Р Е Ш Е Н И Е № 225 гр. София, 10 април 2024 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи март две хиляди двадесет и четвърта година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЯНКОВА НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ при секретаря Невена Пелова и с участието на прокурора Кирил Иванов като изслуша докладваното от съдия ДЖУРКОВСКИ наказателно дело № 160/2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано на основание чл. 346 т.1 НПК по касационна жалба на адвокат Г. К., защитник на подсъдимия Й. Д. С., срещу присъда № 64 от 01.12.2023 г. на Окръжен съд - Бургас, постановена по внохд № 1526/2023 г. по описа на същия съд. С касационната жалба се релевират и трите касационни основания по чл. 348 НПК. Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК се обосновава с оплаквания: - че въззивният съд е осъдил оправдан подсъдим за престъпление, за което не е имало съответно обвинение в първата инстанция, като по този начин е нарушена разпоредбата на чл. 336 ал.1 т.2 НПК; - че окръжният съд е нарушил и разпоредбата на чл. 337 ал.1 т.2 НПК, тъй като въззивното производство е било образувано само по протест на прокурора; - че окръжният съд се е произнесъл при съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, изразяващо се в осъждането на подсъдимия за извършено престъпление в условията на съвместна престъпна дейност с друго неизвестно лице; - че окръжният съд не е спазил процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното му убеждение, тъй като се е позовал на доказателствени средства, които не са били събрани по съответния процесуален ред, и понеже не е обсъдил всички доводи на защитата и всички доказателства по делото. Касационният повод по чл. 348 ал.1 т.1 НПК е мотивиран с несъгласието с приетия от окръжния съд разграничителен критерий между престъплението кражба по чл. 194 ал.1 НК и престъплението по чл. 234в ал.1 НК, дал му основание да преквалифицира деянието от кражба по чл. 194 ал.1 НК в такова по чл. 234в ал.1 НК. По повод това касационно основание се формулира искане, ако се приеме за доказана кражба на електрическа енергия, то предвид данните за извършеното от страна на/фирма/ още на ДП възстановяване на нейната равностойност да бъде приложен закон за по-леко наказуемо престъпление чрез преквалифициране на деянието по чл. 197 ал.1 т.1 НК. Претенцията за наличие на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК се обосновава с доводи, на първо място, че ако бъде уважено оплакването за неправилно приложение на материалния закон и деянието бъде преквалифицирано като такова по чл. 197 ал.1 т.1 НК, пряка последица от тази преквалификация следва да е отмяна на кумулативно наложеното на подсъдимия наказание глоба в размер на 1 000 лв.; и, на второ място, че при определяне на наказанието не са отчетени като смекчаващи вината обстоятелства семейното положение на подсъдимия (баща на малко дете) и трудовата му заетост, които, добавени към възприетите вече от съда, дават основание за прилагане на чл. 55 ал.1 т.2 б.“б“ от НК и за замяна на наказанието лишаване от свобода с пробация. В съдебното заседание пред ВКС адвокат Г. К., защитник на подсъдимия С., поддържа касационната жалба и допълнението към нея по изложените в тях съображения в подкрепа на оплакванията и направените искания. Представителят на ВКП изразява становище, че липсват нарушения на материалния закон и съществени процесуални такива, както и че не е налице явна несправедливост на наложеното наказание. Моли да бъде постановен съдебен акт, с който да бъде оставена в сила въззивната присъда. В последната си дума подсъдимият Й. С. заявява, че не е извършил това, за което е осъден от окръжния съд. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в касационната жалба доводи и изложените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда № 152/07.09.2023 г., постановена по нохд № 4742/2022 г., Районен съд-Бургас е признал подсъдимия Й. Д. С. за невиновен в това, че в периода от 06.04.2020 г. до 03.10.2020 г. в сграда, находяща се в [населено място], [улица], отнел чужда движима вещ - електрическа енергия на стойност 19359.37 лв. от владението и без съгласието на собственика /фирма/, представлявано от И. М. К., с намерение противозаконно да я присвои – престъпление по чл. 194, ал. 1 НК, поради което и на основание чл. 304 НПК го е оправдал по така повдигнатото обвинение. С присъдата районният съд се е произнесъл и относно веществените доказателства. По протест на прокурор при РП-Бургас в Окръжен съд-Бургас е било образувано внохд № 1526/2023 г., приключило с постановяване на присъда № 64 от 01.12.2023 г., с която е отменена изцяло първоинстанционната присъда и вместо нея: - подсъдимият Й. Д. С. е признат за виновен в това, че на неустановена дата в периода от 06.04.2020 г. до 03.10.2020 г. в сграда, находяща се в [населено място], [улица], чрез другиго - неустановено по делото лице, осъществил неправомерно присъединяване към електроразпределителната мрежа, с което създал условия за непълно отчитане на потребената електрическа енергия – престъпление по чл. 234в, ал.1 НК, поради което и на основание чл. 234в, ал. 1 вр. с чл. 54 НК е осъден на „лишаване от свобода“ за срок от три месеца и на глоба в размер на 1000 лева, като на основание чл.304 НПК е оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 194, ал. 1 НК; - на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложено изтърпяването на така наложеното му наказание „лишаване от свобода“ за изпитателен срок от три години; - и на основание чл. 189, ал. 3 НПК е осъден да заплати в полза на държавата сумата от 2552,30 лв., представляваща разноски по делото в досъдебната и съдебната фази. С новата присъда окръжният съд се е произнесъл и по въпроса относно веществените доказателства. Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок и срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. Въведените в нея оплаквания се отнасят към трите касационни основания по чл.348 ал.1 НПК. ВКС не установи съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348 ал.3 НПК (нито от категорията на абсолютните, нито на относителните), които да са допуснати от въззивния съд при постановяването на атакуваната присъда. Неоснователно е оплакването на защитата, че въззивният съд е осъдил оправдания подсъдим Й. С. за престъпление, за което не е имал съответно обвинение в първата инстанция и което не е съответно на протеста на прокурора, въз основа на който е образувано въззивното производство, и че по този начин е нарушил разпоредбата на чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК. При постановяването на новата присъда въззивната инстанция не е извършила недопустимо изменение едновременно на фактите и на правната им квалификация, в резултат на което да е осъдила подсъдимия по непредявено му обвинение. ВКС не споделя довода, че в първата инстанция не е имало съответно обвинение срещу подсъдимия за престъплението по чл. 234в ал.1 НК, за което е осъден от въззивния съд. В обвинителния акт е инкриминирано, че подсъдимият в периода от 06.04.2020 г. до 03.10.2020 г. в сграда, находяща се в [населено място], [улица], отнел чужда движима вещ - електрическа енергия на стойност 19 359,37 лв. от владението и без съгласието на собственика /фирма/, представлявано от И. М. К., с намерение противозаконно да я присвои – престъпление по чл.194 ал.1 НК. От съдържанието на обстоятелствената част на обвинителния акт е видно, че на подсъдимия са предявени и конкретни факти относно всички елементи от фактическия състав на престъплението по чл. 234в ал.1 НК. Такива са описаните на стр.2 и 3 в обвинителния акт фактически обстоятелства: че след като наел процесните помещения подсъдимият разположил в тях закупената от него множество техника и оборудване за т.нар. „копаене на криптовалута“; че след това неустановено по делото лице извършило нерегламентирано прикачване към електропреносната мрежа като чрез кабели, свързани към захранващия кабел преди електромера на партера, се захранвали всички поставени от подсъдимия устройства за добив на криптовалута, вентилатори и климатична техника; че при това присъединяване били създадени условия за потребяване на електрическа енергия, без същата да бъде отчитана, с което обстоятелство подсъдимият бил запознат; че в периода от 06.04.2020 г. до 03.10.2020 г. подсъдимият използвал наетите от него помещения, вътре в които бил разположил техниката за копаене на криптовалута; че за да извършва дейност, същата се ползвала от електричество, което не било отчитано; и че подсъдимият бил със съзнанието, че поставените от него машини оперират неправомерно с електричество, което нито той, нито трето лице заплащали на електродоставчика. Всички тези фактически обстоятелства, приети за безспорно доказани и от двете инстанции по фактите, изпълват признаците на състава на престъпление по чл. 234в ал.1 НК – подсъдимият чрез другиго (неустановено по делото лице) е осъществил неправомерно присъединяване към електроразпределителната мрежа, с което е създал условия за непълно отчитане на потребената от поставените от него машини електрическа енергия. В случая няма прибавяне на нови факти, очертаващи рамките на обвинението, поради което не е било налице съществено изменение на обстоятелствата на обвинението. Условието "да е имало съответно обвинение в първата инстанция" се проявява в хипотезите, когато първият съд е постановил оправдателна присъда по повдигнатата пред него правна квалификация на деянието, или когато е бил длъжен да извърши преквалификация на юридическия състав на престъплението в друг състав на същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, без да е имало основание за изменение на обвинението, но не е сторил това. А след като в рамките на установените факти Районен съд-Бургас е могъл и е бил длъжен да извърши преквалификация на юридическия състав на престъплението в по-леко наказуемия състав на престъпление по чл. 234в ал.1 НК, без да е съществувало основание за изменение на обвинението, но не я е извършил, се налага извода, че пред първата инстанция е имало съответно обвинение за това престъпление. РС–Бургас е нарушил задължението си да направи правилна правна оценка на установените по делото факти относно инкриминираното поведение на подсъдимия. При липса на основание за промяна на фактите на обвинението, районният съд е бил длъжен да даде точна юридическа квалификация на деянието като го преквалифицира в по-леко наказуемо престъпление (по чл.234в ал.1 НК) в сравнение с това по обвинението (по чл.194 ал.1 НК). Така с оправдаването на подсъдимия за престъплението съгласно повдигнатото обвинение (по чл.194 ал.1 НК) и неосъждането му по действително извършеното по-леко наказуемо (по чл.234в ал.1 НК) първоинстанционната присъда противоречи на трайната и последователна практика на ВКС, че оправдателна присъда се постановява само, когато деянието не съставлява престъпление изобщо, а не само когато не е престъпление по повдигнатото обвинение (решение 195/19.05.1997 г. по н. д. № 656/1996 г., І н. о.; решение № 3/17.01.2001 г. на ВКС по н. д. № 682/2000 г., ІІ н. о.; решение № 566/12.09.2007 г. на ВКС по н. д. № 237/2007 г., І н. о. на ВКС). Несподеляем е и доводът на защитата, че подсъдимият е осъден от въззивния съд без наличието на съответен протест на прокурора. Протестът е съответен по смисъла на чл. 336 ал.2 вр. ал.1 т.2 от НПК, когато с него изрично се иска от въззивния съд да се осъди оправдан подсъдим по повдигнатото му обвинение. А след като в рамките на повдигнатото обвинение и при наличието на основание за това първоинстанционният съд може и е длъжен да приложи квалификация за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, когато не е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, то ако в протеста се поддържа повдигнатото обвинение и се прави изрично искане подсъдимият да бъде осъден по него, аналогично въззивният съд може да го осъди за престъпление, което е „същото, еднакво или по-леко наказуемо“ от поддържаното пред първата инстанция, стига да не е при условията на съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. И тъй като в подадения срещу оправдателната присъда протест е отправено именно изрично искане за осъждане на подсъдимия по повдигнатото обвинение по чл. 194 ал.1 НК, то предвид гореизложеното протестът се явява съответен. Съгласно чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК въззивната инстанция разполага с правомощие да отмени първоинстанционната оправдателна присъда и да постанови нова осъдителна присъда, когато е имало съответно обвинение в първата инстанция. В случая при възприетата от предходните съдебни инстанции една и съща фактическа обстановка, която не е довела до съществена промяна във фактическия състав на описаното в обвинителния акт деяние, не е процесуално недопустима отмяната на първоинстанционната оправдателна присъда за престъплението по чл. 194 ал.1 НК и постановяването на осъдителна присъда за престъпление по чл. 234в ал.1 НК. С оглед на това по отношение на оправдателната присъда Окръжен съд-Бургас правилно е упражнил правомощието си по чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК, включващо възможността с новата присъда въззивният съд да осъди оправдан подсъдим, когато първоинстанционният съд не е упражнил правомощието си да измени квалификацията на престъплението за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление. Осъждане на подсъдим с нова присъда от въззивния съд по реда на чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК е възможно не само, когато е налице пълно оправдаване по обвинение, което е съществувало в първата инстанция, но и когато първостепенният съд е могъл, но не е преквалифицирал деянието по повдигнатото с обвинителния акт обвинение срещу подсъдимия в същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, без да е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението и не се е налагало изменение на обвинението по чл. 287 ал. 1 НПК. Във втората хипотеза гаранция за защита на подсъдимия срещу неправилно осъждане по правото се съдържа в предвидената в чл. 346, т. 1 и т. 2 НПК възможност за обжалване на новата въззивна присъда пред касационната инстанция. Тази законова възможност в случая е надлежно реализирана от подсъдимия с упражняване на правото на касационна жалба срещу новата въззивна присъда. Посоченият процесуален ред за защита на подсъдимия по променената правна квалификация на първоначално повдигнатото срещу него обвинение пред по-горна съдебна инстанция, която да осъществи проверка в открито заседание и да се произнесе по всички процесуални и материалноправни въпроси по делото, е в пълно съответствие със стандартите на справедливия процес по чл. 6, п. 3, б."а" и "б" от ЕКЗПЧОС. По този повод в своите решения ЕСПЧ винаги е посочвал, че справедливостта на процеса трябва да се преценява в неговата цялост, а не само в отделни негови стадии или фази. Точки "a" и "b" на чл. 6, т. 3 от Конвенцията са свързани и се прилагат едновременно, което означава, че правото на уведомяване за характера и причината за обвинението трябва винаги да се преценява в светлината на правото на обвиняемия/подсъдимия да подготви защитата си, включително и да получи защита чрез упражняване правото на жалба срещу присъдата по промененото обвинение пред по-горна инстанция по правото (решение от 07.01.2010 г. по делото П. срещу България; решение от 21.02.02 г. по делото С. срещу Л.; решението по делото П. и С. с/у Франция; решение от 17.07.01 г. по делото С. и др. срещу Турция). Именно в тази насока е и процесуалното развитие на настоящото дело. С новата присъда въззивният съд е упражнил правомощията си за преквалификация на деянието в рамките на непроменени факти на обвинението, по които подсъдимият се е защитавал. С обвинителния акт същият е бил надлежно информиран за естеството и причината на обвинението. А дори и да се приеме, че в стадия на въззивното производство не му е била предоставена своевременно пълна информация относно променената квалификация и възможност да се защити по нея, то в крайна сметка подсъдимият е получил реална защита в тази насока по пътя на обжалването на новата въззивна присъда пред касационната инстанция, контролираща правилното приложение на процесуалния и материалния закон. На практика защитата срещу променената правна квалификация е реализирана чрез оспорване в настоящото производство на тази правна квалификация и излагане на конкретни правни съображения срещу нея, като по този начин подсъдимият е организирал защитата си и реално я е упражнил с излагане на аргументи пред още една инстанция по правото. Но доколкото справедливостта на процеса се разглежда в протичането му като цяло, а не само в негов отделен стадий, то след като защитата спрямо променената квалификация е реализирана от подсъдимия пред настоящата инстанция не може да се счете, че има нарушение на правилата на справедливия процес. Несъстоятелно е и възражението, че окръжният съд е нарушил разпоредбата на чл. 337 ал.1 т.2 НПК. Упражняването на визираното в нея правомощие на въззивния съд предполага изменение на присъдата чрез прилагане на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, каквото в случая очевидно не е било сторено. Затова, след като при постановяването на обжалваната присъда въззивният съд не е упражнил правомощието си по тази разпоредба, априори не би могло да се обсъжда допуснато нарушение на същата. Лишено от основание е и оплакването, че окръжният съд се е произнесъл при съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, изразяващо се в осъждането на подсъдимия за извършено престъпление в условията на съвместна престъпна дейност с друго неизвестно лице. Както бе вече отбелязано по-горе, в случая липсва съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, тъй като на подсъдимия са били предявени по съответния процесуален ред всички обстоятелства, върху които се гради обвинението и които имат значение за определяне на фактическия състав на престъплението, за което е осъден от въззивния съд, включително и относно посредственото му извършване чрез друго неустановено по делото лице. Тук следва да се отбележи, че противно на твърденията на защитника, посредственото извършителство, за каквото подсъдимият е осъден и за каквото има надлежно предявени факти в обстоятелствената част на обвинението, не е форма на съучастие (решение № 678 по н.д. № 347/1993 г., II н.о. на ВС), поради което не се явява елемент на престъпния състав и на правната квалификация на деянието. И тъй като посредственото извършителство касае единствено начина на извършване на деянието, без да е елемент на престъпния състав, затова не е било необходимо обвинителният акт да съдържа изрична формулировка, че деянието е извършено в условията на посредствено извършителство (т.4.2 от мотивите на ТР 2-2002 г. на ОСНК). А доколкото в заключителната част на обвинителния акт единствената задължителна информация относно формулировката на обвинението е тази за правната квалификация на деянието (чл. 246 ал.3 НПК), то и в тази част на прокурорския акт не е следвало изрично да се сочи, че деянието е извършено при посредствено извършителство. По изложените съображения ВКС не приема за основателно оплакването, че незаконосъобразно от процесуална гледна точка ОС-Бургас е осъдил подсъдимия по непредявени факти, за които не е имало надлежно повдигнато обвинение. Като опорочаващо доказателствената дейност на въззивния съд е определено позоваването на приложения към протокола за претърсване и изземване от 03.10.2020 г. фотоалбум, относно който в жалбата се заявява, че не представлява годно доказателствено средство, тъй като не е изготвен съгласно изискванията на чл. 132 ал.1 НПК. По аргумент от чл. 110 ал.1 и чл. 125 ал.1 НПК веществено доказателствено средство са съдържащите се в албума фотоснимки, и то не всичките, а само тези, на които са фотографирани веществени доказателства. НПК не предвижда ред за изготвянето на ВДС фотоснимки, поради което всяко едно оплакване, че е нарушен реда за изготвянето им, е изначално несъстоятелно. Цитираната от защитника разпоредба на чл. 132 ал.1 НПК не регламентира реда за изготвяне на веществените доказателствени средства (в частност фотоснимки), а самото удостоверяване, че такива са изготвени – чрез отразяване на този факт в протокола за съответното действие или в отделен протокол, който се подписва от органа, извършил действията, и от специалиста - технически помощник. С оглед на това протоколите по чл.132 ал.1 НПК са годно доказателствено средство за факта на изготвяне на съответните ВДС по чл.125 ал.1 НПК. А когато в тези протоколи не е отразено, че са изготвени такива, този факт може да бъде установяван с всички способи за доказване, предвидени в НПК. В случая в действителност нито в протокола за претърсване и изземване от 03.10.2020 г., нито в отделен протокол е отразено изготвянето на съдържащите се в албума фотоснимки на установените при извършването на посоченото действие по разследване веществени доказателства. Но от протокола за това следствено действие е видно, че по време на извършването му са присъствали двама специалисти - технически помощници, които са индивидуализирани чрез имената им (Н. П. и Д. С.) и които са подписали протокола. Същевременно по делото е налице и албум с фотоснимки, който е приложен непосредствено след протокола от действието. Същият е подпечатан на всички страници с печат на ОДМВР-Бургас, а на началната му страница е отбелязано, че е изготвен от техническия помощник Н. П.. На практика липсва постановление за назначаването му като технически помощник, но, от друга страна, е видно, че единствената задача, която същият е имал и която на практика е изпълнил, е да заснема претърсваните помещения и намерените и иззети от разследващия полицай веществени доказателства, като съдържанието на протокола не разкрива данни тази дейност да е била извършвана в противоречие с предписаното в чл. 126, ал. 4 НПК – под контрола на разследващия орган. Освен това изобразеното на фотоснимките напълно съответства на описаните констатации в протокола за следственото действие. С оглед на така изложеното не съществува никакво съмнение, че в съответствие с изискванията на чл. 110 ал.1 и чл. 125 ал.1 НПК съдържащите се фотоснимки в приложения към протокола албум са направени именно при извършеното на 03.10.2020 г. действие претърсване и изземване. В случая пропускът в протокола да бъде отразено изготвянето на фотоснимките на веществените доказателства е чисто технически и категорично не се отразява на годността на изготвените ВДС. В тази връзка напълно ирелевантно за процесуалната годност на обсъжданите фотоснимки се явява релевираното от защитника обстоятелство, че фотоалбумът не е подписан от разследващия орган. НПК не поставя изискване ВДС по чл. 125 ал.1 НПК, дори и когато са изготвени от лицата, извършващи действията по разследване, да бъдат подписвани от тях. В принципен план основателно е възражението на защитника, че обективираното в протокола за оглед на местопроизшествие от 28.10.2020 г. следствено действие, което по съществото си е претърсване, неправилно е било извършено в условията на неотложност и при отсъствие на предпоставките на чл.161 ал.2 от НПК. След първоначално извършеното на 03.10.2020 г. претърсване на сградата и на наетите от подсъдимия помещения (едното с размери около 6м./8м., а другото с размери около 10м./30м.) 25 дни по-късно разследващият орган е предприел и съответно извършил повторно претърсване на същата сграда и помещения без наличието на данни за настъпили в тях или по отношение на тях нови обстоятелства. При така установените факти ВКС намира, че разследващият орган не е бил изправен пред внезапно възникнало нова обстоятелство, обосноваващо необходимостта за извършване на повторно действие претърсване в същата сграда и помещения без разрешение от съдия. С оглед на това случаят категорично не е бил неотложен по смисъла на чл. 161, ал. 2 НПК, поради което разследващият орган е бил длъжен да получи предварително разрешение от съдия от компетентния съд, за да извърши повторно претърсване на същата сграда и на същите използвани от подсъдимия помещения. Допуснатото нарушение е съществено, а даденото последващо одобрение от съдия не санира констатирания порок. За да е годно доказателствено средство за извършването на съответното действие, за реда по който е извършено и за събраните доказателства, протоколът за това действие следва да е съставен при условията и по реда, предвидени в НПК (чл. 131 НПК). Но като не е спазено условието за неотложност, единствено при което може да се извърши действието без предварителна санкция от съдия, е очевидно, че цитираното процесуално изискване е било нарушено, поради което протоколът не може да се цени като годно доказателствено средство. Закономерна последица от това нарушение е изключването от доказателствената съвкупност на протокола за извършеното на 28.10.2020 г. претърсване и изземване, което въззивният съд не е сторил. А след като протоколът е опорочен и е негодно доказателствено средство, то и изготвените при претърсването фотоснимки не се явяват годно веществено доказателствено средство. Същите са неразделна част от протокола за претърсване и изземване и нямат самостоятелно значение (решение № 32 от 22.02.2017 г. по н.д. № 1316/2016 г., ІІ н.о. на ВКС, решение № 456 от 01.12.2023 г. по н.д. № 714/2023 г., І н.о. на ВКС, решение № 430 от 21.11.2023 г. по н.д. № 830/2023 г., ІІ н.о. на ВКС). Затова предходните инстанции е следвало да изключат от доказателствената съвкупност като недопустими доказателствени средства протоколът за извършеното на 28.10.2020 г. действие по разследването и изготвените към него фотоснимки. Но макар тези опорочени доказатествени средства да са ползвани неправилно от въззивния съд при формиране на вътрешното му убеждение изключването им не променя решаващите му изводи за извършеното престъпление и за авторството му в лицето на подсъдимия. Доказателствата относно обстоятелствата по чл. 102 т.1 НПК подлежат на установяване със средствата и способите на процесуалния закон, като решаващите за отговорността на подсъдимия факти могат да бъдат установявани чрез всички допустими от НПК способи на доказване, доказателствени средства и доказателства. В случая въпросите относно извършеното престъпление и участието на подсъдимия в него са били правилно и еднозначно изяснени от въззивния съд на основата и на други доказателствени източници, доказателства и способи на доказване - показанията на свидетелите П. К., С. К., Г. Я., В. Б., Р. Д., Р. В.; протокола за претърсване и изземване от 03.10.2020 г. и приложените към него фотоснимки; писмените доказателства – договори за наем и констативен протокол № 609386/03.10.2020 г. Касационният съд намира за правилна преценката на окръжния, че изброените доказателствени материали еднопосочно установяват както авторството на деянието, така и обективните и субективните елементи от състава на престъплението, за което подсъдимият е бил осъден. ВКС намира за неоснователно оплакването на защитата, че в подкрепа на извода си за механизма на престъпното деяние въззивният съд неправилно се е позовал на заключенията на двете СТЕ. Същото е мотивирано с доводи, че вещите лица от двете експертизи са обосновали изводите си на фотоснимки на точката на нерегламентираното присъединяване към електроразпределителната мрежа, които не съществуват в материалите по делото и конкретно във фотоалбумите, както и на констативния протокол от 03.10.2020 г., съставен в отсъствието на разследващия орган от служители на електроразпределителното дружество, които са нарушили обстановката, премахнали са кабелите и незабавно са заличили следите от присъединяването без разрешението на разследващия орган. Твърдението, че въпросните снимки не са надлежно приобщени по делото, е невярно. И в двете експертизи (на л.л. 96-104 в т.4 от ДП и на л.л.82-85 в първоинст. производство) пределно ясно е посочено, че те са изготвени на база всички документи по делото, което априори означава, че реално са били съобразени и съдържащите се в албума към протокола от 03.10.2020 г. фотоснимки (за които по-горе бяха изложени съображения, че са годни ВДС). Относно точката на нерегламентираното присъединяване към електроразпределителната мрежа в съдържанието на първата експертиза (изготвена на ДП) е инкорпорирана една единствена снимка (на стр.7), като дори беглото и незадълбочено сравняване на същата със снимките от визирания фотоалбум сочи, че тя напълно съответства на снимката, находяща се на л.5 от албума (л. 24 в т.1 от ДП) на последния ред вляво. Разликата между тях е само привидна и разбираемо се дължи на факта, че инкорпорираната в заключението снимка е електронно коригирана от вещото лице, като е представена в по-голям формат (уголемена е) в сравнение с находящата се в албума и от нея са отпаднали (чрез изрязване) някои ненужни странични детайли. А заявеното от вещото лице, че е получил снимката от полицията, не може да породи никакво съмнение за идентичността на използваната от него снимка с находящата се такава във фотоалбума, доколкото в случая е очевидно, че въпросната снимка е била предоставена на вещото лице на електронен носител, така, че да може да бъде инкорпорирана в самата експертиза, което на практика е сторено. Невярно е и твърдението, че констативният протокол от 03.10.2020 г. е съставен в отсъствието на разследващия орган от служители на електроразпределителното дружество, които са нарушили обстановката, премахнали са кабелите и незабавно са заличили следите от присъединяването без разрешението на разследващия орган. В самия констативен протокол не е посочено в кой часови интервал на 03.10.2020 г. е била извършена проверката и е бил съставен самият протокол, но пък за сметка на това от показанията на св. П. К., единият от извършилите проверката, се установява, че са продължили своята проверка едва след приключването на работата на полицията в помещенията. Тези показания на св. К. не са оспорени от защитата и ясно показват, че проверката на служителите на електроразпределителното дружество, приключила със съставянето на констативния протокол, не е предшествала действията на разследващия орган на местопроизшествието в процесната сграда. Предвид изложеното неоснователно е възражението на защитника за компрометираност на двете технически експертизи поради позоваването им на коментираните фотоснимки и констативен протокол. Тъй като съгласно чл. 14 ал.1 НПК вътрешното убеждение се отнася и свързва единствено с оценката на доказателствения материал и фактическите положения, то напълно несъстоятелно е оплакването, че формирането на вътрешното убеждение на окръжния съд е опорочено поради необсъждане на всички доводи на защитата. В същината си наведените от защитника доводи пред въззивната инстанция са били с насоченост към оспорване на протеста и към споделяне изводите на първоинстанционния съд. Окръжният съд не е възприел аргументите на районния за цялостното оправдаване на подсъдимия да е извършил изобщо престъпление, отменил е оправдателната присъда и го е осъдил за престъпление по чл. 234в ал.1 НК, за което е изложил подробни съображения. По този начин, мотивирайки своето решение да осъди подсъдимия, въззивният съд имплицитно е взел становище и по доводите на защитника срещу протеста и в подкрепа на оправдателната присъда, приемайки ги на практика за несъстоятелни. Неоснователно е и възражението, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото, както и че анализът на тези от тях, на които се е позовал, е едностранчив. Напротив, контролираният съд е обсъдил всички значими за обективната и субективната съставомерност на поведението на подсъдимия обстоятелства. В тази връзка доколкото по реда и със средствата на НПК (чл.13 ал.2 от с.к.) е безспорно установено, че неправомерното присъединяване е било осъществено преди единствения в помещенията отчитащ електромер, то следва, че отклоняваната в резултат на това присъединяване ел. енергия не е била отчитана от електромера, поради което без каквото и да е значение за правилното решаване на делото се явяват обстоятелствата относно състоянието на този електромер (дали е бил разпломбиран), за кои части от сградата (за кои помещения) е отчитал използваната електрическа енергия и защо електроразпределителното дружество е начислило нормативно определения размер на неправомерно консумираната електрическа енергия само в тежест на/фирма/, което я е платило. Несъстоятелни са и оплакванията, че са били игнорирани изцяло показанията на св. Б., в които той твърди, че при първата му среща с подсъдимия е присъствал и друг човек, както и частично показанията на св. Р. В., че не познава подсъдимия и никога не го е виждал, и че игнорирането на тези доказателствени средства е опорочило формирането на вътрешното убеждение на въззивния съд относно преценката му за авторството на деянието в лицето на подсъдимия. Констатацията, че автор на престъплението е тъкмо подсъдимият С., се основава на конкретно установени факти и обстоятелства (подробно изброени на стр.7 в мотивите на въззивната присъда), изведени в резултат на пълноценен и верен анализ на всички относими доказателствени материали. Съдържащите се в показанията на цитираните от защитника свидетели данни не изключват априори съпричастността на подсъдимия и затова те по никакъв начин не поставят под съмнение и не опровергават извода, че именно подсъдимият е отговорен за извършеното от друго лице неправомерно присъединяване към електроразпределителната мрежа. С оглед на това необсъждането им от въззивния съд не опорочава процеса на формиране на вътрешното му убеждение относно факта на авторството. Лишени от основание са и доводите за нарушение на материалния закон поради неправилно приложен от въззивния съд разграничителен критерий между престъпленията по чл. 194 ал.1 НК и чл. 234в ал.1 НК. Въз основа на установените по делото факти и при съобразяване на практиката на касационната инстанция окръжният съд правилно е приложил материалния закон като е квалифицирал деянието на подсъдимия С. по чл. 234в ал.1 НК. В случая неправомерното присъединяване е извършено чрез директно прикачване на проводник до жилата на кабела, захранващ инсталацията на сградата, преди електромера на абоната /фирма/. По този начин присъединяването е осъществено към електроразпределителната мрежа, която стига до електромера на посочения абонат. Затова чрез тези неправомерни действия на подсъдимия (извършени от него чрез друго неустановено по делото лице) са засегнати обществените отношения, гарантиращи нормалното функциониране на стопанския отрасъл енергетика. С оглед на това въззивният съд правилно е квалифицирал деянието по чл. 234в ал. 1 НК, поради което възражението за неправилно приложение на материалния закон е неоснователно. А след като правилната квалификация на деянието е по чл. 234в ал.1 НК, а не по чл. 194 ал.1НК, изначално неоснователна се явява претенцията за преквалифициране на деянието като престъпление по чл. 197 ал.1 НК. Този привилегирован състав е приложим само при престъпление кражба и доколкото извършеното от подсъдимия не покрива признаците на това престъпление против собствеността, принципно е невъзможно деянието му да бъде квалифицирано по заявения от защитата по-леко наказуем състав на престъплението кражба. Лишено от основание е и оплакването за явна несправедливост на наказанията, поради което неоснователни се явяват и изводимите от него искания за отмяна на наложеното на подсъдимия наказание глоба и за замяна на основание чл. 55 ал.1 т.2 б.“б“ от НК на наказанието лишаване от свобода с пробация. Досежно първото искане следва да се отчете, че доколкото отмяната на наложеното на подсъдимия кумулативно наказание глоба в размер на 1000 лв. е претендирана като последица от уважаване на претенцията за преквалификация на деянието по чл.197 ал.1 НК, то неоснователността на последната обуславя неудовлетворяване и на искането за отмяна на наказанието глоба на заявеното основание. Искането за приложение на чл. 55 НК е мотивирано с довода, че не са отчетени като смекчаващи вината обстоятелства семейното положение на подсъдимия и трудовата му заетост. Принципно тези обстоятелства не са смекчаващи вината, защото не са от естество да улеснят формирането на вината – не са благоприятствали протичането на психическите процеси, довели до вземане на решение за извършване на деянието, но могат да бъдат отнесени към смекчаващите отговорността. В действителност те не са отчетени изрично от въззивния съд като такива. И макар така визираните от защитата обстоятелства, преценени във връзка с изрично отбелязаните от окръжния съд, формално да установяват признака „многобройни“, не може да се приеме, че в случая най-лекото, предвидено в закона наказание е несъразмерно тежко за подсъдимия. Последното условие би било изпълнено, ако с оглед конкретните обстоятелства, при които е извършено престъплението, особеностите на деянието и на дееца и подбудите за извършването му се проявява значително по-ниска степен на обществена опасност на деянието и на дееца от типичните за този вид престъпление, което в случая не е налице. Това обосновава извод за неприложимост на разпоредбата на чл. 55 НК при индивидуализацията на наказанията на подсъдимия. По тези съображения претенцията за изменение на наложените санкции (чрез отмяна на наказанието глоба и замяна на наказанието лишаване от свобода с пробация) не следва да бъде удовлетворена. Предвид изложеното дотук касационната инстанция намира, че не са налице сочените в жалбата касационни основания, поради което атакуваната въззивна присъда следва да бъде оставена в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 64 от 01.12.2023 г. на Окръжен съд-Бургас, постановена по внохд № 1526/2023 г. по описа на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: