Р Е Ш Е Н И Е № 172 С., 25.03.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото съдебно заседание на десети декември през две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева Емил Марков при секретаря НАТАЛИЯ ТАКЕВА………..……. и с участието на прокурора ………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 849 по описа за 2011 г., за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. С определение № 502/20.VІ.2012 г., постановено по делото, касационният контрол по отношение решение № 142 на Великотърновския апелативен съд, ГК, от 25.V.2011 г. по гр. дело 145/2011 г. е бил допуснат по жалбата на [фирма]-С. – регионален център в [населено място], в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК: във връзка с констатираното противоречие на този съдебен акт със задължителна практика на ВКС, изразена в две решения на състави от второто отделение на неговата търговска колегия, постановени по реда на чл. 290 ГПК по материалноправния въпрос: „дали целият дълг по един банков кредит става предсрочно изискуем при сбъдването на определени, посочения в договора факти или е необходимо и волеизявление на банката до длъжника, за да настъпи предсрочната изискуемост”. В откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция страните не са били представлявани, с оглед на което, като съобрази единствено оплакванията и доводите в жалбата на [фирма] и извърши по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за процесуалната и материална законосъобразност на обжалваното от кредитната институция въззивно решение, Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, приема следното: Касационната жалба на [фирма]-С. е основателна. За да отхвърли положителния установителен иск на банката настоящ касатор с правно основание по чл. 422 ГПК срещу двете солидарно отговорни към нея длъжници, въззивният съд е приел, препращайки съгласно чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, което е потвърдил, че уговореното между страните по спора в чл. 21 от сключения на 2.ХІІ.2004 г. договор за ипотечен кредит с предмет извършване подобрения на недвижим имот, не било достатъчно за настъпване предсрочната изискуемост на целия неизплатен остатък от кредита и отнасянето му в просрочие, понеже „процедурата включва писмено уведомление от Банката до длъжниците и доказателство за връчването му /арг.чл. 60,ал. 2 ЗКИ/”. По делото не е било спорно обстоятелството, че към датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК не са били издължени повече от три месечни анюитетни вноски по този договор за кредит. Тези решаващи изводи на низовите съдилища не могат да бъдат споделени, тъй като са в противоречие с материалния закон и със задължителната практика на ВКС. Съгласно чл. 9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. В тази връзка се констатира, че както разпоредбата на чл. 42 от закона за банките /отм./, която е била в сила към датата на сключване на процесния ипотечен кредит, така и тази на чл. 60, ал. 2 от действащия към момента на подаване на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК закон за кредитните институции съдържат диспозитивното правило досежно възможността „кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем поради неплащане в срока на една или повече вноски по него”. В процесния случай страните по договора за кредит са се съгласили това да може да стане: „…когато неиздължената сума е равна на три месечни анюитета”. С оглед това банката-касатор е подала заявление по чл. 417, т. 2 ГПК за снабдяване със заповед за незабавно изпълнение относно целия неиздължен остатък от кредита, солидарно отговорни длъжници по който са били Х. и Г., в което свое искане тя се е позовала на обстоятелството, че от датата 11.V.2009 г. цялото тяхно задължение е било обявено за предсрочно изискуемо. Независимо, че посочените като задължителна практика на ВКС решения на отделни състави от неговата търговска колегия, постановени по реда на чл. 290 ГПК са имали за предмет приложение на разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД – по-специално във връзката й с чл. 237, б. „в” ГПК /отм./, а не приложимостта на по-новия институт на заповедното производство в сега действащия процесуален закон /в сила от 1.ІІІ.2008 г./, меродавно е именно разрешението в Р. № 58 от 15.ІV.2009 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 584/08 г., стига то да бъде схващано в неговата пълнота. Според него: „уговорената с договор за кредит предсрочна изискуемост на задължението не настъпва автоматично с факта на неплащане на две анюитетни вноски с настъпил падеж, а с упражняване на правомощието на банката да направи кредита предсрочно изискуем, което може да стане и с молбата й за издаване на изпълнителен лист за цялата сума”. По аргумент за по-силното основание, след като заповедното пр-во, уредено в сега действащия процесуален закон, дефинитивно има предназначението да преодолее главния недостатък на процедурата по чл. 237 ГПК /отм./, свързан с възможността за започване на принудително изпълнение без съответният длъжник да е уведомен за наличие на искане от страна на кредитора за откриването му, заявлението на банката настоящ касатор по чл. 417, т. 2 in fine ГПК от 9.Х.2009 г. представлява по естеството си именно упражняване на правомощието й да направи целия остатък по кредита, предмет на договора от 2.ХІІ.2004 г., предсрочно изискуем. С оглед изложеното и като се има предвид безспорния по делото факт, че до датата на заявлението по чл. 417 ГПК длъжниците по кредита Х. и Г. са преустановили обслужването му с повече от три месечни анюитетни вноски, обжалваното въззивно решение ще следва да бъде отменено, като вместо него бъде постановен съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да се признаят за съществуващи вземанията на банката по този надлежно обявен, на основание клаузата по т. 21, за предсрочно изискуем договор за кредит. При този изход на делото в настоящата инстанция и във връзка с изрично направеното в жалбата на кредитната институция искане за присъждане на разноски, вкл. и юрисконсултско възнаграждение, ще следва ответниците по касация Х. и Г., на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК, да бъдат осъдени да й заплатят разноски общо в размер на сумата 4 227.13 лв., а отделно от това и юрисконсултско възнаграждение в размер общо на 1 200 лв. /хиляда двеста лева/, тъй като [фирма]-С. е била представлявана от своя гл. юрисконсулт от регионалния й финансов център в [населено място] М. С. М. и последната е изготвила касационната жалба и изложението към нея по чл. 284, ал. 3 ГПК. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 142 на Великотърновския апелативен съд, ГК, от 25.V.2011 г., постановено по гр. дело № 145/2011 г., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че [фирма]-С. /ЕИК[ЕИК]/ – Финансов център [населено място], ИМА по отношение солидарно отговорните към нея кредитополучател А. Х. Х., ЕГН [ЕГН] от [населено място] и нейния съдлъжник /по реда на чл. 101 ЗЗД/ П. П. Г., ЕГН [ЕГН], от [населено място], СЛЕДНИТЕ ВЗЕМАНИЯ по сключен на 2.ХІІ.2004 г. „Договор за кредит за подобрения на недвижим имот”: 1/ В размер на 67 977.56 лв. /шестдесет и седем хиляди деветстотин седемдесет и седем лева и петдесет и шест стотинки/, представляваща главница по кредита, ведно със законна лихва върху нея, считано от 9.Х.2009 г. и до окончателното й изплащане ; 2/ В размер на 5 898.47 лв. /пет хиляди осемстотин деветдесет и осем лева и четиридесет и седем стотинки/ - договорна лихва по кредита за периода от 1.І.2009 г. и до 8.Х.2009 г.; 3/ В размер на 2 666.28 лв. /две хиляди шестстотин шестдесет и шест лева и двадесет и осем стотинки/ - разноски, за които три суми в полза на кредитната институция по ч. гр. дело № 3420/09 г. по описа на РС-Велико Търново са били издадени - по реда на чл. 417, т. 2 in fine ГПК, заповед № 2817/13.Х.2009 г. за незабавно изпълнение на парично задължение и изп. лист № 3093/13.Х.2009 г. О С Ъ Ж Д А А. Х. Х., ЕГН, от [населено място], [улица], КАКТО И П. П. Г., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, АЛ. 1 и 8 ГПК, да заплатят ОБЩО на [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] – Регионален финансов център [населено място], СУМА в размер на 4 227.13 лв. /четири хиляди двеста двадесет и седем лева и тринадесет стотинки/, представляваща разноски на кредитната институция, включващи платените държавни такси за настоящата инстанция, КАКТО И СУМА в размер на 1200 лв. /хиляда двеста лева/, представляваща дължимото й юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2