Ключови фрази
Иск за съществуване на вземането * установителен иск в заповедно производство * запис на заповед * договор за банков кредит


6






Р Е Ш Е Н И Е


№97


гр. София,02.08.2016 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публичното заседание на двадесет и шести май две хиляди и шестнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА


при участието на секретаря Наталия Такева, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 855 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение № 176 от 29.10.2014г. по в.гр.д. № 272 / 2014г. на Окръжен съд Видин, с което е потвърдено решение № 100 от 20.03.2014г., постановено по гр. д. № 1702 / 2013 г. на Районен съд Видин. С последното първоинстанционният съд е отхвърлил иска на ищеца, настоящ касатор, срещу [фирма], Н. Д., И. Д., И. Д. и [фирма] за установяване съществуване на вземане на ищеца към ответниците при условията на солидарност за сума в размер на 10 325.47 евро /равностойни на 20 194.86 лв./ по запис на заповед от 28.01.2010г., издаден от първия ответник като обезпечение на вземане по договор за банков кредит № 190-401364/18.12.2007г. и авалиран от останалите ответници.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че отхвърлянето на иск, приет от въззивния съд за основателен, поради недоказаност на размера му, с оглед несъответствие между посочените като събрани по принудителен ред суми от частния съдебен изпълнител, претендираните от ищеца и установените от вещото лице в съдебно-счетоводната експертиза, противоречи на чл.162 ГПК, според който, когато искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или взема заключението на вещо лице. Според касатора, претенцията е следвало да бъде уважена най – малко до размера на принудително събраната сума, ведно с оставащата дължима и незаплатена сума, съгласно заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза.
Ответниците, [фирма], Н. Д., И. Д., И. Д. и [фирма], не представят писмен отговор по жалбата.
С определение по чл.288 ГПК по настоящото дело е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационно обжалване по правния въпрос: „Ако искът е доказан по основание, може ли да бъде отхвърлен, поради недоказване на размера му, съответно може ли да се отхвърли изцяло иск, ако е доказан по основание и частично по размер, вкл. когато искът е предявен по реда на чл.422 ГПК?”.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в производството по чл.422 ГПК ищецът е следвало да установи по категоричен начин наличието на претендираното от него вземане към ответниците, така както е посочено в заявлението по чл. 417, т.9 ГПК, като безспорно между страните е, че вземането по процесния запис на заповед обезпечава цедирано на 18.12.2007г. в полза на ищеца вземане по договор за банков кредит № 190-401364/18.12.2007г. /с анекс от същата дата/, отпуснат от цедента, [фирма] на първия ответник, [фирма], по който един от ответниците е съдлъжник, а другите са встъпили в дълга, като същите са авалирали менителничния ефект. С оглед безспорната връзка на записа на заповед с каузалното правоотношение, е изследван въпроса са погасяването на кредита и размера на оставащото задължение по него. Прието е, че цесията е съобщена от предишния кредитор на длъжника по чл.99, ал.3 ЗЗД на 28.01.2010г. В тази връзка е счетено за ирелевантно за спора обявяването на предсрочната изискуемост на кредита от цедента [фирма] на 10.01.2013г., предвид обстоятелството, че към този момент банката - цедент вече не е притежавала качеството - кредитор на вземането. Застъпено е и становището, че вътрешните отношения между страните по договора за цесия относно събиране на вземанията и администриране на документите не могат да бъдат противопоставени на трети лица, включително на длъжниците. По отношение на размера на цедираното вземане, решаващият състав е посочил, че претендираната сума по записа на заповед във връзка с неиздължения остатък по кредита в заповедното и исковото производство е 10354,47 евро /с левова равностойност от 20194,86 лева/, докато според експертизата, общото задължение по кредита е - 10 099,78 евро към момента на подаване на заявлението по чл.417, т.9 ГПК, и 2359 евро- към момента на изготвяне на експертизата - 22.01.2014г., като съгласно удостоверението на частния съдебен изпълнител към 26.09.2014г. изплатените по изпълнителното дело суми са в размер на 7 915,83 лева. Мотивирано е, че ако от претендираната с исковата молба сума от 20 194,86 лева се извади събраната от ЧСИ сума от 7915,83 лева, остава дължима сума в размер на 12 279,03 лева, която е значително по-голяма от посочената от вещото лице сума от 2 359,11 евро като дължим остатък към момента на изготвяне на заключението. В заключение решаващият състав е направил извода, че след като размера на вземането, установен от вещото лице, не съответства на претендирания с исковата молба, който не е изменен по реда на чл.214 ГПК, въпреки че ищецът има вземане към ответниците въз основа на запис на заповед от 28.01.2010г., исковата претенция не е доказана по размер, с оглед на което предявенити по реда на чл. 422 ГПК субективно съединени искове са отхвърлени.

По релевирания правен въпрос:
Съгласно постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 175/6.06.2011г. по гр.д.№ 1242/2010г. на ВКС, което настоящият състав на ВКС напълно споделя, при наличие на доказателства за основателността на иска, съдът не може да го отхвърли по съображения, че няма достатъчно данни за неговия размер. В тази хипотеза, съгласно правилото на чл.162 ГПК съдът трябва сам да определи размера, а ако това е невъзможно поради необходимост от специални знания, каквито той не притежава – да назначи експертиза.
По повод дадените разрешенията в т.12 и т.13 от Тълкувателно решение № 4 /18.06.2014г. по тълк. д. 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС във връзка с произнасяне от исковия съд по отговорността за разноските в заповедното производство и издаване на обратен изпълнителен лист в исковото производство по чл.422 ГПК, ВКС изрично е приел, че установителният иск, предявен по реда на чл.422 ГПК, може да бъде отхвърлен, както изцяло, така и частично, с оглед несъществуването, съответно погасяването на цялото или само на част от спорното материално право. С оглед на това, не може да се отхвърли изцяло предявен по реда на чл.422 ГПК иск, който е доказан по основание и частично по размер. В този случай искът следва да бъде уважен частично - да се признае съществуването на вземането в доказания размер, като липсата на намаление на иска до този размер не води до отхвърляне на иска в доказаната част.

По основателността на исковете:
Като е отхвърлил изцяло предявените по реда на чл.422 ГПК искове, за които е приел, че са доказани по основание, но не и по размер, аргументирайки се, че размера на вземането, установен от вещото лице, не съответства на претендирания с исковата молба, който не е изменен по реда на чл.214 ГПК, въззивният съд е постановил решението си в несъответствие с цитираната задължителна практика на ВКС.
Съгласно разрешението, дадено в т.17 от Тълкувателно решение № 4 / 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, предмет на делото по предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК в хипотеза на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. При направени релативно възражение / твърдение, основани на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, това правоотношение подлежи на изследване от съда, доколкото относителното възражение би имало за последица погасяване на вземането по записа на заповед.
Безспорно между страните по делото е, че вземането по процесния запис на заповед от 28.01.2010г., с поемател ищецът, обезпечава цедирано на 18.12.2007г. в полза на ищеца вземане по договор за банков кредит № 190-401364/18.12.2007г. /с анекс от същата дата/, отпуснат от цедента, [фирма] на първия ответник, [фирма], по който другите ответници са съдлъжници, авалирали менителничния ефект. С оглед безспорната връзка на записа на заповед с каузалното правоотношение, правилоно е прието, че на изследване подлежи въпроса са погасяването на кредита и размера на оставащото задължение по него. От заключението на ССЕ и удостоверението от ЧСИ се установява, че: към датата на заявлението – 05.04.2013г. общият дълг по каузалното правоотношение е 10 099,78 евро /9 985,73 евро – главница, 107,41 евро – договорна лихва и 6.64 евро – такси/, вместо твърдяният от кредитора размер от 10 325,47 евро, а към датата на експертизата неизплатеният остатък е в размер на 2357,11 евро главница /от предоставения кредит от 25 000 евро е заплатена главница в размер общо на 22 640,89 евро/; в изпълнителното производство въз основа на изпълнителния лист по чл.418 ГПК са заплатени 7915,83 лева, равностойни на 4047,30 евро. Въз основа на тези данни въззивният съд е следвало да изведе, че за периода след заявлението по чл.417, т.9 ГПК по каузалното отношение са заплатени доброволно 3693,37 евро, като разлика между общия размер на дълга - 10099,78 евро и заплатените в принудителното производство суми /равностойни на 4047,30 евро/ и сумата от 2357,11 евро, оставаща за погасяване.
Съгласно т.9 и т.11в от Тълкувателно решение № 4 /18.06.2014г. по тълк. д. 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, в производството по чл.422 ГПК съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, допустимо е въвеждане на правопогасяващите възражения за плащане и за прихващане, като в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. При иск по реда на чл.422 ГПК в хипотеза на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК, доколкото въведените твърдения/възражения, основани на каузалното правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, са от значение за съществуването / несъществуването на вземането по записа на заповед, посочените по-горе разрешения в цитираното тълкувателно решение следва да намерят съответно приложение и относно доброволно заплатените суми по време на процеса по обезпеченото каузално правоотношение, като се зачете погасителния ефект на плащането, който е от значение и за менителничното отношение. По отношение на сумите, събраните по принудителен ред по образуваното във връзка с вземането по ценната книга изпълнително производство, не намира приложение разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК. С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС приема, че вземането на ищеца към ответниците /издател и авалисти/ по записа на заповед, обезпечаващ каузалното отношение, е в размер на 6406,41 евро /10099,78евро- 3693,37 евро/.
Предвид обезпечителния характер на менителничния ефект спрямо каузалната сделка, изпълнение на вземането по ценната книга може да се търси след настъпване на изискуемостта на вземанията по обезпеченото правоотношение. Волеизявлението за предсрочната изискуемост на дълга по каузалната сделка е направено от цедента от негово име след съобщаване на цесията на длъжниците, поради което същото не произвежда правно действие, като изходящо от трето лице, предприело действието от свое име, а не от името на кредитора - цесионер. Редовната изискуемост на главницата по дълга по каузалното отношение е настъпила в хода на процеса /крайният срок за плащане е 18.12.2014г./, поради което на основание чл.235, ал.3 ГПК вземането по записа на заповед за посочената по-горе сума от 6406,41 евро е дължимо, но лихвата за забава върху главницата по менителничния ефект се дължи не от заявлението, а от 18.12.2014г., с оглед значението на изискуемостта на дълга по каузалното отношение спрямо изпълнението по записа на заповед, очертана по-горе.
Предвид горното, възивното решение като неправилно следва да бъде частично отменено, вкл. за разноските, като се признаят за установени при условията на солидарност вземания в полза на ищеца срещу ответниците за сумата от 6404,41 евро, ведно със законна лихва върху нея от 18.12.2014г.
С оглед изхода на спора на касатора – ищец се дължат разноски за исковото производство за всички инстанции в размер общо на 3159,55 лева и разноски за заповедното производство в размер на 736 лева, изчислени пропорционално на уважената част от исковете.
Водим от горното, на основание чл.293 ал.1 и ал.2 ГПК, вр. чл.281, т.3 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение,

Р Е Ш И

ОТМЕНЯ решение № 176 от 29.10.2014г. по в.гр.д. № 272 / 2014г. на Окръжен съд Видин, в частта, в която е потвърдено решение № 100 от 20.03.2014г., постановено по гр. д. № 1702 / 2013 г. на Районен съд Видин за отхвърляне на предявените по реда на чл.422 ГПК от [фирма], ЕИК[ЕИК], срещу [фирма], ЕИК[ЕИК], Н. И. Д., ЕГН [ЕГН], И. И. Д., ЕГН [ЕГН], И. Ц. Д., ЕГН [ЕГН], и [фирма], ЕИК[ЕИК], искове за установяване, че [фирма], ЕИК[ЕИК], Н. И. Д., ЕГН [ЕГН], И. И. Д., ЕГН [ЕГН], И. Ц. Д., ЕГН [ЕГН], и [фирма], ЕИК[ЕИК], дължат солидарно на [фирма] сума в размер на 6406,41 евро по запис на заповед от 28.01.2010г., издаден от [фирма] и авалиран от Н. Д., И. Д., И. Д. и [фирма], ведно със законна лихва от 18.12.2014г. до окончателното плащане, както и в частта за присъдените разноски за първата инстанция за разликата над 1176,61 леда до 3100 лева, както и за присъдените за втората инстанция разноски за разликата над 759,10 до 2000 лева, като ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за установено по предявените от [фирма], ЕИК[ЕИК], по реда на чл.422, ал.1 ГПК искове, че [фирма], ЕИК[ЕИК], Н. И. Д., ЕГН [ЕГН], И. И. Д., ЕГН [ЕГН], И. Ц. Д., ЕГН [ЕГН], и [фирма], ЕИК[ЕИК], дължат солидарно на [фирма], ЕИК[ЕИК], сумата от 6406,41 евро - главница по запис на заповед от 28.01.2010г. в качеството си на издател, съответно авалисти, ведно със законна лихва върху главницата от 18.12.2014г. до окончателното й плащане.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], Н. И. Д., ЕГН [ЕГН], И. И. Д., ЕГН [ЕГН], И. Ц. Д., ЕГН [ЕГН], и [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплатят на [фирма], ЕИК[ЕИК], сумата от 3159,55 лева - направени разноски за всички инстанции в исковото производство.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], Н. И. Д., ЕГН [ЕГН], И. И. Д., ЕГН [ЕГН], И. Ц. Д., ЕГН [ЕГН], и [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплатят на [фирма], ЕИК[ЕИК], сумата от 736 лева- направени разноски за заповедното производство.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 176 от 29.10.2014г. по в.гр.д. № 272/ 2014г. на Окръжен съд Видин, в останалата част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.