Ключови фрази


Върховен касационен съд, I т. о., определение по т. д. № 1149/2021 г., стр. 5/5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 130
София, 16.03.2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав:
Председател: Елеонора Чаначева
Членове: Росица Божилова
Васил Христакиев
разгледа в закрито заседание докладваното от съдията Христакиев т. д. № 1149 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Фодър Комерс“ ООД срещу въззивно решение на Апелативен съд – Велико Търново.

Ищецът „Папас-Олио“ АД оспорва жалбата.

По жалба на ответника въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са уважени предявените по реда на чл. 422 ГПК искове по чл. 365, ал. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на вземания, произтичащи от сключена между страните спогодба.

За да постанови решението си, съдът е приел, че сключеното между страните споразумение от 16.09.2013 г. представлява спогодба, с която страните са установили съществуването на задължения на ответника към ищеца по предходни търговски сделки между тях в общ размер 89 716,58 лв. без ДДС, разсрочили са плащането на две частични вноски в предвидените в споразумението срокове, а по отношение на остатъка от 44 716,58 лв. (сумата, предмет на предявения главен иск) са уговорили същият да бъде погасен чрез прихващания с вземания по бъдещи сделки между двете страни в следващите пет години, каквито сделки обаче не са били сключени. По отношение на възражението на ответника за нищожност на споразумението поради липса на съгласие, основано на факта, че подписът на представлявалия ответното дружество е бил заверен на 25.09.2013 г., а подписът на представлявалия ищеца – едва на 27.11.2018 г., съдът е приел, че в качеството си на подписан от страните частен документ споразумението установява датата на сключването си – 16.09.2013 г., във връзка с което е съобразил и обстоятелството, че споразумението е било отразено в редовно воденото счетоводство на ищеца още през м. септември 2013 г. Приел е, че нотариалната заверка на подписите, предвид липсата на установено от закона изискване за форма за действителност, не влияе върху възникването на правата и задълженията на страните. Отхвърлил е като неоснователно и възражението за изтекла погасителна давност със съображенията, че с оглед уговорения между страните начин на погасяване на тази част от вземането (в 5-годишен срок от сключването на спогодбата) изискуемостта на вземането по смисъла на чл. 114, ал. 1 ЗЗД е настъпила с изтичането на 5-годишния срок, т. е. на 16.09.2018 г., от когато е започнала да тече погасителната давност, неизтекла до момента на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК на 29.11.2018 г. Като неоснователно е отхвърлил и оплакването за неустановеност (поради липса на представени от ищеца доказателства) на предхождащите спогодбата и преуредени с нея задължения с мотива, че съгласно чл. 20а, ал. 1 ЗЗД спогодбата по задължителен за страните начин установява приетото от тях правно положение, поради което изследването на предхождащите правоотношения би било в противоречие със същността на този договор. По отношение на оплакването за липса на доказателства отправяни ли са от ищеца предложения за сключване на сделки в рамките на следващия спогодбата 5-годишен срок (с оглед уговорения начин на погасяване на остатъка) съдът е приел, че същото е преклудирано като изтъкнато едва с въззивната жалба.

Касационно обжалване не следва да се допуска.

Поддържа се на първо място противоречие с практиката на ВКС по отношение на извода на въззивния съд, че изследването на правоотношенията между страните, с конкретните права и задължения по тях, които са преуредени със спогодбата би било в противоречие със същността на договора за спогодба.

Действително в посоченото от жалбоподателя решение по т. д. № 1883/2018 г. на ВКС, I т. о., е прието (макар и инцидентно, доколкото същественият въпрос в това производство е бил свързан с приложението на чл. 20 ЗЗД), че във всички случаи спогодбата предполага едно съществуващо преди това правоотношение между страните, което е дало повод на правния спор. Същото е прието и в решението по гр. д. № 4439/2016 г. на IV г. о.

Това обаче не изчерпва формираната по обсъждания въпрос последователна актуална практика на ВКС. В решението по т. д. № 4255/2018 г. на III г. о. е прието, че след като страните по спора с изричен договор извънсъдебно са признали съществуването на задължение на едната страна към другата и не се позовават на пороци на волята при сключването на този договор, съдът е длъжен да зачете установеното с договора, като кредиторът не дължи доказване на установеното със спогодбата вземане. По сходен начин е разрешен въпросът и в решението по гр. д. № 787/2020 г. на II г. о., където е прието, че след като в споразумението за имуществените последици от развода бившите съпрузи са приели, че дадена вещ остава в съсобственост, това представлява признание, че тя е имала качеството на СИО, поради което е недопустимо в последващ исков процес с иск по чл. 23, ал. 1 СК да се претендира установяване на изключителна собственост на единия съпруг.

Така формираната практика може да бъде обобщена в смисъл, че спогодбата предполага съществуването на предхождащо я правоотношение, по повод на което е възникнал и правният спор, но самата спогодба представлява признание на това правоотношение, поради което след сключването ѝ създаденото с нея правно положение не може да бъде оспорвано, освен поради пороци на волята, като страната, която черпи права от спогодбата, не дължи да установява предхождащото правоотношение, преуредено със спогодбата. С така установената практика въззивното решение е съобразено, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Първият въпрос – следва ли съдът да следи и да изложи мотиви по въпроса за валидността на документа по чл. 417, т. 3 ГПК при разлика между посочената в него дата на съставянето му и различните дати на нотариално удостоверяване на подписите на страните, както и кога следва да се приеме, че е постигнато съглашение между страните по отношение на изложеното в споразумението задължение за плащане – не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В първата си част въпросът не съответства на мотивите на въззивното решение, в които съдът е изложил съответните съображения относно установената разлика между трите дати и е обосновал извода си, че споразумението е било сключено на посочената в него дата, предхождаща нотариалните заверки. Във втората част въпросът не отговаря на изискването за правно естество предвид фактическия си характер – кога е постигнато съглашение между две страни е фактически въпрос в зависимост от конкретните обстоятелства във всеки един случай.

Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и вторият въпрос обвързва ли валидно страните споразумение за плащане на парична сума в случай, че подписът на кредитора е нотариално удостоверен след датата на падежа на задължението по споразумението. Въпросът не удовлетворява изискването за конкретност (т. 1 от ТР № 1/2009), тъй като дадената обща формулировка не дължи сметка за възможните различни хипотези с оглед наличието, респ. липсата, на установени от закона изисквания за форма, съответно за доказване, респ. за действителност.

Третият въпрос – може ли такъв документ да бъде приет за редовен от външна страна и удостоверяващ подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника – също не е релевантен за спора. Външната редовност на документа е обстоятелство, което съгласно чл. 418, ал. 2 ГПК е от значение за незабавното изпълнение на вземането и за издаването на изпълнителен лист, но не и от значение за самото вземане, чието съществуване в рамките на образувания по реда на чл. 422 ГПК исков процес подлежи на установяване с всички допустими доказателствени средства.

Независимо от горното, и по трите въпроса не е обоснована специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се (и то в жалбата, а не в изложението по чл. 280 ГПК) единствено липса на правна уредба и на практика на касационната инстанция, без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване.

Накрая, не обосновава допускане на касационно обжалване и третата група доводи. Най-общо е посочено, че въззивният съд „...формално се е произнесъл по съществото на спора, при решаващата воля на съда, без да изложи свои собствени съждения и мотиви по изложените във въззивната жалба оплаквания, освен посочените частични такива, като е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, при което е релевирал и касационно основание по чл. 280, т. 1 от ГПК, като се е отклонил от задължителните указания на ВКС – т. 19 ТР № 1/04.0.2001 г...“. Доколкото не е посочено по кои точно оплаквания в жалбата въззивният съд не е изложил собствени мотиви, не може да се приеме за обосновано значение на въпроса като обусловил конкретни правни изводи на въззивния съд (т. 1 от ТР № 1/2009 г.), поради което не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят дължи на ищеца направените за касационното производство разноски в размер на 2400 лв. (заплатено адвокатско възнаграждение).

С тези мотиви съдът

ОПРЕДЕЛИ:
Не допуска касационно обжалване на решение № 52/08.03.2021 г. по т. д. № 317/2020 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
Осъжда „Фодър Комерс“ ООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], жк блок Космос, [улица], ап. 6, да заплати на „Папас-Олио“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], Обходен път Запад № 61, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в размер на 2400 лв.
Определението не подлежи на обжалване.



Председател:



Членове: