правосъдие”. Несъгласието на страна по спора с постановения правен резултат не съставлява по естеството си обстоятелство, пораждащо основателно съмнение в безпристрастността на съда. При наличието на задължителната в рамките на съдебната власт система за случайния подбор чрез електронно разпределение на делата (чл. 9 ЗСВ) и липса на каквито и да е обосновани доводи за наличие на основанието по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, не може да се приеме, че първоинстанционният съдия е следвало да се отведе от разглеждането на спора. Освен това следва да се отбележи, че първоинстанционният съдия е дал правна квалификация на предявената от частния жалбоподател искова претенция и е изложил и своите основания за недопустимостта й, което не сочи на липса на мотиви и на неизлагане на аргументи по твърденията в исковата молба. В случай, че се твърди и нищожност на първоинстанционното определение на основание липса на проведено открито съдебно заседание (макар да не е докрай ясно дали такова твърдение се излага в тази връзка), подобно твърдение не е съобразено с правилото на чл. 130 ГПК – когато при проверка на исковата молба съдът констатира, че предявеният иск е недопустим, той връща исковата молба. Проверката на исковата молба с оглед нейната редовност се осъществява след постъпването й в съда и преди извършването на последващите процесуални действия по чл. 131 и сл. ГПК – изпращане на препис от нея заедно с приложенията на ответника с указания за подаване на отговор и последиците от неподаването на такъв. Недопустимостта на иска препятства развитието на исковия процес, поради което провеждането на публично съдебно заседание не е необходимо и предвид обстоятелството, че едва след установена допустимост на предявените искове, съдът се произнася по предварителните въпроси и по допускането на доказателствата и насрочва открито заседание – чл. 140 ГПК. Представената частна касационна жалба и изложението към нея, макар и пределно обстоятелствени, в останалата си част не посрещат изискванията на закона за посочване на правни въпроси, разрешаването на които да бъде сторено от съда по основанията на чл. 280 ал. 1 ГПК. Както разрешава т. 1 от ТР № 1 по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания съдебен акт, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284 ал. 3 ГПК, но само може да го уточни и конкретизира. Липсата на зададен въпрос пречи да се извърши посоченото уточняване и конкретизация. В конкретния случай общото основание на допускане на касационното обжалване според критерия на чл. 280, ал. 1 ГПК следва да е свързано с решаващите изводи на съда във връзка с приложението на чл. 272 ГПК и възможността на въззивния съд да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, по допустимостта на иск с претенция за установяване на факт, по обвързването на правния интерес от предявяването на установителен иск със съответното оспорване от страна на ответника, по относимостта на качествата и мотивацията на съдията, постановил първоинстанционния съдебен акт, непровеждането на открито съдебно заседание и изопачаването на доказателства по делото към валидността и правилността на съдебен акт. Правен въпрос по обусловилите изхода на спора изводи на въззивния съд не са поставени. Касаторът се е задоволил да концентрира усилията си да твърди наличието на други правни въпроси, свеждащи се до приложението на чл. 47 ХОПЕС и чл. 6, ал. 2 ЕКЗПЧОС във връзка с изискването нарушените право или свобода да бъдат защитени в справедлив и публичен процес в разумен срок. Сочените разпоредби, напълно приложими и за българския съд, обаче предпоставят предявяването на допустими претенции, за които може да бъде развит съдебен процес по съответните правила и чийто резултат би следвало да е решение по делото по отношение на основателността на предявените искове. Извън обусловилите изхода на спора разрешения на въззивния съд остават позоваванията на касатора на допуснато от съда смешение на допустимостта и основателността на иска и разликата в материалноправната и процесуалноправната легитимация на страните в процеса. Останалите доводи в изложението към частната касационна жалба представляват вижданията на касатора по приложението на българското гражданско право, ХОПЕС и ЕКЗПЧОС, без да е ангажирано общото основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на поставен правен въпрос прави ненужно разглеждането и преценката на разрешенията по съответните проблеми в представената от частния жалбоподател изобилна съдебна практика. На последно място, касаторът прави искане по чл. 629, ал. 3 ГПК за спиране на производството и отправяне на преюдициално запитване до Европейския съд относно тълкуването на чл. 47 ХОПЕС, което касационният съд в настоящия си състав намира за необходимо да отклони, тъй като тълкуването на сочената от частния жалбоподател разпоредба не е от значение за правилното решаване на делото от българския съд предвид характера на предявения иск и необходимите в тази връзка действия от страна на съда. Мотивиран от изложеното, съставът на четвърто гражданско отделение на ВКС О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 5864 от 19 април 2011 г., постановено по ч.гр.д. № 3666 по описа на Софийския градски съд за 2011 г. ОСТАВЯ В СИЛА определение № 5864 от 19 април 2011 г., постановено по ч.гр.д. № 3666 по описа на Софийския градски съд за 2011 г. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: