2 Р Е Ш Е Н И Е № 50008 гр. София,04.07.2023г. год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА при участието на секретаря Лилия Златкова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 2709 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Касационното обжалване е допуснато въз основа на две касационни жалби - на „Застрахователна компания ЛЕВ ИНС" АД и на Гаранционен фонд, с които се обжалва решение № 65/08.07.2021г. по в. т. д. № 328/2021г. на Апелативен съд - Пловдив, с което, след отмяна на отхвърлителното решение № 260049/11.02.2021г. по т. д. № 634/2019г. на Окръжен съд – Пловдив, застрахователното дружество и Гаранционния фонд са осъдени да заплати на ищцата суми от по 75 000 лева - застрахователно обезщетение за търпени неимуществени вреди от Й. С. Т. /починала в хода на производството, с правоприемник наследника по закон - Й. С. У./, причинени от смъртта на А. Й. П., настъпила при ПТП на 20.02.2015г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 20.02.2015г. до окончателното изплащане и в частта за разноските. Касаторите твърдят, че решението на въззивната инстанция е неправилно, поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Считат, че починалата ищца не попада в кръга лица, легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди, тъй като не е майка, а вуйна на починалата А. Й. П., предвид пълното осиновяване на последната от Н. С. С. и Й. П. Секалов. Излагат доводи, че в случая е неприложимо Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, тъй като процесното ПТП, от което се претендира настъпване на вредата за ищцата, е преди приемането на тълкувателния акт, при действието на Постановление № 2 от 30.Х1.1984г. на Пленума на Върховния съд, съответно сочат, че не са осъществени визираните в тълкувателното решение предпоставки, легитимиращи ищцата да търси заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Твърди се, че решението е постановено при допуснати процесуални нарушения на чл.172, чл.236, ал.2 и чл.269 ГПК при преценка на събраните доказателства, които са довели до необосновани фактически изводи относно спорното правоотношение, като неправилно е приложен и материалният закон - чл.52 ЗЗД, чл. 226 от КЗ (отм.) и § 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ бр. 101/2018 г./. Не е отчетено, че пълното осиновяване на починалата е станало именно със съгласието на рождената й майка, като след осиновяването й А. е живяла в друго семейство, в друго населено място, а поддържаните връзки с рождената й майка са били спорадични /ходели са си на гости, тъй като осиновителите са били близки роднини на съпруга на Й. Т./, а не ежедневни. Показанията на О. /свидетел на третото лице – помагач/ неоснователно са игнорирани, тъй като противно на посоченото от съда, че се пресъздават факти, узнати от трето лице, те не са опосредени, а съставляват лични и непосредствени възприятия на свидетеля за релевантни за правния спор обстоятелства. Този свидетел е бил зет на И. О. С., с който починалата А. П. е живяла на семейни начала, като О. сочи факти и обстоятелства, които той лично е възприел при лични разговори с А. П. – същата споделяла, че се чувствала зле, след като майка й е изоставила, като я е отгледала леля й. Същевременно се поддържа, че в нарушение на чл.172 ГПК са кредитирани показанията на К. Т. - снаха на ищцата, и е даден превес на нейните показания. Касаторът – Гаранционен фонд, поддържа още, че съдът в нарушение на чл.200 ГПК е възприел заключението на А. по въпрос, по който вещите лица не са компетентни да се произнесат, а именно, кой от участниците в ПТП е нарушил разпоредби на ЗДвП, като не е съобразено, че ако водачът на л.а. „Мерцедес“ не се е движил в насрещното движение на магистралата, ПТП изобщо е нямало да настъпи. Този жалбоподател излага и оплаквания за неправилно приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД, като не споделя извода на съда за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от починалата, поради непоставен предпазен колан. Касаторите претендират заплащане на направените от тях разноски. Ответникът по жалбата и ищец по делото, Й. С. У., правоприемник на първоначалната ищца Й. С. Т., починала в хода на производството, в писмен отговор изразява становище, че подадените касационни жалби са неоснователни. Поддържа, че ищцата е от кръга на лицата, които имат право на обезщетение, съгласно Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Относно приложимостта на този тълкувателен акт е посочено, че макар деликтът да е реализиран на 20.02.2015г., началото на процесуалното правоотношение между страните е постановено с предявяването на иска и то следва да бъде регулирано от актуалните правни тълкувания. Претендира се заплащане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.2 ЗАдв. за касационното производство. Третите лица помагачи, И. И. С., Г. И. О., В. И. С., Б. И. С., Ф. И. С., П. И. С., не вземат становище по жалбите. С определение по чл.288 ГПК по настоящото дело е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационно обжалване по правния въпрос относно лицата, материално легитимирани да получат обезщетение по чл. 52 ЗЗД за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък, съобразно Постановление № 4 от 25.V.1961г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд, респективно Тълкувателно решение № 1/ 2016г. от 21.06.2018г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: За да отмени първоинстанционното решение и уважи исковете, апелативният състав е приел, че ищцата е активно легитимирана да търси репариране на неимуществени вреди от смъртта на А. Й. П.. По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване: Първата предпоставка за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт, е ищецът да е материално легитимиран за това. Лицата, които са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена при непозволено увреждане смърт на техен близък, не са уредени по законодателен път в националното право на Република България. Липсата на законодателна уредба е наложила тези лица да бъдат определени от Пленума на ВС, в последствие от ОСГТК на ВКС, като за отправна точка е използван принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД - Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. С Постановление № 4/25.V.1961 г. Пленумът на ВС се е произнесъл, че за неимуществени вреди могат да бъдат обезщетявани само най-близките на пострадалия - неговите низходящи (деца), съпруг и възходящи (родители), и то след като се установи, че действително са претърпели вреди. По-късно с Постановление № 5/24.ХІ.1969 г. Пленумът на ВС е признал право на обезщетение и на отглежданото, но неосиновено дете, съответно на отглеждащия го, както и на лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала. С Постановление № 2/30.ХІ.1984 г. са дадени указания, че кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт, е посочен изчерпателно в Постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. и няма основания за разширението му, включително по отношение на други възходящи и низходящи на починалия и на неговите братя и сестри. С т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е разширен кръга на лицата, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на пострадал, като е прието, че: Материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени; Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Има произнасяне и относно лицата, които могат да се легитимират като граждански ищци в наказателния процес, при отчитане на спецификите на същия, съобразени и в Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. ( т.19 от преамбюла, чл.2, параграф 2, буква „а” и чл.10, параграф 2), транспонирана със ЗИД на Закона за подпомагане и финансова компенсация на пострадали от престъпления / обн. ДВ бр.51/2016г., в сила от 07.10.2016г./. С оглед даденото разрешение в т.1 от тълкувателния акт на ВКС, в т. 2 от него изрично е обявено за изгубило сила Постановление № 2 от 30.ХІ.1984 г. на Пленума на Върховния съд. В разяснителната част на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е посочено, че за да се прецени дали има основание да се изостави възприетото от Пленума на ВС изчерпателно определяне на лицата с право на обезщетение, от съществено значение са Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка и Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/П. на Съвета. Посочено е, че първата от директивите задължава държавите членки да предприемат мерки с цел застрахователният договор да покрива всички вреди, причинени на територията на другите държави членки в съответствие с действащото в тях законодателство. Тази директива доразвива Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 г. относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност” при използване на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка, която предоставя свобода на държавите членки да определят в рамките на режима на гражданска отговорност подлежащите на обезщетяване вреди, причинени от моторни превозни средства, обхвата на обезщетението и лицата, които имат право на обезщетение. В мотивите на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е посочено също, че с оглед развитието на обществените отношения и изискванията на българската държава в качеството й на държава – членка на ЕС, използваният от Пленума на ВС ограничителен подход при определяне кръга на лицата с право на обезщетение не отговаря на съвременните изисквания за справедливост, поради което следва да се отстъпи от възприетото в Постановление № 2/84 г. разрешение и да се предвиди възможност за присъждане на обезщетение и на други лица, извън посочените в Постановление № 4/61 г. и Постановление № 5/69 г. С Тълкувателно решение № 1 от 24.01.2022 г. по тълк. д. № 1/2018 г., ОСНК и Тълкувателно решение № 3/2020г. от 28.03.2023г. по тълк. д. № 3/ 2020г. на ОСГТК на ВКС е дадено принципно разрешение за действието на тълкувателен акт, с който предходно задължително тълкуване изрично или мълчаливо е обявено за изгубило сила, без тълкуваните закони да са отменени или съществено изменени. В посочените тълкувателни актове е прието, че последващите тълкувателни решения нямат, подобно на първоначалните, обратно действие, а започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред, като установеното с новия акт тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след обявяването на новия акт или по такива, които са били заварени към този момент. Изрично обаче е посочено, че в тези случаи, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпване на последиците. Пояснено е, че в тази насока е и практиката на Европейския съд по правата на човека - решение от 19.02.2013 г. по делото П. П. срещу България, жалба № 2834/ 2006г. и решение от 10.01.2019 г. по делото В. срещу България, жалба № 48149/2009 г. (относно определяне на кръга на наследниците), според която е недопустимо автоматичното прилагане на новото задължително тълкуване по отношение на факти, осъществили се при действието на обявено за загубило сила тълкуване, без да се вземат предвид неговите последици за засегнатите субекти, като това би било нарушение на чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС. Подобна е и практиката на СЕС при очертаване на границите, в които е допустим т. н. индиректен ефект на директивите, проявяващ се при тълкуване на вътрешното право /с директен хоризонтален ефект директивите в отношенията между частноправните субекти не се ползват/. С решението по дело С-268/06 /т.100/ СЕС приема, че „задължението на националния съд да се позове на съдържанието на директива, когато тълкува или прилага релевантни норми във вътрешното право, се ограничава от общите принципи на правото и по-специално от принципите на правна сигурност и на забрана за обратно действие“ (в този смисъл и решение на СЕС по дело 80/86, т.13). С оглед посочената по-горе практика на ВКС, постановена по реда на чл.130 ЗСВ, доколкото последиците при смърт, вследствие на ПТП, се пораждат към момента на настъпването й и следователно към този момент се определя и кръгът на легитимираните лица, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на починалия, тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпване на последиците. Ето защо, при смърт от ПТП, настъпила преди да бъде постановено Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, приложение намира Постановление № 2/30.ХІ.1984 г. на Пленума на ВС, с което кръгът на лицата, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди, е ограничен до очертания с Постановление № 4/25.V.1961 г. и Постановление № 5/24.ХІ.1969 г. на Пленумът на ВС. Следва да се и има предвид, че отговорността на застрахователите по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, е функция от деликтната отговорност и е за срок от една година, като застрахователните премии по договорите, сключени, преди 21.06.2018г. са съобразени именно с ограничения кръг на лица, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, съобразно задължителното, с оглед чл.130 ЗСВ, тълкуване, дадено в действащото до този момент Постановление № 2/30.ХІ.1984 г. Трябва да се съобрази и практиката на СЕС по приложението на Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г., според която, както е посочено и в Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, предоставя свобода на държавите членки да определят в рамките на режима на гражданска отговорност подлежащите на обезщетяване вреди, причинени от моторни превозни средства, обхвата на обезщетението и лицата, които имат право на обезщетение. Съгласно т.41-48 от решение по дело С-577/21 на СЕС, лицата, които могат да искат поправяне на неимуществени вреди по Директивата, са лицата, които съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност имат право на обезщетение за вреди, причинени от МПС, като държавите – членки са длъжни да гарантират, че обезщетението, което съгласно тяхната правна уредба на гражданската отговорност се дължи за неимуществените вреди, претърпени от близки членове на семейството на пострадалите от ПТП, се покрива от задължителната застраховка до минималните размери, определени в директивата, като освен това, разпоредбите от националното право, които уреждат обезщетението за произшествия, причинени при използване на превозни средства, не могат да лишат директивата от нейното полезно действие, като изключва служебно или ограничава непропорционално правото на пострадалото лице да получи обезщетение на основание задължителната застраховка „Гражданска отговорност; Директивата не задължава държавите членки за изберат конкретен режим на гражданска отговорност, за да определят обхвата на правото на пострадалото лице на обезщетение на основание на гражданската отговорност на застрахования, така че директивата по принцип допуска национална правна уредба, която установява задължителни критерии за определяне на неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване. Според диспозитива на решение по дело С-277/12 на СЕС, задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства трябва да покрива обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от близките на лица, загинали при пътнотранспортно произшествие, доколкото обезщетението се дължи по силата на гражданската отговорност на застрахования, съгласно приложимото към спора по главното производство национално право. Съгласно т. 43 от това решение (към нея препраща и т. 43 от решението по дело С-923/19 на СЕС), директивата не стеснява кръга на ползващите се от закрила лица, а установява задължение за покриване на вредите, претърпени от определени лица, които се считат за особено уязвими, като в т.46 от решението по дело С-277/12 на СЕС се пояснява, че държавите членки гарантират, че обезщетението, което съгласно тяхната национална правна уредба се дължи за неимуществени вреди, претърпени от близки членове на семейството на жертвите от ПТП, се покрива от задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. На последно място, настоящият състав взема предвид и посочената по-горе практиката на СЕС (по дело С-268/06; дело 80/86,т.13), която лимитира индиректния ефект на директивите при тълкуване на националното право с оглед принципите на правна сигурност и на забрана за обратно действие. По основателността на касационната жалба: А. Й. П. е починала при ПТП на 20.02.2015г., като от удостоверения за наследници и за родствени връзки е видно, че нейни родители са Н. С. С. и Й. П. Секалов. Първоначалната ищца Й. Т. е вписана в удостоверенията като съпруга на В. Т. - вуйчо на П., поради което е нейна вуйна. С решение № 182/26.11.1970г. на Пазарджишки народен съд, постановено по гр. д. № 550/1970г. е допуснато пълно осиновяване на малолетното дете А. В. Т., дъщеря на В. и Й. Танови, от Н. С. С. и Й. П. Секалов, като първоначалната ищца е рождената майка на починалата А. Й. П.. Ищцата Й. С. Т. е починала в хода на производството и e заместена като страна от Й. С. У., наследник по закон. Въз основа на А., допусната относно механизма на ПТП, апелативният съд е приел, че основните причини за реали­зиране на ПТП са, че водачът на „Мерцедес“ е предприел движение по лентата за принудително спиране на автомагистралата в посока, обратна на движението, през тъмната част на денонощието, като е теглил друго МПС с гъвкава връзка, както и че водачът на лекия автомобил „БМВ“ е навлязъл в лентата за принудително спиране в момент, когато това не е било безопасно, т.е. когато там са се намирали лекият автомобил „Мерцедес“ и лекият автомобил „Фолксваген Пасат“. Няма спор, че първият автомобил е бил застрахован със задължителна застраховка Гражданска отговорност при ответника „ЗК Лев Инс“ АД, докато за втория автомобил този вид застраховка не е била сключена. Неоснователно е оплакването на ГФ за допуснато от решаващия състав процесуално нарушение на чл.200 ГПК, тъй като изводите на съда почиват на установените факти в заключението на А., а именно, че когато лекият автомобил „БМВ“ е навлязъл в лентата за принудително спиране, там са се намирали другите два автомобила, като причинно – следствената връзка между действията на водача на л.а. „БМВ“ и вредоносния резултат не може да бъде изключена, тъй като, ако действието не беше предприето, нямаше да има ПТП. Фактът, че първо е допуснато нарушение на ЗДвП от водача на лекия автомобил „Мерцедес“, не освобождава управляващия лекия автомобил „БМВ“ от задължението да спази правилата за навлизане в лентата за аварийно спиране, поради което изводът на въззивния съд, че смъртта е причинена от водачите на двете МПС при условията на независимо съпричиняване, е правилен. Не може да бъде възприет и довода на ГФ за допуснато от съда нарушение на материалния закон – чл.51, ал.2 ЗЗД. Възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице, поради непоставен предпазен колан, е счетено от решаващия състав за недоказано, тъй като показанията свидетеля Д. в тази връзка, не са категорични („не си спомня тя да е с колан“), като липсват констатации в автотехническата и медицинската експертиза за предпазен колан и за отражението му върху пострадалата при ПТП. Този извод на съда е в съответствие с трайната практика на ВКС, в която е прието, че приносът на посрадалото лице не се предполага, като в тежест на ответниците е да докажат и то при условията на пълно и главно доказване приноса на пострадалото лице. В случая, такова доказване не е проведено, както по отношение на допуснато от пострадалото лице нарушение на ЗДвП, поради непоставяне на колан, предвид липсата на категоричност на показанията на свидетеля, така и с оглед неангажирането на доказателства, че твърдяното нарушение е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Апелативният състав е кредитирал показанията на свидетелите на ищцата и на първия ответник като безпротиворечиви и непосредствени. Останалите показания е счел, че са опосредени и пресъздават чуждо мнение, поради което не ги е възприел. Аргументирал се е, че свидетелите на ответника са съседи, които пресъздават преките си впечатления и наблюдения, както и че няма противоречие между техните показания и тези на ищцовите свидетели, както и с документите по делото. Въз основа на тях е установил, че първоначалната ищца е рождената майка на починалата А. в резултат на ПТП. А. е била осиновена на 11 години от нейните леля и чичо при условието на пълно осиновяване. Преместила се да живее при тях, но продължила връзките си с истинските й родители. С тях били като нормално семейство. Прекарвала ваканциите си при тях в [населено място], а след като се оженила постоянно ги посещавала заедно със семейството си, работили заедно, правили си зимнина, празнували. А. се обръщала към баба Д. с „майко“. След като А. починала, ищцата се променила, станала тъжна, погрижила се за погребението и за последващите обреди. След като починал и сина й, искала да се прибере на гробищата при децата си. Въз основа на изложеното съдът е заключил, че отношенията между А. и Й., като дъщеря - майка са се запазили, въпреки настъпилото пълно осиновяване. Посочено е, че за тази връзка е без значение обстоятелството къде са живели и къде е била адресната им регистрация. Прието е, че Й. е изпитала силна мъка и тъга, след като А. е починала. Решаващият състав е счел, че в случая са налице предпоставките по Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, в което е посочено, че материалната легитимация да получат обезщетение за неимуществени вреди в резултат на смърт, имат всички лица, които са създали изключителна трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпят от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Мотивирал се е, че макар формално и по документи първоначалната ищца да не е родител на починалата А., то тя е рождената й майка, като двете са запазили своите отношения. Отчел е момента, в който е станало пълното осиновяване и възрастта на осиновеното дете, запазването на отношенията с рождените родители като нормално семейство. Намерил е, че връзката майка - дъщеря се е запазила, а тя е най - близката родствена връзка. Установил е болката, която е изпитала първоначалната ищца след смъртта на А.. Затова в конкретния случай е намерил за оправдано ищцата да претендира и получи застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на А.. С оглед горното, решаващият състав е достигнал до извода, че е налице изключението в посоченото тълкувателно решение, което е задължително, съгласно чл.130 ЗСВ, от приемането му. Въззивният съд е заключил, че сумата от 150 000 лева се явява справедливо обезщетение за неимуществените вреди, като разпоредбата на пар.96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ, в сила от 07.12.2018 г., е неприложима, съответно противоречи на общностното право. С оглед изложеното, апелативният състав е приел, че при доказано независимо съпричинителство от двамата водачи на смъртта на пострадалото лице, дължимото от всеки от двамата ответници обезщетение възлиза в размер на 75 000 лева. Предвид отговора на правния въпрос, настоящият състав на ВКС намира, че доколкото правните последици от смъртта, вследствие на ПТП на 20.02.2015г., са настъпили преди приемането на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС и обявяването за изгубило сила Постановление № 2 от 30.ХІ.1984 г. на Пленума на Върховния съд, посоченото тълкувателно решение не намира приложение, като кръгът на легитимираните лица да търсят обезщетение за неимуществени вреди се определя от Постановление № 4/61 г. и Постановление № 5/69 г. на Пленума на ВС. С последния тълкувателен акт Пленумът на ВС е признал право на обезщетение и на лица, чийто отношения са сходни с отношенията родител – дете. Като пример е посочено взетото от починалия за отглеждане дете, което не е осиновено. Разяснено е, че между отглежданото дете и лицето, което го е отглеждало, съществуват отношения на привързаност един към друг, те съставляват една семейна общност, отглежданото дете е получавало издръжка от отглеждащия го, който се е грижил за възпитанието му и т.н. Посочено е, че взаимната привързаност, обич и чувства между детето и отгледалия го са сходни с тези, създадени между родител и дете, поради което при смърт на едно от тези лица, другото понася вреди от неимуществен характер. В настоящия случай починалата е била осиновена при условията на пълно осиновяване от близки роднини на рождените си родители, поради което безспорно от правна гледна точка, последните са загубили качеството си на родители и са придобили такова на вуйна и вуйчо. Независимо, че въззивният състав неправилно е приел, че приложение следва да намери Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, вместо ППВС № 5/24.ХІ.1969 г., крайният извод на съда за наличие на активна материална легитимация на ищцата да търси репариране на претърпените от смъртта на починалата неимуществени вреди, следва да бъде споделен, тъй като връзката между тези лица, попада в приложното поле на даденото разрешение с ППВС № 5/24.ХІ.1969 г. С оглед безспорно установените по делото обстоятелства, а именно, че от раждането си до 11 - годишната си възраст, т.е. до 5-ти клас (периода преди осиновяването) починалата е живеела с рождените си родители, следва да се приеме, че въпреки формалното отпадане на качеството им на такива, те са лица, които по смисъла на ППВС № 5/69г. са отглеждали детето и са имали отношения, присъщите на тези между дете – родител. С оглед значителния период от време на посочената близка връзка /11г./ между отглеждан и отглеждащ и то в най-ранните години на детето, считано от раждането му, в които децата създават особено силна връзка с родителите си, близките отношения между които се потвърждават и от установения факт на поддържане на отношенията между тях и след осиновяването до смъртта на рожденото дете, и от изживяванията на ищцата Т. във връзка със смъртта на починалата („приела тежко смъртта“, „била изтормозена“, „настъпила голяма промяна в нея“), независимо че след 11-годишнината на детето не са налице отношения между отглеждан и отглеждащ, не може да се отрече легитимацията на първоначалната ищца да търси репариране на неимуществените вреди от смъртта на рождената си дъщеря. От друга страна, съдът при определяне на размера на обезщетението не е отчел в достатъчна степен обстоятелствата, че след пълното осиновяване А. е живеела с осиновителите си в друго населено място, от който момент до смъртта й между нея и и рождените й родители липсва връзка на отглеждан – отглеждащ, тъй като възпитанието, издръжката и цялостните грижи за нея са поети от осиновителите. Неоснователно съдът е игнорирал като опосредени и пресъздаващи чуждо мнение показанията на свидетеля О., без да съобрази, че същият е възпроизвел споделеното му именно от самата починала при лични разговори с нея, че тя се чувствала зле, след като майка й я е изоставила, като я е отгледала леля й. Установеният от свидетеля факт, че А. се е чувствала изоставена от рождената си майка е и житейски логичен, тъй като А. е била в крехка детска възраст, когато е била принудена да напусне родителите си и да се премести да живее при осиновителите си, при това в друго населено място, което е станало със съгласието на родителите й, като тези показания не противоречат на останалите гласни доказателства, събрани по делото. От друга страна, не може да бъде споделен доводът на касаторите, че при кредитиране на показанията на св. К. Т., снаха на ищцата, съдът е допуснал нарушение на чл.172 ГПК, тъй като, както е посочено и във въззивното решение, показанията не само са за непоследствено възприети от нея обстоятелства, но същите факти се установяват и от показанията на свидетелите на ответника, съседи на ищцата. С оглед горното, основателно е оплакването на жалбоподателите, че решаващият състав не е извършил съвкупна преценка на всички релевантни обстоятелства при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, според критериите на ППВС № 4/68, като не е направил цялостна оценка на тяхното значение. Подценен е факта, че осиновяването е пълно и е извършено със съгласието на рождените родители, като не е съобразена уязвимата възраст, на която е било детето към момента на осиновяването, което се е почувствало изоставено и е било принудено да живее с осиновителите си и то в друго населено място, което е станало със съгласието на ищцата, която дълго време не е споделяла на снаха си, че дъщеря й е осиновена. Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС намира за основателно твърдението на касаторите за допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон - чл.52 ЗЗД, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което, според настоящия състав, възлиза на 20 000 лева, при съобразяване на обществено - икономическите условия в страната към момента на ПТП – февруари 2015г., индиция за което са и застрахователните лимити, както и на всички установени по делото данни и тяхното значение: първоначалната ищца е родила починалото лице и го е отглеждала като майка до 11 - годишната му възраст, когато то е било осиновено и то при условията на пълно осиновяване и е заминало да живее с осиновителите в друго населено място; осиновяването е допуснато със съгласието на рождените родители, които доброволно са се лишили от детето, като същевременно са станали причина то да се чувства изоставено, предвид съзнателната, но същевременно крехка възраст, на която то се е намирало, като А. е била лишена и от възможността да живее заедно с брат си, обстоятелства, които не е могло да не бъдат осъзнавани от ищцата Й. Т., но въпреки това, тя е допуснала те да се случат; детето е продължило да се обръща към нея с „майко“, като до смъртта на А. контактите по между им са продължили, но са се изразявали единствено в гостувания на починалата през ваканции и почивни дни; първоначалната ищца е изживяла тежко смъртта на рождената си дъщеря; към момента на смъртта починалата е имала собствено семейство и е била на 56 г., а първоначалната ищца – на 83 г. Неоснователни са оплакванията на касаторите за допуснато от въззивната инстанция нарушение на пар.96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ, в сила от 07.12.2018 г. Видно от сочената разпоредба, приложното й поле не обхваща случаите на чл.493а, ал.3 КЗ, в които попада настоящият, поради което размерът на обезщетението за неимуществени вреди не е лимитиран на основание пар.96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ. С оглед на това е безпредметно разглеждането на въпроса за противоречието на нормата с общностното право, независимо, че такова е налице. В случая е налице съпричиняване по чл.53 ЗЗД на увреждането от двама деликвенти и всеки от тях отговаря към увреденото лице за всички причинени от деликта вреди в пълния им размер, а не съобразно приноса му, като предвид функционалната обусловеност на отговорността на ответниците, същите отговарят по отношение на увредения в обема, в който отговарят делинквентите (отговорността на застрахователя е лимитирана единствено от застрахователната сума по договора за застраховка). Доколкото обаче не е налице жалба от насрещната страна, с оглед забраната да се влошава положението на жалбоподателите, и предвид петитума на исковата молба, следва да се приеме, че всеки от касаторите – ответници дължи на ищцата сума от 10 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди. С оглед горното, въззивното решение следва да бъде отменено в частта за присъденото обезщетение за разликата над 10 000 лева до 75 000 лева срещу всеки от ответниците по исковете, както и в частта за присъденото адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. за разликата над 604 лева до 4530 лева, и в частта за присъдените в полза на ищцата разноски за въззивното производство за разликата над 399 лева до 3000 лева. В останалата част решението трябва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото, в полза на касаторите, следва да се присъдят разноски, както следва: 1/ на „Застрахователна компания ЛЕВ ИНС" АД в размер общо на 1399,67 лева (1326 лева – за касационното производство и 73,67 лева – за първа инстанция) и 2/ на Гаранционен фонд в размер общо на 1484,60 лева (1326 лева – за касационното производство и 158,60 лева – за първа инстанция). Всеки от ответниците по исковете следва да заплати на адв. Г. Т., на основание чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.2 ЗАдв., адвокатско възнаграждение в размер на 886,67 лева за касационното производство. Водим от горното, на основание чл.293, ал.2, вр. чл.281, т.3 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Р Е Ш И ОТМЕНЯ решение № 65/08.07.2021г. по в. т. д. № 328/2021г. на Апелативен съд - Пловдив, в частта, с която, след отмяна на решение № 260049/11.02.2021г. по т. д. № 634/2019г. на Окръжен съд – Пловдив, „Застрахователна компания ЛЕВ ИНС" АД, ЕИК[ЕИК], и Гаранционен фонд, БУЛСТАТ[ЕИК], са осъдени всеки един от тях да заплати на Й. С. У. разликата над 10 000 лева до 75 000 лева - обезщетение за търпени неимуществени вреди от Й. С. Т., ЕГН [ЕГН], /починала в хода на производството, с правоприемник наследника по закон - Й. С. У./, причинени от смъртта на А. Й. П., настъпила при ПТП на 20.02.2015г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 20.02.2015г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която „Застрахователна компания ЛЕВ ИНС" АД, ЕИК[ЕИК], и Гаранционен фонд, БУЛСТАТ[ЕИК], са осъдени да заплатят на адв. Т., на основание чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.2 ЗАдв., адвокатско възнаграждение за разликата над 604 лева до 4530 лева, както и в частта, с която Застрахователна компания ЛЕВ ИНС" АД, ЕИК[ЕИК], и Гаранционен фонд, БУЛСТАТ[ЕИК], са осъдени да заплатят на Й. С. У. разноски за въззивното производство за разликата над 399 лева до 3000 лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ исковете на Й. С. У., ЕГН [ЕГН] /правоприемник на Й. С. Т./ срещу „Застрахователна компания ЛЕВ ИНС" АД, ЕИК[ЕИК], и Гаранционен фонд, БУЛСТАТ[ЕИК], за заплащане от всеки от тях на сумата над 10 000 лева до 75 000 лева – обезщетение за търпени неимуществени вреди от Й. С. Т. /починала в хода на производството/, причинени от смъртта на А. Й. П., настъпила при ПТП на 20.02.2015г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 20.02.2015г. до окончателното изплащане. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 65/08.07.2021г. по в. т. д. № 328/2021г. на Апелативен съд – Пловдив в останалата част. ОСЪЖДА Й. С. У., ЕГН [ЕГН], да заплати разноски на „Застрахователна компания ЛЕВ ИНС" АД, ЕИК[ЕИК], в размер на 1399,67 лева и на Гаранционен фонд, БУЛСТАТ[ЕИК] - в размер на 1484,60 лева. ОСЪЖДА „Застрахователна компания ЛЕВ ИНС" АД, ЕИК[ЕИК], и Гаранционен фонд, БУЛСТАТ[ЕИК], всеки един от тях да заплати на адв. Г. Т., АК – Пловдив, с личен номер в единния адвокатски регистър № [ЕГН], адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.2 ЗАдв. в размер на 886,67 лева за касационното производство. РЕШЕНИЕТО е постановено с участието на третите лица – помагачи И. И. С., Г. И. О., В. И. С., Б. И. С., Ф. И. С., П. И. С., на страната на Гаранционен фонд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.