Р Е Ш Е Н И Е № 229 гр. София, 09 януари 2018 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на петнадесети декември през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 986 по описа за 2017 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Д. Н. Н. срещу решение на Софийски апелативен съд № 154 от 5.04.2017 г, по ВНОХД № 650/16, с което е изменена присъда на Софийски градски съд № 85 от 18.03.2016, по НОХД № 1590/12, като наложените наказания са намалени на три години „лишаване от свобода”, с приложението на чл. 66 НК, за срок от пет години, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимите Б. Л. С., Х. С. Б., Г. И. П. и Д. Н. Н. са признати за виновни в това, че на 26.09.2009 г в [населено място], в съучастие като съизвършители, са причинили на И. Г. К. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на левия долен крайник и счупване на носните кости с разместване, с оглед на което и на основание чл. 129 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК, са осъдени, както следва: подсъдимите С. и Б., на пет години „лишаване от свобода”, при „общ” режим, а подсъдимите П. и Н., на четири години „лишаване от свобода”, при същия режим. С присъдата е зачетено предварителното задържане на подсъдимия Б. Л. С., считано от 24.10.2009 г до 5.10.2010 г. С жалбата се релевират всички касационни основания. Сочи се, че съдилищата са допуснали процесуално нарушение, изразило се в механично пренасяне на фактическата обстановка от обвинителния акт в мотивите на въззивния акт и присъдата, че първата инстанция е проявила предубеденост, като е приела същата фактическа обстановка, а възражението на защитата в тази насока не е получило адекватен процесуален отговор от въззивната инстанция, че решението на САС е изготвено в противоречие с изискванията на чл. 339 НПК, че анализът на доказателствата е извършен в нарушение на чл. 14 НПК, че не е доказано участието на жалбоподателя в инкриминираното деяние, че материалният закон е приложен неправилно, че наложеното наказание е явно несправедливо. С жалбата се иска да бъде отменен въззивният акт и делото да бъде върнато за ново разглеждане или да бъде изменено решението, като бъде намалено наложеното наказание. В съдебно заседание на ВКС защитата на подсъдимия Н. пледира за уважаване на жалбата. Жалбоподателят не участва лично в производството пред ВКС. Подсъдимият С. участва в производството пред ВКС, но не изразява становище по жалбата. Не се явява неговият защитник поради оттегляне на пълномощията му. Подсъдимият Б. или негов представител не участват в настоящето производство. В хода на производството пред настоящата инстанция са постъпили данни, че подсъдимият П. е починал. Този факт е установен въз основа на препис-извлечение от акт за смърт на същото лице № 1914 от 22.10.2017 г, издаден от Варна 1, район „район”, приложен към касационното производство. Частният обвинител се явява, но не изразява становище по жалбата. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице. Въззивният съд е изложил възприетата от него фактическа обстановка, която действително съвпада с тази по обвинителния акт, но само по съдържание, а не и по стилистика, тъй като не представлява буквален препис на отразеното в обстоятелствената част на обвинителния акт, а се отличава със собствена фразеология. Аналогично е положението с релевантните факти, приети от първата инстанция, залегнали в мотивите на присъдата. Когато от събраните доказателства се установяват фактите от обвинителния акт, няма пречка съдът да приеме тези факти / като съдържание /, при условие, че не се касае за механично пренасяне, а проличава собствен изказ в изложението на фактическата обстановка. Когато фактите от обвинителния акт са „прехвърлени” в съответния съдебен акт чрез използване на техниката „copy paste” или представляват буквален препис на изложението от обвинителния акт, ще е налице процесуално нарушение, тъй като в тези случаи съдът не е изпълнил задължението си самостоятелно и автономно да формулира релевантните факти, което би повлияло негативно и на процесуалната валидност на съответния съдебен акт. По настоящето дело, такова процесуално нарушение не е допуснато, тъй като въззивният съд, а преди това и първата инстанция, са изложили приетата фактическа обстановка, която е идентична по съдържание на тази от обвинителния акт, без да представлява неин буквален препис. Ето защо, неоснователно е и оплакването, че съдът в първата инстанция е проявил предубеденост при разглеждане на делото, като е преповторил фактическата обстановка на обвинителния акт, поради което и въззивният съд не е имал основание да отмени присъдата, като счете, че тя е постановена от незаконен състав. На следващо място, неоснователно се твърди, че въззивният акт е изготвен в отклонение от чл. 339 НПК. Даден е правилен отговор на възраженията относно участието на жалбоподателя в инкриминираното деяние, както и са обсъдени останалите възражения на защитата срещу обосноваността на първоинстанционната присъда. Не може да бъде споделено оплакването относно доказателствената обезпеченост на извода, че подсъдимият Н. е съпричастен към извършеното престъпление. Св. К. е възприел лицата, които са му нанесли побоя, сред които е бил и жалбоподателят. Заявеното от пострадалия кореспондира на казаното от св. М., който е очевидец на случилото се. Освен това, за достоверността на заявеното от цитираните свидетели говорят и обективните находки по тялото на пострадалия, експертно изследвани от авторите на СМЕ. Установено е, че четиримата подсъдими задружно са осъществили престъплението, като всеки един от тях е нанасял удари по главата и тялото на св. К., при което са му причинили две средни телесни повреди и множество леки. Следователно, участието на жалбоподателя в инкриминираното деяние е изяснено от показанията на св. К. и св. М., от показанията на св. Д., заварил пострадалия на следващия ден в безпомощно състояние и подал сигнал в МВР, от разпознаването на досъдебното производство, от заключението на СМЕ, сочещо на механизъм на причиняване на уврежданията, какъвто се съдържа в цитираните гласни доказателства. На следващо място, вярно са интерпретирани като защитна версия обясненията на жалбоподателя, че не е познавал участниците в инцидента и не е участвал в събитията, тъй като тези твърдения са опровергани от кредитираните доказателствени източници. Що се отнася до показанията на св. С., св. Т., св. Е. и св. В., те са интерпретирани вярно като такива, които нямат значение за изхода на делото, тъй като не възпроизвеждат факти от предмета на доказване. С оглед на изложеното, не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето и не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Приетите релевантни факти вярно са квалифицирани като престъпление по чл. 129 вр. чл. 20, ал. 2 НК, откъдето следва, че материалният закон е приложен правилно. Липсва и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Въззивната инстанция е смекчила наложеното спрямо жалбоподателя наказание и е приложила чл. 66 НК, като е отчела продължителния период на наказателното производство като смекчаващо обстоятелство с приоритетно значение. От друга страна, не може да бъде подценена степента на обществена опасност на деянието, която е завишена, предвид спецификата на извършеното: нанесен тежък побой, от страна на четири лица, при който са причинени множество телесни повреди, сериозно увредили здравето на пострадалия. Правилно наказателната отговорност е реализирана при хипотезата на чл. 54 НК, а и предпоставките на чл. 55 НК, в случая, не са налице. Това е така, защото липсва втората кумулативна предпоставка на този текст, а именно: най-лекото предвидено в закона наказание / три месеца „лишаване от свобода” /, с оглед завишената степен на обществена опасност на деянието, не се явява несъразмерно тежко на извършеното. С оглед на изложеното, определеното спрямо подсъдимия Н. наказание: три години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от пет години, отговаря на критерия за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК, поради което не са налице условия за неговото по-нататъшно смекчаване, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. На следващо място, с оглед на обстоятелството, че в хода на производството пред ВКС, подсъдимият П. е починал, ВКС е задължен служебно да се произнесе, като отмени осъдителните съдебни актове, които го касаят, и прекрати воденото срещу него наказателно производство. В този смисъл следва да бъде изменен въззивният акт и да бъде оставен в сила в останалата част. С оглед на изложеното, жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и 2 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение на Софийски апелативен съд, № 154 от 5.04.2017 г, по ВНОД № 650/16, като го ОТМЕНЯ в частта относно произнасянето по отношение на подсъдимия Г. И. П., както и ОТМЕНЯ първоинстанционната присъда в осъдителната й част, касаеща същия подсъдим. ПРЕКРАТЯВА воденото срещу подсъдимия Г. И. П. наказателно производство. ОСТАВЯ в СИЛА въззивното решение в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: